|
|
         
|
Ако прочетете горното в комбинация с името Ала Ракха Рахман, вероятно ще си помислите за някакъв древно-индийски учебник по акробатика. Ако го прочетете на гърба на саундтрака към мюзикъла по Властелина на пръстените, и то като “music by”, интересът ви леко ще се засили. След което ще откриете, че всъщност Вартина не са индийци, и дори музиката им не се доближава чувствително до тази в страната на раджите. После ще откриете, че Вартина произлизат от селцето със звучното и напълно лесно произносимо заглавие Raakkyla в областта Карелия, която вече може би ще ви прозвучи познато, и ще се светнете, че са финландци. Освен това свирят фолк, но не етно-поп, нито пък, опазил ме Бог, попфолк, а дори, за разочарование на всички толкинисти, не е и фолк-метъл, или поне фолк-рок, ами си е чист, акустичен, традиционен, финландски фолк. Добре де, с малко джазови елементи. Да го наречем неофолк. С риск да ми се разсърдите, но и с желанието да ви подготвя за туй чудо, наречено финландски фолк, ще продължа в малко различна посока. Както е известно, в Европа си имаме романска група езици, германска група езици, славянска група езици и т.н., които горе-долу правилно и закономерно разделят и самата Европа и народите й на региони. Има обаче три държавици, които отгоре на всичко са се пльоснали на най-нелогичните места, които нямат нищо общо с горепосочените. След дълго мъдруване лингвистите ги праснали в угрофинската група, където, освен Финландия и Унгария, влиза и Естония.
Та, не знам какво точно им е общото, защото и трите езика са нещо невъобразимо, което трябва да се забрани от Европейския Съюз (в кръга на шегата, разбира се), но пък явно се намират и общи културни черти. Затова на моменти Вартина звучи като чардаш, или поне в онези песни, които звучат като веселяшко хорце. Освен това, поради стратегическото си разположение между Скандинавия и Русия, както и близостта с Полша, финландският фолк е прихванал доста от нордическите музикални традиции и славянската полка, което ясно се долавя. И понеже само с акустични инструменти музика не се прави, бандата се оглавява от три платинено-руси, жизнерадостни девойки, които пеят хорово. Е, тук вече почти ме загубиха. Вокалите са напевни, пискливи, незнайно защо ми напомнят японско ска и пеят на почти толкова разбираем език. Но, като цяло, музиката на Вартина е приятна. В исторически план възникват като “старата” Вартина в средата на осемдесетте години на миналия век, и представляват нещо като детски самодеен хор, който, обаче, трябва да призная, дори по онова време се справя много прилично, изпълнявайки традиционни песни и собствени композиции. Дебютният едноименен албум и Musta Lundi са всъщност едни от най-приятните и донякъде наивни творби на Вартина изобщо. През 1990 г., обаче, нещо се случва, и то е пълна реорганизация на групата, която вече решава да гони много по-сериозна професионална кариера. Отдава им се. Сформират се като трио вокалистки и шестима музиканти, свирещи освен на бас, китара и барабани, и на ред традиционни инструменти, тръгващи от баналния акордеон, флейта и бузуки, и стигащи до някакви местни разновидности, които и да искам, едва ли ще разбера с какво точно се различават.
Така или иначе, постепенно от оригиналния състав не остава почти нищо, но пък албумите се трупат, правят се и турнета, включително в САЩ, а през 1999 г. получават и престижната BASF Master Award за... ами, за майсторство. Надскачайки локалната слава, Вартина се добират и до върховете на европейските класации, така че постепенно си изграждат образа на своеобразна, новаторска и уникална фолк-група, която освен това има и силно сценично присъствие. Последното можете да го проверите от лайв-албумите им, ако не вярвате. Накрая стигаме и до гореспоменатия саундтрак, в който не бих могъл да гарантирам какво е реалното участие на финландците, но пък самият саундтрак е наистина прекрасен. Изборът точно те да участват е поредното признание, при това от доста високо ниво. А в моята глава отново изниква въпроса, защо и ние си нямаме нещо подобно.
Дискография:
|
||||||||||||||||
Vihma (1998)
