Мина и отмина концертът на Ministry в София, но това лято Ал Юргенсен ни зарадва и с нов албум на страничния си индъстриъл рок проект. С приятни алтернативни забежки и много порнографски концепт, Sexo Olympico със сигурност ще се хареса на по-широка публика. Дори и на хора, които, без много да му мислят, ще му лепнат етикета “готик”, и няма да са много далеч от истината. От албума на моменти струи почти нежност и меланхолия, но е малко монотонен, дори малко повече от необходимото. И макар да не е албум, който ще въртите по купоните, песни като Hookerbot3000 и I’m not gay могат и да се промъкнат в някои по-ексцентрични дискотеки. Голямото достойнство, обаче, е в компилацията от влияния, събиращи ретро звученето на Kraftwerk и Bauhaus, през уейв забежки, към U2 и Sisters of Mercy, та до безкомпромисния индъстриъл на Ministry. Да не забравяме, разбира се, и огромния професионализъм при написване на композициите.
Оценка – 5/6 (за всекиго по нещо)
Sinister – The Silent Howling Massacre records
Холандските дет-ветерани като че ли отново навлизат във форма и поддържат сравнително добро темпо на издаване на албуми. Първичната агресия от Afterburner е леко туширана и е отстъпила място на техничарски рифове и наченки на мелодия. Миграцията към нов лейбъл може би се е отразила в положителна насока от гледна точка на горното. На бандата осезателно й е обърнато повече внимание, отколкото щеше да получи в конвейерния бизнес на Nuclear Blast. Същото може да се каже и за приобщения на барабаните тийнейджър Едвин ван дер Ееден. Концептуално, Sinister продължават да са мистично-демонични и не много щедри откъм брой песни, сигурно за да не писнат. Изобщо, The Silent Howling е лъч светлина, който идва да ни убеди, че, дори и в рамките на стиловите канони, на бял свят може да се появи дет метъл албум, който да не звучи като останалите сто и петдесет дет метъл албума, появили се през годината.
Оценка – 5/6 (опит и ентусиазъм на едно място)
Impetigo - Live Total Zombie Gore Holocaust Epitomite Productions
Законодателите в гор-грайнда решиха да ни зарадват с един наистина качествен лайв-албум. Звукът е изгладен, много различен от очакваното в жанра (и по-добър от студийните им записи в миналото, хи-хи). Записван е по време на Central Illinois Metalfest, по случай двайсетата годишнина от първия концерт на групата. Останалото е много кръв, зомбита и резониращ с аксоните бас. Ако трябва да цитирам, “Спомняте ли си ни отпреди двайсет години тук? Имаше петнайсет от вас, седем ни мразеха, а останалите мразеха другите банди.” Което в голяма степен изчерпва историята на жанра и илюстрира самоиронията, характерна за грайнд групите. Иначе Impetigo са от тези, които могат да докарат относителен професионализъм на сцена, и макар да звучат антично на фона на вълната източноевропейска и японска кръв, все още се намират ако не на върха, то някъде близо до него.
Оценка – 4/6 (или харесвате такава музика, или не)
Ill Bill – The Hour of Reprisal Uncle Howie Records
Пореден солов албум на бруклинския рап-бандит. На моменти песните са прекалено монотонни и доминирани от циклещи мелодийки, докато на други места могат да се чуят истински композиторски бисери. Вокалите са агресивни, както се полага, и редят рими основно за това, какви са гадняри от ФБР, колко гадна и неизбежна е войната, и т.н. класически за Ill Bill теми на размисъл. Гости са стари дружки на Бил като Sabac Red, Brooklyn Academy и запомнящо се включване на Max Cavalera. Замесен е и DJ Muggs, и изобщо цялата тайфа отново е заедно. Албумът започва ударно с потенциалната класика The Revolution will be classified и продължава колебливо, макар че парчета като Starsky and Hutch, War is my destiny и A bullet never lies са сред най-добрите проявления на рап-кора. На места, естествено, има силно застъпени траш-метъл рифове, които седят малко като кръпки, ако трябва да съм откровен. Но като цяло албума си заслужава.
Оценка – 4.5/6 (макар и силен, има какво да се желае)
Metal Church – This Present Wasteland
Нов албум на хеви-траш класиците, които, ако трябва да съм честен, бях запомнил единствено с един кавър на Deep Purple. Много не ми се иска, но трябва да отбележа, че новото отроче на “металистката църква” е “just another power metal album”. Тъкмо реших, че жанрът е безвъзвратно останал в миналото, и пазарът така се пресити на банди, че човек трябва да е или много голям фен, или много непретенциозен, за да ги слуша всичките. За разлика от някои от свежите попълнения, Metal Church са отчайващо класически. Кадърни са, безспорно, добре подредени и композирани песни с добро изпълнение, но това сме го слушали толкова много пъти, че отдавна ни е писнало. Още на първо слушане можете лесно да си харесате две-три парчета, които някак ще ви звучат като супер-хитове от близкото минало, което вероятно е добра страна на албума. От друга, обаче, със същия успех можете да ги чуете по радиото и да не се сетите, че са на Metal Church.
Оценка – 4/6 (добри музиканти и нищо повече)
Mr. Hyde – Chronicles of the Beastman
Албум–близнак на гореспоменатия The Hour of Reprisal, което не е учудващо, предвид близките взаимоотношения между двамата с Ill Bill. Последният, всъщност, също е гост–изпълнител тук. И макар Mr. Hyde да е много “по-хорър” от страдащия от шпионска параноя Бил, определено му липсва агресия на рапиране и донякъде идентичност. Мелодиите са като взети от филми на ужасите, абсолютно целенасочено, и създават ефект на мистика и напрежение, но нищо повече, което се отнася и до семплите в началото на всяко парче. Все пак си личи класата и взаимните влияния между цялата бруклинска сцена. Ако трябва да се посочат добри композиции, то Corpse trail of the Beastman и Bloody murder правят добро впечатление, но нищо запомнящо се, а и голяма част от албума звучи като пълнеж.
Оценка – 3/6 (има и по-хубави неща, които си заслужават да се чуят)
Hollenthon – Opus Magnum Napalm Records
Макар и с малко закъснение, но се почувствах длъжен да кажа няколко думи за третия поред албум на Hollenthon. Макар и нескромно, но това е най-доброто, което ми е попадало от началото на годината, и Мартин Ширенк има с какво да се гордее. Последният, бидейки основател и едноличен лидер на групата, освен това е известен и с участието си в грайнд-изродите Pungent Stench и в трудносмилаемия индъстриъл проект Kreuzweg Ost. За незапознатите стилът на Hollenthon може да се определи като кросовър между траш, пауър и блек метъл с неокласически елементи и оперни и хорови вокали на места. В тази тава балансът между споменатите е перфектно напипан, което я превръща в едно много разнообразно и греховно удоволствие. Композицията Son of perdition като че ли получи най-широк отзвук, и биде включена в няколко промоционални компилации, а също може да се похвали и с един от малкото смислени и дори красиви метъл клипове – отношение, в което целия жанр страда ужасяващо. Е, толкова по въпроса, Opus Magnum е албум, който си позволявам да препоръчвам горещо.
Оценка – 6/6 (най-добър от трите досега)
Enslaved – Vertebrae
Блек метълът отдавна не е това, което беше; факт, който лесно може да се проследи в еволюцията на повечето от големите на скандинавската сцена. Голяма част от феновете едва ли са доволни от тази ситуация, и не биха искали любимците им от недалечното минало да звучат електронно, меко и дори лигаво, но за сметка на това по този начин стилът успя да оцелее, макар и не в първоначалната си форма. Поредно доказателство за огромния потенциал на тези групи и желанието за творческо израстване е и последният албум на викинг метъл пионерите Enslaved. Не много отдавна те поеха една прогресив посока, която поне за мен е сложна за смилане, но явно им носи успех.
Vertebrae звучи сложно. Част от олд-скуул рифовете и характерния вокал са запазени, но само толкова. Агресията и злобата са минорни, на фона на комплексни композиции и съвкупност от множество елементи. Още в уводното парче ни удря изчистен и, за съжаление, не много талантлив вокал. Останалото е стремеж към всеобхватна музика, която трудно се подава на определения. Паралелите с последните албуми на Mayhem не са нелогични, както и търсенето на дуум-влияния. И докато все пак песни като New Dawn носят много от историята на групата, и донякъде напомнят първите им творения, то Clouds, например, не би било нелогично да се търси в дискографията на съвсем друг тип групи.
Оценка – 5/6 (странно, но на високо ниво)
Holy Moses – Agony of Death
Нова траш-атака от Германия, в лицето и гърлото на Сабина Класен. Музиката е интензивна, изпипана по каноните на стила, с известна доза носталгия по златните години на стила, но и с модерно звучене. И все пак, като у всеки един уважаващ себе си траш албум, е доста монотонна и еднообразна. Основен плюс, който мога да изтъкна, е разнообразната ритъм-секция и, разбира се, класическия вокал. Винаги е хубаво да имаш зад микрофона гъргорещ, агресивен и пръскащ слюнки и пренебрежение глас, но когато излиза от гърлото на сравнително нежно изглеждаща блондинка, то това ти гарантира изпъкване на фона на стотиците подобни банди. Но все пак Agony of Death е просто поредният немски траш албум, който трудно може да изпъкне с нещо свое си на фона на двайсетгодишната история на тази сцена.
Оценка – 4/6 (за любители на екстремните изживявания)
Ако прочетете горното в комбинация с името Ала Ракха Рахман, вероятно ще си помислите за някакъв древно-индийски учебник по акробатика. Ако го прочетете на гърба на саундтрака към мюзикъла по Властелина на пръстените, и то като “music by”, интересът ви леко ще се засили. След което ще откриете, че всъщност Вартина не са индийци, и дори музиката им не се доближава чувствително до тази в страната на раджите.
После ще откриете, че Вартина произлизат от селцето със звучното и напълно лесно произносимо заглавие Raakkyla в областта Карелия, която вече може би ще ви прозвучи познато, и ще се светнете, че са финландци. Освен това свирят фолк, но не етно-поп, нито пък, опазил ме Бог, попфолк, а дори, за разочарование на всички толкинисти, не е и фолк-метъл, или поне фолк-рок, ами си е чист, акустичен, традиционен, финландски фолк...
- Откъде сте?
- От България.
- Унгария?
- Не, България.
- Това са цветовете на унгарското знаме.
- Е, те са и на италианското, ако става дума, но не сме нито унгарци, нито италианци.
И т. н.
Това беше един често повтарящ се диалог, основно със западняци, през 2005 г., когато за пръв път гледах Manowar в Чехия.
Къде остана онова време, когато мечтаех Manowar да дойдат в България и да изнесат един хубав двучасов концерт в Зимния дворец . . .
След височайшите посещения на легендите Cannibal Corpse и Obituary, беше време и някои от представителите на новото поколение изгряващи дет метъл банди да посетят България. А какво по-приятно преживяване от концерт на най-големите в момента, Nile, при това силно подкрепени от шведските легенди Grave. Количеството и качеството на групите донякъде оправдаха високата цена на билетите, но това беше последното, от което можем да се оплакваме. Вечерта или, по-скоро, късният следобед на седми септември предложиха далеч по-неприятни преживявания.
Мястото е клуб Blue Box, някъде между Централна гара и надлез Надежда. Часът е 17:00, излишен оптимизъм и силно надценяване на организаторските способности на родна почва...
Всеизвестен факт е, че българската публика в много отношения надминава далеч по-задоволените си събратя по света. Дългогодишната суша, включително и откъм възможност изобщо да се пазарува музика, е съсипала детството на не един и двама, и това рефлектира в невероятно посрещане на по-голяма част от групите, като част от тях възприемат този факт по правилния начин и отвръщат на публиката с пълно себеотдаване и често – с ново посещение.
Та, когато преди горе-долу година бирмингамските дет екстремисти Benediction посетиха София като част от феста на Nuclear Blast, те явно са се зарекли да дойдат отново, и този път в далеч по-интимна обстановка да направят невероятен подарък за феновете на тежкия саунд.
Мястото, вече по традиция за подобен род събития, бе Blue Box; закъснението, отново по традиция, около два часа, но този път вината бе в ходовата част на автобуса на групата...
