Винаги има някакво събитие, или начинание, или дори прост факт, който ни е отровил няколко часа, дни, седмици или месеци, и който е отминал. Един приятел казва: “Ако не гледам с хумор на ситуацията, ще трябва да откача”. Е, “Нещата от живота” са точно такава рубрика – лекарство против откачане.
В рубрика "Нещата от живота" в настоящия брой можете да прочетете:
Започвам тези кратки размисли относно събитията, съпровождащи една научна конференция с уговорката, че следващите описания в една или друга степен се отнасят за всеки един научен форум, независимо къде се провежда и какво е участието. Нека случайният читател не остава с впечатлението, че скромното общество на научните среди в България се отличава по нещо от доста по-заможните си западни колеги. Състоянието на духа, в което изпада един научен работник когато е на конференция е всеобщо и единно, защото се дължи на възможността да се отпусне след дългите и напрегнати работни дни, а не на вродената безотговорност и страст към чашката, така характерна за средностатистическия българин. ...
Tраш метъл: Студентът влиза залитайки в аудиторията, изяжда билета си, отговаря не по темата и си излиза.
Хеви метъл: Студентът пристига, яхнал чопъра, кьоркютук пиян, при влизането допива бутилка бира, хвърля я на катедрата, изтегля си въпрос, оригва се звучно, отговаря и си излиза.
Дет метъл: Студентът влиза, убива преподавателя и си излиза....
Беше лето 1996. Народът и моя милост се разоряваше, та пращеше и за всеобща комсомолска потрес електоратът устойчиво отказваше да рупа камъни. Хляб нямаше, но се сипеха звезди. Е, после се оказаха патрони – пречукваха Големите клечки наред. Сигурно защото нямаше панички, по които да стрелят, нямаше хляб. Ама май това вече го казах. Нейсе. Беше време за гениални идеи. От сорта защо пък да не се тръсна насред Созопол по време на Аполония. Сам. Изживяванията бяха достойни за отделно пространно многострадание. С елементи на оптимистично нарастващи маниакални депресии, ръкостискане с Годо и градивно намразване на нескончаемия черен флаг, Созопол, битието, вселената, чалга-певците и всички борци за бакшиша. Опитаха се и да ми попеят – Тоника СВ...
Има един, според доста хора, огромен недостатък в човешката психология. И това е, че непрекъснато си ядем нервите за нещо. Трябва да има Драми. Прекарваме повече време да се косим за нещо, от това да се радваме на нещо друго. Постоянно съжаляваме за нещо, а колкото повече одъртяваме, толкова по-зле става – косим се за неща станали все по- и по-отдавна. И какъв е смисъла? Можем ли да променим нещо, което вече се е случило? В крайна сметка, не излиза ли, че колкото по-скоро се справим със ситуацията, забравим за нея, или я погледнем откъм смешната й страна толкова по-добре не само за нас, а и за околните? Особено последното – ще се получи великолепна Тема за Разговор и освен това укрепва Социалните контакти, ‘щото излиза, че сме готини и забавни хора. А за околните - защото, както всички знаем, парата се изпуска не по предназначение. Така че – дайте по-ведро! Следващият път ще знаете.
Странно как се случва така, че една трагична ситуация винаги е смешна ПОСЛЕ. Ден-два след като отмине. Независимо дали е кошмарна ваканция, болничен престой или контролата ви е гепила без билетче. Представяте ли си колко нерви и ядове, колко бели косми бихме си спестили, ако можехме да видим комичното по време на случващото се... Само дето ни е до смях после, ако ни е до смях изобщо. Хората казват, че смехът лекува. Май е вярно. Дори и после, не е зле да гледаме с хумор на всичко, което ни поднася живота и да приемаме нещата (че и себе си покрай тях) прекалено на сериозно. Пробвайте – ще видите, че така е по-леко.
