Първа част

1

– Не говори за това – предупреди ме Салло.

– Но ако се случи? Както когато видях снега?

– Тъкмо за това не бива да го споменаваш.

Сестра ми ме прегърна и ме залюля. Седяхме на училищния чин. Топлината на тялото є и ритмичното полюшване ме успокоиха и аз се сгуших в нея. Непрестанно си припомнях онова, което бях видял, ужасното вълнение, което бях изпитал, и съвсем скоро заговорих отново:

– Но аз трябва да им кажа! Това беше нападение! Те ще предупредят войниците да са нащрек!

– Но първо ще те попитат – кога?

Това ме поотрезви.

– Е, поне ще са готови.

– Ами ако не се случи още много време? Ще ти се ядосат заради фалшивата тревога. Ако пък се случи и градът наистина бъде нападнат от вражеска армия, ще искат да им кажеш откъде си го знаел.

– Ще им кажа, че съм си го спомнил!

– Не! – Салло завъртя глава. – Никога не казвай на никого за това как си спомняш разни неща. Ще заявят, че имаш сила. А те не обичат хората, които имат сила.

– Но аз нямам никаква сила! Просто си спомням неща, които ще се случат!

– Зная. Но послушай ме, Гавир, наистина не бива да разговаряш с никого за това. С никого освен с мен.

Когато Салло произнася името ми с такъв нежен глас и ми казва, че трябва да я слушам, винаги го правя.

"Послушай ме" и "наистина" е достатъчно, за да не споря повече с нея.

– Дори на Тиб?

– Дори на Тиб. – Овалното є мургаво лице бе съвсем сериозно, черните є очи ме гледаха строго и внимателно.

– Защо?

– Защото само двамата с теб сме хора от Блатата.

– И Гамми!

– Тъкмо Гамми ми каза това, което ти казвам. Че хората от Блатата владеят разни сили и гражданите се страхуват от тях. Ето защо никога не бива да говорим за неща, които те не умеят. Опасно е. Много опасно. Обещай ми, Гав.

Протегна ръка, с извърната нагоре длан. Пъхнах моята мъничка ръка в нейната и я стиснах.

– Обещавам – рекох, а тя отвърна почти шепнешком:

– Чух.

В другата си ръка държеше малката фигурка на Енну-Ме, която носеше на шията си.

Целуна ме по челото, а после ме бутна толкова силно и неочаквано, че едва не паднах от чина. Но не се разсмях – все още бях под впечатление на ужасното видение и исках да говоря за това, да се провикна пред всички: "Внимавайте, внимавайте! Идат войници, враговете приближават под зелени знамена и искат да подпалят града ни!" Вместо това седях и люлеех крака, смълчан и тъжен.

– Хайде, разкажи ми пак – подкани ме тя. – Всичко, до най-малката подробност.

Точно това исках. Описах є пак картината на тичащите по улицата войници.

Понякога нещата, които си спомням, носят със себе си спотаени чувства, сякаш вече съм ги преживял, като подарък, който притежавам и мога да изваждам и разглеждам – като орловото перо, което ми подари Явен-ди. Така е например с първата картина, която си спомних, тази с тръстиките и водата. Никога не съм разказвал за нея на никого, дори на Салло. Всъщност няма много за разказване само сребристосиня вода и разлюлени от вятъра тръстики, ярка слънчева светлина и синкав хълм в далечината. Имам още един спомен, който пазя за себе си – на мъж в сенчеста стая с висок таван, който се обръща и произнася името ми. За него също не съм разказвал на никого.

Понякога ме спохождат малко по-различни спомени, или видения, предсказания, наречете го както щете, както когато си спомних как Баща ни се прибира от Пагади и конят му накуцва, само дето той още не се беше върнал. Дойде си чак идното лято и беше тъкмо както си го бях спомнил, защото конят наистина куцаше. Веднъж си припомних как всички градски улици се покриват с бяла пелена, а също и покривите, и въздухът се изпълва с мънички бели птички, които пърхат и се спускат към земята. Дощя ми се да разкажа на всички за това, толкова бе удивително, и го направих. Повечето дори не ме изслушаха. Трябва да съм бил само на четири или пет. Но по-късно, към средата на зимата, наистина заваля. Всички излязоха навън да видят снега, защото такива неща се случват в Етра веднъж на сто години, така че ние, децата, не знаем как се нарича това чудо. Гамми ме попита:"Това ли видя? Така ли изглеждаше?" А аз є казах, на нея и всички останали, че точно това съм видял. Само тя, Тиб и Салло ми повярваха. Навярно тогава Гамми е казала на Салло това, дето тя ми рече сега, да не говоря за нещата, които си спомням, преди да са станали. Гамми беше стара и болна и умря през пролетта след снежната зима.

Оттогава ми остана само тайният спомен – до тази сутрин.

Бях самичък и миех пода в коридора пред яслите – и започнах да си спомням. В началото си спомних, че поглеждам по улицата и виждам как от покрива на една къща лумват пламъци, а после чувам викове. Виковете се усилваха и разбрах, че съм на Дългата улица, която води на север от площада със Светилището на предците.

В дъното на улицата се издигаше стълб черен дим, примесен с ярки пламъци. Край мен тичаха хора, повечето към Сенатския площад, крещяха, но в обратна посока тичаха войници от градската стража с извадени мечове. След това видях други войници, отсреща, развяваха зелени знамена и носеха дълги копия, а конниците размахваха мечове. Стражниците ги пресрещнаха, отекнаха викове, чу се звънтене на желязо като в ковачница и цялата тази купчина от хора, лъщящи доспехи, шлемове, оголени оръжия и мечове започна да се приближава. От мешавицата изскочи кон и препусна право към мен по улицата – беше без ездач, с избодено око, от дупката бликаше кръв. Цвилеше оглушително. Едва успях да отскоча встрани и в следващия миг осъзнах, че съм в коридора и стискам дръжката на парцала. Все още бях вцепенен от ужас. Картината бе толкова ясна, че въобще не можех да я прогоня от съзнанието си. Непрестанно изникваше пред погледа ми. Трябваше да разкажа на някого.

Ето защо, когато двамата със Салло влязохме в класната стая, за да я почистим, побързах да споделя с нея. Разказах є всичко няколко пъти, припомнях си нови и нови подробности. Салло ме слушаше внимателно и дори потрепери, докато описвах коня.

– Какви им бяха шлемовете?

Надзърнах в спомена с войниците, които се сражаваха на улицата.

– Черни, повечето. Един имаше черен гребен, като конска опашка.

– Мислиш ли, че са от Оск?

– Щитовете им не бяха издължени като на оскианските пленници на парада. Броните им сякаш бяха метални – от бронз или желязо, – защото звънтяха оглушително, докато се биеха със стражниците. Мисля, че са от Морва.

– От Морва ли, Гав? – произнесе един кротък глас зад нас и подскочихме едновременно, като кукли на конци. Беше Явин. Не го бяхме чули и нямахме представа от колко време ни слуша. Поклонихме му се припряно и Салло рече:

– Гав ми разказва една от историите си, Явин-ди.

– Май е интересна – каза Явин. – Но поне доколкото знам, знамената на морванската армия са черно-бели.

– А чии са зелените?

– На Касикар. – Той седна на предния чин и изпружи дългите си крака. Явин Атлантер Арка беше на седемнадесет, първородният син на Бащата на нашата Къща. Беше курсант в Етранската армия и през повечето време отсъстваше по служба, но когато се прибираше, винаги идваше за уроците като нас. Всички го обичахме, защото се държеше с нас като с големи, имаше добро сърце и знаеше как да накара Еверра, нашия учител, да ни чете истории и поеми, вместо да ни измъчва с граматика и логически упражнения.

След него влязоха момичетата, а после Торм, Тиб и Хоби, идеха право от игрището, изпотени и зачервени, и накрая влезе Еверра, висок и мрачен, с неизменното си сиво наметало. Всички се поклонихме на учителя и седнахме по чиновете. Бяхме единадесет на брой, четири деца на Семейството и седем на Къщата.

Явин и Торм бяха синовете на семейство Арка, Астано бе дъщеря, а Сотар – тяхна братовчедка.

От домашните роби Тиб и Хоби бяха момчета на дванайсет и тринайсет, аз бях единадесетгодишен, а Рис и сестра ми Салло на по тринайсет. Око и брат є Мив бяха още по-малки и още сричаха думите.

Всички момичета щяха да се учат, докато не порастат и не бъдат подарени. Тиб и Хоби трябваше само да могат да четат и да пишат и да понаучат няколко поеми, след което щяха да ги освободят от занимания, идната пролет. Честно казано, и двамата нямаха търпение да зарежат училище и да се хванат на работа. Аз се учех за учител, така че щях да остана още дълго тук, в класната стая с високите прозорци. Някой ден сигурно щях да уча децата на Явин и Торм, а също и децата на техните роби.

Явин призова духовете на своите Предци да благословят заниманията ни днес, Еверра ни сгълча със Салло, че не сме извадили тетрадките, след което работата започна. Почти веднага се наложи Еверра да скастри Тиб и Хоби, че се ръчкат. Те протегнаха ръце, извърнали длани нагоре, и учителят ги удари по веднъж с пръчката. В Аркаманд не одобряват боя като възпитателно средство и няма и помен от изтезанията, за които чуваме от други Къщи. Двамата със Салло не сме били удряни никога, напълно достатъчно е да ни се скарат, за да се усмирим. За разлика от нас, Хоби и Тиб не са от срамежливите и дланите им са загрубели като каиши от честите наказания. Въпреки това се мръщеха и подскачаха, когато ги удряха, макар че тайничко се подсмихваха, а и знаех, че Еверра не си пада по наказанията. И той като тях нямаше търпение да ги види как напускат класната стая завинаги. Еверра помоли Астано да ги слуша, докато разкажат днешния урок по история от Делата на град Етра, докато Око помагаше на малкото си братче да пише букви, а останалите се заехме да четем "Нравоучения" от Трудек.

"Старинен", "някогашен" – тези думи често се чуват в Армаканд, произнасят се с неизменно одобрение. Никой от нас нямаше и най-малка представа защо трябва да учим наизуст досадния стар Трудек, но и не дръзваше да пита. Такъв бе обичаят на Къща Арка, да образова хората си. А образованието се изразяваше в това да четеш моралисти, поети и епици, които Еверра наричаше класици, да изучаваш историята на Етра и градовете-държави, да учиш геометрия и принципи на инженерство, малко математика, музика и рисуване. Така е било и така ще бъде винаги.

Хоби и Тиб така и не успяха да научат дори басните на Немек, а Торм и Рис разчитаха в голяма степен на нас, за да им помогнем с Трудек, но Еверра беше отличен учител и вече бе успял да запали Явин, Сотар, Салло и мен по история и епически поеми, особено по последните, на които най-големи почитатели бяхме двамата с Явин. Когато най-сетне приключихме с обсъждането на значението на самоконтрола, както бе илюстрирано в Четирийсет и първото нравоучение, затворих Трудек и посегнах към "Обсадата на Ошир", която делях със Салло. Бяхме го започнали заедно предния месец. Помнех всяко прочетено досега изречение.

Учителят ме видя и повдигна дългите си побелели вежди.

– Гавир – рече, – ще бъдеш ли така добър да изслушаш Тиб и Хоби, за да може Астано-йо да се присъедини към нас и да почете?

Знаех защо го прави. Не беше случаен акт, а нравоучение. Учеше ме да правя това, което не искам, и да се въздържам да правя това, което искам, защото това бе урокът, който трябваше да разбера. Четирийсет и първо нравоучение.

Подадох книгата на Салло и се преместих на страничната пейка. Астано ми продаде с подкупваща усмивка книгата с Делата. Беше на петнадесет, висока и слабичка, с толкова прозрачна кожа, че братята є я наричаха алд, като обитателите на източните пустини, за които се говори, че имали светла кожа и коса като овче руно, но "алд" освен това означаваше "глупав". Астано не беше глупава, само срамежлива, и вероятно бе научила по-добре от мен Четирийсет и първото нравоучение. Мълчалива, сериозна и сдържана, тя бе истинска сенаторска дъщеря и трябваше да я познаваш доста добре, за да прозреш колко е добросърдечна под непроницаемата си обвивка.

Не е никак лесно за едно единайсетгодишно момче да учи по-големи момчета, особено когато са свикнали да го командорят и обикновено го наричат Фъстък, Блатен плъх или Зубър. Освен това Хоби ненавижда да му нареждам. Хоби е роден в същия ден като Торм, по-малкия брат на Явин. Майка му била робиня, той също е роб и затова не се радва на специално отношение. Но мрази всички роби. Винаги ми е завиждал за положението ми в класната стая. Изгледа ме намръщено, когато се изправих пред него и Тиб.

Астано беше затворила книгата и затова попитах:

– Докъде бяхте стигнали?

– Просто си седим тук, Зубър – отвърна Хоби и Тиб се изкиска.

От което ми стана чоглаво, защото Тиб ми е приятел, но когато е с Хоби, е негов приятел, не мой.

– Добре, продължете оттам, където сте спрели – рекох. Говорех на Хоби и се опитвах да съм строг и студен.

– Не помня къде беше.

– Тогава започни оттам, откъдето сте почнали днес.

– Не помня къде беше.

Почувствах как кръвта ми се надига и започва да бучи в ушите ми.

– А какво си спомняш? – попитах, изгубил самообладание.

– Не помня какво си спомням.

– Тогава започни от началото на книгата.

– Не го помня – рече Хоби, вдъхновен от успеха на плана си. Най-сетне получих известно предимство.

– Значи не помниш нищо от книгата, така ли? – попитах, като повиших леко тон, и Еверра веднага погледна към нас. – Добре тогава. Тиб, разкажи първата страница на Хоби.

Тъй като учителят продължаваше да ни гледа, Тиб не посмя да откаже и замънка "Произходът на делата", който и двамата трябваше да знаят наизуст от месеци. Спрях го в края на първата страница и накарах Хоби да я повтори. Сега вече Хоби здравата се ядоса. Бях спечелил. Знаех, че ще си платя за това. Но нямаше как и той също взе да мънка изреченията едно след друго. Когато приключи, му казах:

– А сега продължи от мястото, докоето сте стигнали с Астано-йо.

Той се подчини и изрецитира с унил глас "Наредбата за военна повинност".

– Тиб – прекъснах го, – перифразирай.

Еверра винаги ни караше да го правим, за да покажем, че сме разбрали наученото.

– Тиб – повтори подигравателно Хоби, – перопрасирай.

Тиб се изкикоти.

– Хайде – наредих.

– Хайде, перопрасирай – отново прошепна Хоби и Тиб се изсмя невъздържано.

Еверра говореше за ритъма на епическите поеми и беше погълнат от урока, с блеснали очи. Всички го слушаха внимателно, но Явин, който седеше на втория чин, погледна към нас. Изгледа намръщено Хоби. Хоби се присви и заби поглед в пода. Видях го, че срита Тиб в глезена. Тиб веднага спря да се киска и след известно хъмкане и мънкане най-сетне произнесе:

– Ами там се казва, значи се казва, че, хъм... ако градът бъде изложен на заплаха от нападение, сенатът, ъъъ... хъм, ще направи, уф, как му се викаше?

– Ще свика събор.

– Ще свика събор и ще осъди...

– Ще обсъди.

– Ще обсъди приемането на редовна военна служба на всички способни на носят оръжие свободни граждани. Това "обсъди" има ли някаква връзка с "осъди", или не?

Това е една от причините, поради които харесвам Тиб: когато чуе някоя дума, той задава въпроси, които подсказват как интересно работи умът му. Никой друг не го оценява.

– Не. Означава да разговаряш за нещо.

– Ако го перопрасираш – промърмори Хоби.

С мънкане и хъмкане продължи останалата част от урока. Тъкмо слагах "Делата" на чина и въздъхвах облекчено, когато Хоби се наведе напред и прецеди тихо през зъби, гледаше ме в очите:

– Господарски подлизурко.

Бях свикнал да ми викат учителски подлизурко. Беше неизбежно и донякъде вярно. Но нашият учител не беше господар, а роб, като нас. Това беше различно. Господарски подлизурко означаваше мазник, доносник, предател. И Хоби го бе казал с нескрита омраза.

Яд го беше, задето Явин се бе застъпил за мен, и го беше и срам от това. Всички се възхищавахме на Явин и копнеехме за одобрението му. Хоби беше толкова груб и недодялан, че ми бе трудно да си обясня как е възможно да обича Явин, както го обичах аз, още повече след като имаше далеч по-малки шансове да му направи добро впечатление и много повече възможности да го настрои срещу себе си. Знаех само, че думите, с които ме бе нарекъл, бяха омразни и нечестни, и не се сдържах и извиках:

– Не е вярно!

– Кое не е вярно, Гавир? – попита със смразяващ глас Еверра.

– Ами... това, което каза Хоби. Няма значение. Съжалявам, учителю. Простете ми, че ви прекъснах. Моите извинения на всички.

Студено кимване.

– Сядай и мълчи! – нареди ми Еверра. Заобиколих чиновете и седнах до сестра си. Известно време не виждах буквите в книгата. Погледът ми беше замъглен, ушите ми продължаваха да звънтят. Думите на Хоби бяха ужасни. Не бях подлизурко на господарите. Не бях доносник. Не харесвах Риф – една прислужница в къщата, която слухтеше какво говорят другите слуги и робите и докладваше на господарите с надеждата да спечели благоволението им. Но веднъж Майка є каза: "Не обичам подмазвачите". Малко след това я продаде на пазара. Риф бе единствената робиня, която бе продадена от Къщата – през целия ми живот. Имаше доверие и от двете страни. Така трябваше да е.

След като сутрешните занимания приключиха, дойде ред Еверра да накаже тези, които бяха смущавали дисциплината. Тиб и Хоби трябваше да научат допълнителни страници от "Делата", и тримата щяхме да препишем Четирийсет и първи урок от "Нравоучения", от мен се очакваше да препиша освен това трийсет строфи от епичната поема на Гарро "Обсадата и превземането на Сентас" и да ги наизустя до сутринта.

Не зная дали Еверра си даваше сметка, че повечето от тези наказания за мен всъщност бяха награди. Вероятно го знаеше. Всъщност едва ли го интересуваше особено какво си мисля. Но тъй като той смяташе преписването на поезия за наказание, не ми оставаше друго, освен да го приема по същия начин. Дори неволно стисках зъби, докато изписвах строфите. Почеркът ми е неравен и нечетлив. Тетрадката, в която пишех, щеше да се използва за изучаване на поемата от бъдещите ученици, също както ние използвахме тетрадки, изписани от тези преди нас. Астано бе преписала предишния пасаж в книгата. Под нейния дребен елегантен почерк, четлив почти като печатните издания от Месун, моите драсканици можеха да будят само съжаление. Именно това сравнение бе истинското наказание за мен. Що се отнася до това да ги наизустя, вече го бях направил.

Паметта ми е необичайно точна. Когато бях малък, можех да запомня цяла страница от книга, стая, в която съм бил, или лице, при това без да обръщам специално внимание. Може би тъкмо по тази причина се обърквам от другите "спомени", които ме спохождат от време на време и които всъщност въобще не са спомени.

Тиб и Хоби изтичаха навън – отложиха задачите си за по-късно, – а аз останах в класната стая, за да довърша моята. След това отидох да помогна на Салло с измитането на коридорите и двора, което беше наше постоянно задължение. По едно време си дадохме почивка и отскочихме до кухнята за по комат хляб и парче сирене. Точно тогава Торм и Тиб ме извикаха да играем на войници.

Метенето на коридорите и стаите на една толкова голяма къща не е лесна работа, помещенията винаги трябва да блестят от чистота. Не ми се щеше да оставя цялата работа на Салло: тя и без това поглъщаше по-голямата част от деня и на двама ни. Но тя каза, че вече съм свършил доста, а и не исках да отказвам на Торм.

– Хайде, върви де – подкани ме сестра ми, докато размахваше лениво метлата над пода в централното преддверие. – Остана само тук.

Изтичах радостно навън, в смокиновата горичка зад градските стени, на няколко преки южно от Армаканд. Торм вече се занимаваше с Тиб и Хоби. Обичам да си играем на войници.

Явин е висок и гъвкав като сестра си Астано и нашата Майка, но Торм повече прилича на нашия Баща – той е мускулест и набит. Има нещо объркано в Торм, нещо криво. Не куца, но крачи така, сякаш непрестанно пада напред. Двете страни на лицето му не си пасват и това му придава несиметричен изглед. Освен това често го спохождат пристъпи на необясним гняв, понякога толкова неудържими, че започва да крещи, да блъска всичко и да си къса дрехите. Но откакто навлезе в пубертета, като че ли малко се поуспокои. Пристъпите му се разредиха и той все по-често се занимава с физически упражнения. Мечтае за армията, за военна кариера, смята да се сражава в легионите на Етра. Но в армията поне още две години няма да го приемат дори за кадет и затова той направи от Хоби, Тиб и мен своя армия. Обучава ни от месеци.

Държахме дървените си мечове и щитове в тайно скривалище под една стара смокиня в горичката, заедно с кожените набедреници и шлемовете – направихме ги със Салло по указания на Торм. Неговият шлем беше украсен с гребен от червеникави конски косми – Салло ги събра в конюшнята – и изглежда доста помпозно. Упражняваме се на една поляна насред гората, на скрито място в подножието на стената. Докато тичах между дърветата, видях, че тримата вече маршируват по поляната. Нахлузих си шлема, грабнах щита и меча и се присъединих запъхтян към тях. Марширувахме още известно време, най-вече да завиваме едновременно под командата на Торм, после трябваше да се подредим в строй, докато нашият командир крачеше напред-назад и ни оглеждаше с орловия си поглед. От време на време сгълчаваше някой от нас, задето си е сложил шлема накриво или не е застанал както трябва, или пък физиономията му няма необходимата сериозност.

– Погледнете се каква пасмина сте само – изръмжа Торм. – Проклети цивилни! Как е възможно Етра да се защитава от вотусанците, ако разчита на сбирщина като вас?

Стояхме мълчаливо, втренчили погледи право напред, изпълнени с желание да покажем на вотусанците, че сме истински воини.

– Е, добре – въздъхна накрая Торм. – Тиб, двамата с Гав ще бъдете вотусанци. Ние с Хоби сме от Етра. Отивайте в окопите, а ние ще ви направим кавалерийска атака.

– Защо винаги те са етранци? – оплака се Тиб, докато тичахме към окопите – полузадръстена отводнителна канавка, която водеше към близката стена. – Защо и ние някой път да не сме етранци?

Това беше риторичен въпрос, без отговор. Хързулнахме се в канавката и се приготвихме да посрещнем кавалерийската атака на етранците.

По някаква причина им отне доста време да се появят и двамата с Тиб имахме възможност да натрупаме солидно количество бомби: малки топки от полузасъхнала кал, която копаехме от стената на канавката. Когато най-сетне чухме цвиленето и пръхтенето на конете, се изправихме и почнахме трескаво да мятаме бомбите. Повечето падаха твърде близо или не улучваха, но една удари Хоби право в челото. Не зная дали я метна Тиб, или бях аз. От удара Хоби спря за момент, зашеметен и объркан, главата му отскочи странно назад и видях, че се кокори. Торм продължаваше да препуска, крещеше:

– В атака! В името на Предците! Етра! Етра!

И скочи в канавката. Дори в този момент не забрави да изцвили. Двамата с Тиб се превихме пред яростния щурм, което даде възможност на Торм да се огледа за Хоби.

Хоби се носеше в бесен галоп. Лицето му бе почерняло от кал и гняв. Скочи в канавката и се метна право към мен, вдигнал дървения си меч, за да ме посече. Бях опрял гръб в стената на канавката и нямах накъде да отстъпя – успях само да вдигна щита и да парирам удара с меча, доколкото ми беше по силите.

Дървените остриета се плъзнаха едно в друго и моето, обърнато настрана от неговия по-силен удар, се стрелна право към лицето му. Неговият меч се стовари върху ръката ми. Изпуснах моя и извиках от болка.

– Ей! – кресна Торм. – Без удряне!

Защото ни бе дал строги указания как да използваме оръжията. Трябваше да се дуелираме от разстояние, без да мушкаме и парираме – и никога да не нанасяме удари.

Торм застана между нас и първо се наведе към мен – защото плачех и си стисках ръката, болеше ме ужасно, – а след това се обърна към Хоби. Хоби все още притискаше лицето си с ръце и между пръстите му се стичаше кръв.

– Какво ти е, дай да погледна – нареди Торм и Хоби отвърна:

– Нищо не виждам... той ме ослепи.

Нямаше никаква вода по-близо от арканския фонтан. Нашият командир успя да запази самообладание – нареди на мен и на Тиб да скрием оръжията на обичайното място и да ги последваме, без да се бавим, а после поведе Хоби към града. Настигнахме ги при фонтана пред портата на Аркаманд. Торм миеше кръвта и калта от лицето на Хоби.

– Не ти е засегнал окото – чух го да казва. – Сигурен съм. – Нямаше начин да е сигурен. Острието на моя меч, изтиквано от меча на Хоби, бе закачило клепача над окото и оттам продължаваше да тече кръв. Торм откъсна парче плат от туниката си и го даде на Хоби да притисне раната.

– Нищо ти няма – продължи да го успокоява. – Ще ти мине. Първата почетна рана, войнико! – Хоби тъкмо беше установил, че може да вижда, след като кръвта вече не го заслепяваше.

Стоях неподвижно, вцепенен от страх. Щом видях, че Хоби премигва, изпитах огромно облекчение.

– Хоби, съжалявам.

Той се извърна и ме погледна със здравото си око, блеснало от ярост – другото бе скрито от превръзката.

– Ах, ти, дребен подлизурко! – изсъска. – Първо ме уцели с камък, после се опита да ми извадиш окото!

– Не беше камък! Беше топка от кал! И не съм се опитвал да те удрям. Ти ме удари...

– Някой от вас хвърли ли камък? – попита Торм и двамата с Тиб поклатихме енергично глави и заповтаряхме, че са били само топки от пръст и кал. Внезапно лицето на Торм се промени и той застана мирно.

Баща му – нашият Баща – Бащата на Аркаманд Алтан Серпеско Арка, ни бе видял при фонтана на връщане от Сената. Стоеше на няколко крачки от нас и ни оглеждаше. Зад него бе застанал оръженосецът му Меттер.

Нашият Баща беше широкоплещест, със силни ръце. Чертите му – закръглено чело и скули, чип нос, присвити очи – говореха за укротена енергия и спотаена сила. Поклонихме му се в почтително.

– Какво става тук? – попита той. – Това момче ранено ли е?

– Играехме, татко – отвърна Торм. – И той се удари.

– Има ли му нещо на окото?

– Не, господарю.

– Прати го веднага при Ремен. А това какво е?

Двамата с Тиб бяхме прибрали шлемовете си в скривалището, но Торм още носеше своя, с гребена от конски косми, а също и Хоби.

– Шапка, господарю.

– Това е шлем. Да не би да си играл на войници? С тези момчета?

Изгледа и трима ни.

Торм стоеше като истукан.

– Ти – рече нашият Баща и се обърна към мен, най-малкия и най-изплашения. – На войници ли играехте?

Погледнах ужасено Торм в очакване да ми даде някакъв знак, но той стоеше мълчаливо, с изопнато лице.

– Обучавахме се, Алтан-ди – прошепнах едва чуто.

– По-скоро е имало бой. Покажи ми ръката си. – Не говореше заплашително, а уверено и авторитетно.

Протегнах ръката си. Бе подпухнала и поморавяла на китката и около палеца.

– Какви са ви оръжията?

Погледнах отново Торм, очаквах поне някаква подкрепа. Нима можех да излъжа нашия Баща?

Торм гледаше право напред и продължаваше да мълчи.

– Дървени, Алтан-ди.

– Дървени мечове? Друго какво?

– Щитове, Алтан-ди.

– Той лъже – обади се неочаквано Торм. – Дори не играе с нас, още е малък. Опитвахме се да се покатерим на едно дърво в смокиновата горичка и Хоби падна в храсталака и се удари.

Алтан Арка мълчаливо ни оглеждаше. Усетих как по гърба ми се стичат едри студени капки пот. После нашият Баща попита бавно:

– Но сте се упражнявали, нали?

– Понякога – отвърна Торм и млъкна за миг. – Понякога... ги обучавам.

– С оръжия?

Торм не каза нищо. Тишината сякаш се проточи безкрайно.

– Вие – Баща ни посочи Тиб и мен. – Донесете си оръжията в двора. Торм, отведи това момче при Ремен и му кажи да се погрижи за него веднага. После ела в двора.

Всички се втурнахме да изпълняваме заповедите. Тиб плачеше и бърбореше объркано, обзет от страх, но аз бях в някакво странно състояние на вцепенение, като при треска или други болест, и всичко ми се струваше нереално. Бях всъщност съвсем спокоен, само дето не можех да говоря. Върнахме се при скривалището, извадихме мечовете, шлемовете и щитовете, отнесохме ги в задния двор на Аркаманд, струпахме ги на малка купчина и зачакахме.

Баща ни дойде. Беше се преоблякъл. Приближи се бавно до нас. Усещах как Тиб трепери. Поклоних се и застинах неподвижно. Не се страхувах от нашия Баща, поне не така, както се боях от Хоби. Знаех, че притежава безгранична власт над мен, но същевременно му имах пълно доверие. Той щеше да направи каквото е справедливо и ако трябваше да страдам, бях готов да го понеса.

Дотича и Торм и спря до нас, дребно копие на баща си. Беше вирнал брадичка и не поглеждаше купчината с оръжия.

– Торм, знаеш, че да се дава на роб оръжие е престъпление, нали?

– Да, господарю – отвърна Торм.

– Знаеш, че в етранската армия няма роби. Войниците са свободни граждани. Да обучаваш роб за войник е престъпление, проява на неуважение към армията, към нашите Предци. Знаеш го добре.

– Да, господарю.

– Значи признаваш, че си виновен, така ли?

Торм мълчеше, но по лицето му пробягаха ужасни тикове.

– Е, в такъв случай теб ли трябва да накажем, или робите?

Торм се ококори – очевидно не беше помислял за това. Не каза нищо. Отново се възцари продължителна пауза.

– Кой командваше? – попита нашият Баща накрая.

– Аз, господарю.

– Е, и?

Още една дълга пауза.

– Значи аз трябва да бъда наказан.

Алтан Арка кимна отсечено, после попита:

– А те?

Торм се поколеба и накрая измънка:

– Те изпълняваха каквото им казвах, господарю.

– Трябва ли да бъдат наказани, че са следвали твоите заповеди?

– Не, господарю.

Отново отривистото кимване. Алтан Арка ни изгледа, сякаш бяхме на огромно разстояние, и нареди:

– Изгорете тези боклуци. И запомнете, момчета – да се подчиняваш на незаконна заповед също е престъпление. Пускам ви само защото вашият командир пое вината. – Погледна ме. – Ти си момчето от Блатата, нали? Гав ли се казваше? А ти?

– Тиб, господарю, от кухнята, господарю.

– Изгорете дървенията и се връщайте на работа. Ела – каза на Торм и го поведе към дългата аркада. И двамата изглеждаха като войници на парад.

Отидохме в кухнята, взехме главня от огнището и я затъкнахме между дървените мечове и щитове. Разгоряха се пламъци, но когато сложихме и кожените набедреници и шлемовете, се закълби дим. Накрая събрахме още горещите остатъци, с цената на някои дребни изгаряния по ръцете, и ги отнесохме на боклука при кухнята. Вече и двамата треперехме неудържимо. Да си войник е тежко, изпълнено с изпитания и дори страшно занимание, но същевременно величаво, и изпитвахме гордост, че поне за малко сме били войници. Трябва да призная, че бях привързан към дървения си меч. Нерядко ходех сам до скривалището, изваждах го, размахвах го, за да се упражнявам, а сетне го приглаждах с кремък или го лъсках с мазнина от кухнята. Но всичко това беше лъжа. Ние не бяхме войници, бяхме роби. Роби и страхливци. Бях предал своя командир. Толкова ме беше срам, че чак ми призля.

Закъснявахме за следобедните занимания. Хукнахме по коридора и нахлухме запъхтени в класната стая. Учителят вдигна глава и ни погледна навъсено.

– Идете да се измиете – нареди ни. Бяхме забравили, че ръцете и дрехите ни са покрити с чернилка, едва сега видях, че по лицето на Тиб са размазани сажди, също както вероятно и по моето. – Салло, върви с тях и се погрижи да изглеждат прилично, когато се върнат – добави Еверра. Сигурно го направи, защото видя колко сме изплашени.

Торм седеше на обичайното си място. Хоби обаче го нямаше.

– Какво е станало? – попита Салло, когато излязохме да се измием.

– Торм какво ви каза? – отвърнах с въпрос.

– Каза, че нашият Баща ви наредил да изгорите някакви играчки и затова сте щели да закъснеете за заниманията.

Торм ни беше прикрил със скалъпено обяснение. Голямо облекчение и незаслужена помощ, след като го бях предал, тъй че нямах право да му благодаря.

– Какви играчки? – продължи да настоява тя. – Какво всъщност правехте?

Поклатих глава.

– Играехме на войници с Торм-ди – отвърна вместо мен Тиб.

– Млъквай, Тиб! – скастрих го.

– Защо да млъквам?

– За да си нямаме ядове.

– Ние не сме виновни. Нали нашият Баща го каза? Каза, че вината е на Торм-ди.

– Не е така. Моля те, не говори повече за това! Предаваш го!

– Ама той излъга – упорстваше Тиб. – Каза, че сме се катерили по дървета.

– Опитваше се да ни спести неприятности!

– Или на себе си – отвърна Тиб.

Вече бяхме при фонтана и Салло почти насила ни натика главите в басейнчето, след това ни помогна да се измием. Отне ни известно време. Водата беше студена и раните ми се пробудиха, особено силно ме болеше ръката. Докато ни търкаше и бършеше, Салло изстиска истината от нас. Не каза много, само подхвърли на Тиб:

– Гав е прав. Не говори за това.

Докато се връщахме към класната стая, попитах:

– Хоби ще ослепее ли с това око?

– Торм-ди каза, че само било натъртено.

– Ужасно ми е сърдит – казах замислено.

– И какво от това? – попита ядосано Салло. – Не си искал да го удряш, нито той теб. Ако се опита отново, ще му се види тясна къщата.

Говореше истината. Привидно спокойна и уравновесена, сестра ми избухваше с бързината на пожар и ме защитаваше, както тигрица пази малките си. Всички го знаеха. Освен това не харесваше Хоби.

Прегърна ме за миг през раменете, преди да влезем в стаята, и ме побутна закачливо. Аз направих същото. Имах чувството, че всичко отново си е на мястото... почти.

2

Окото на Хоби не беше пострадало. Грозна рана разцепваше клепача на две, но както бе казал Торм, Хоби не беше надарен с красота, която да изгуби. Когато на следващия ден дойде в класната стая се шегуваше и се държеше стоически и беше дружелюбен с всички – освен с мен. Каквато и да бе истинската причина за неприязънта му и дали наистина вярваше, че съм хвърлил по него камък, всичко това нямаше значение, защото очевидно бе решил да ме приеме за враг и оттогава винаги беше настроен срещу мен.

В една голяма къща като Аркаманд роб, който иска да създаде неприятности на друг роб, разполага с много възможности. За щастие Хоби спеше в бараката, докато аз все още бях в къщата. Но докато пиша тази история сега за теб, моя скъпа жено, и за всички други, които биха могли да я четат, забелязвам, че започвам да мисля така, както съм мислел тогава, преди двайсет години – като момче и роб. Спомените ми ме връщат в миналото, сякаш е настояще, тук и сега, и забравям, че има неща, които трябва да обяснявам не само на вас, но също и на себе си. Докато описвам живота ни в Аркаманд и в града-държава Етра, неволно се връщам назад и го виждам, сякаш е пред мен, отвътре и отгоре, без да има с какво да го сравня, и като че ли това е единственият начин, по който биха могли да се случат всички онези неща. Децата гледат на света така. Както и повечето роби. Свободата винаги е начин да се открие повече от една възможност.

По онова време Етра бе всичко, което познавах, целият ми свят. Градовете-държави са почти постоянно във война, така че войниците са на почит. За войници вземат мъже от двете висши касти: аристокрацията, която управлява чрез Сената, и свободните граждани – фермери, търговци, строители и така нататък. Свободните граждани от мъжки пол имат право да гласуват за някои закони, но не и да участват в управлението. Сред свободните граждани има и малка група освободени роби. Под тях сме ние – робите.

Къщната работа се върши от жените от всички касти, както и от робите. Робите се пленяват в битка и при нападения или се отглеждат у дома; освен това могат да се купуват и продават, а също и да се подаряват. Един роб няма легални права, не може да се жени, нито да предявява родителски претенции към децата си.

Жителите на градовете-държави се прекланят пред предците на сегашните управници. Хората, които нямат предци – робите и освободените, – могат само да се прекланят пред предците на семействата, които ги притежават, или пред основателите на града, велики духове на отдавна отминали времена. Освен това робите почитат и някои от боговете, които са известни по други краища на Западния бряг – Енну и Ранниу, а също и бог Късмет.

Очевидно е, че съм се родил роб, след като говоря предимно за робите. Ако прочетете историята на Етра или на някой друг от градовете-държави, ще научите за крале, сенатори, пълководци, храбри войници и богати търговци – за делата на хората на властта, които са свободни в действията си. Но няма да срещнете нито думичка за роби. Основното достойнство на роба е да остане невидим. Лишените от власт предпочитат да са незабележими дори за себе си. Това беше нещо, което Салло вече знаеше, а на мен предстоеше да науча.

Ние, робите в къщата, получавахме храна през един отвор в килерчето за провизии, където винаги имаше хляб, сирене и маслини, пресни или изсушени плодове, мляко и топла супа вечер и през зимните утрини. Дрехите и обувките ни бяха като на останалите, чаршафите ни – чисти и топли. Аркаманд беше богата и щедра къща. Нашата Майка говореше с презрение за господарите, които пращаха робите си на работа боси, гладни и с белези от побой. В Аркаманд старите роби, които вече не ги биваше за работа, продължаваха да живеят и да се радват на уважение, и винаги бяха нахранени и добре облечени. Гамми, ние със Салло много я обичахме, се радваше на специално отношение като прислужница на нашия Баща. Хвалехме се пред робите от другите къщи, че в чорбата ни има месо, а одеялата ни са от вълна. Гледахме с насмешка дрехите, които носеха някои от тях – стари и захабени. Всичко в нашата къща се градеше на отколешни и солидни традиции.

Мъжете роби спяха в голяма отделна постройка, която наричахме барака, жените и децата имаха спалня близо до кухнята. Най-малките, както от Семейството, така и от прислугата и робите, се даваха на отглеждане от детегледачки. Подарените момичета живееха в стаи, облицовани с копринени тапети, където развличаха и забавляваха своите посетители, или ги разхождаха из красивата вътрешна градина от западната страна.

Жените решаваха кога едно момче да се премести в бараката при мъжете. Бяха пратили Хоби там преди няколко месеца, за да се отърват от него, защото непрестанно досаждаше на децата в спалнята. В началото по-големите момчета в бараката го бяха посрещнали доста зле, но той, изглежда, бе сметнал, че това е неразделна част от навлизането в света на мъжете, и не само понесе всичко, ами и ни се присмиваше, задето спим в "яслите".

Тиб също нямаше търпение да бъде преместен при мъжете, но що се отнася до мен, аз се чувствах идеално в спалнята, където двамата със Салло имахме свое уютно кътче и два собствени сламеника. Гамми се грижеше за нас като майка и когато умря, позволиха на Салло да остане, за да поеме грижата за мен. Тъй като робите нямат нито родители, нито деца, в спалното всяка жена може да се грижи за децата и нито едно от малките не заспива само, понякога дори е обгрижвано от няколко "майки". Децата наричат жените "лельо". Нашите лели заявиха, че нямам нужда от майка с такава добра сестра, и аз се съгласих с радост.

Вече не се налагаше Салло да ме пази от набезите на Хоби в спалнята, но извън нея те ставаха все по-лоши. Задълженията ми налагаха да обикалям цялата къща и Хоби обикновено ме издебваше в някой коридор или в дворче, където нямаше никого. След като се увереше, че сме сами, той ме сграбчваше за врата, вдигаше ме и ме разтърсваше, както куче разтърсва плъх, за да му строши врата, като ми се хилеше в лицето, после ме хвърляше на пода, изритваше ме на изпроводяк и си тръгваше. Съпротивлявах му се с всички сили, но ръцете и краката ми бяха твърде къси и не можех да го достигна. Не смеех да викам, тъй като на спречкванията между робите не се гледаше с добро око и щяха да ни накажат сурово. Предполагам, че моята безпомощност е подхранвала жестокостта му, защото тя непрестанно нарастваше. Никога не ме налагаше пред други хора, но ме дебнеше зад ъглите, събаряше ме на земята или ми избиваше чинията с храна от ръцете; освен това лъжеше наляво и надясно, че съм крадец и доносник.

Жените в спалнята не обръщаха особено внимание на тези приказки, но другите момчета в бараката му повярваха и започнаха да се отнасят с мен като с шпионин, подмазвач на господарите. За щастие не се срещах често с тях, тъй като задълженията им ги отвеждаха на други места. След битката при канавката Торм ни бе зарязал напълно и се събираше единствено с Хоби. Тъй като Хоби непрестанно ме наричаше "онова малко лайненце", Торм започна да ми вика по същия начин.

Еверра не можеше да обвини Торм открито, тъй като той бе син на Семейството. Нашият учител беше роб, уважението му произхождаше от неговия пост, не от самия него. Той можеше да поправя грешките на Торм, когато чете, смята или свири на някакъв инструмент, но не и поведението му. Можеше да каже: "Трябва да се поупражняваш още", но не и "Не прави това и това!" Пристъпите на Торм обаче и честите му изблици на гняв му даваха извинение и възможност да прилага по-строг контрол. Когато Торм започнеше да крещи или да размахва юмруци, Еверра го избутваше навън, затваряше го в складчето до стаята и му казваше, че ако излезе, ще съобщи за поведението му на нашите Майка и Баща. Торм трябваше да овладее пристъпите си в усамотение и търпеливо да чака, докато го освободят. Вероятно това наказание имаше известен ефект, защото всеки път, когато се развихреше и Еверра произнасяше с категоричен тон: "Отивай в складчето, Торм-ди", той изтичваше навън и се затваряше сам. Но от около година не бе имал пристъпи. Само веднъж или два пъти, когато беше неспокоен и пречеше на останалите, Еверра му подметна тихо:

– Ако обичаш, излез навън.

И това бе напълно достатъчно. Когато се връщаше, Торм беше покорен и послушен.

Един пролетен ден Хоби ме тероризираше особено настървено. Разклати чина, докато пишех, разля мастилницата и ме обвини, че съм се опитал да му изцапам тетрадката, а после ме удари жестоко, докато минавах покрай него. Учителят го забеляза и рече:

– Хоби, не посягай на Гавир. Дай си ръцете.

Хоби се изправи и протегна ръце, за да си получи наказанието, с покорна, стоическа усмивка.

Но Торм се намеси.

– Не е направил нищо, за да бъде наказван.

Еверра го погледна изненадано. Трябваше му известно време, за да се съвземе.

– Видях го да удря Гавир, Торм-ди.

– Това хлапе е лайно. То трябва да понесе наказание, не Хоби. То разля мастилницата.

– Стана случайно, Торм-ди. Не мога да наказвам за случайности.

– Не е така. Хоби не е направил нищо, за да бъде наказан. Накажете лайното.

Въпреки че Торм не бе изпаднал в поредния си пристъп, видях, че лицето му е изпънато и очите – изцъклени. Учителят мълчеше. Погледна Явин, който се бе надвесил над един чертеж в другия край на стаята и бе погълнат от измервания. Аз също се надявах, че по-големият брат ще забележи какво става, но той не се обърна към нас, а и Астано не бе на училище този ден.

Накрая Еверра каза:

– В стаичката, ако обичате, Торм-ди.

Торм се надигна машинално, привикнал да изпълнява нарежданията. После спря и се извърна към учителя.

– Аз... наредих ти да накажеш лайното.

Гласът му бе нисък и дрезгав, той едва успяваше да оформи думите и лицето му потрепваше, както когато баща му го гълчеше.

Еверра пребледня и изведнъж ми се стори остарял и измършавял. Видях, че отново поглежда към Явин.

– Това е моята класна стая, Торм-ди – каза накрая с осезаемо накърнено достойнство.

– А ти си роб, комуто дадох нареждане – почти извика Торм. Гласът му беше писклив.

Сега вече Явин ни чу, надигна се и каза:

– Торм...

– Писна ми да не ми се подчиняват – извика невъздържано Торм. Пищеше като побъркана старица и сигурно точно това накара четиригодишния Мив да се разсмее. Тъничкият му кикот отекна в стаята. Торм се извърна към детето и го зашлеви през лицето така, че го запрати към стената.

Миг след това Явин беше при нас. Първо се извини и се поклони на учителя, сетне улови брат си за ръката и го изведе. Торм не се съпротивляваше и не каза нищо. Само се озърташе и се блещеше, но вече бе объркан и смутен.

Хоби го изпроводи със същия сконфузен поглед. Никога дотогава не бях виждал подобно изражение на лицето му. Нито по-късно, впрочем

Салло прегръщаше малкия Мив, който не бе издал нито звук. Изглеждаше замаян, после се сгуши на гърдите на сестра ми. Дори да плачеше, никой от нас не го чу. Учителят коленичи до тях, за да провери дали детето не е пострадало сериозно. Лицето на Мив беше подпухнало. Сверра каза на Салло и на Око, сестрата на Мив, да го изведат и да го наплискат с вода от фонтана. После изгледа Рис, Сотар, Тиб, Хоби и мен – децата, които бяхме останали в стаята.

– Сега ще четем Трудек – каза с дрезгав и отпаднал глас. – Шестнайсето нравоучение. За търпението.

Първо каза на Сотар да чете. Тя засрича храбро текста.

Сотаровасо беше племенница на нашия Баща. Баща є бе загинал при обсадата на Морва, малко след това майка є умряла, докато я раждала, и тя беше сирак в Семейството, последната сред тях. Притежаваше същата ненатрапчива скромност като по-голямата си братовчедка Астано, към която бе силно привързана, но характерът, който се спотайваше под тази привидна обвивка, бе коренно различен. Не беше бунтовничка, но и не бе готова да се предаде лесно. Нещастна самотна душа.

Личеше си, че е силно обезпокоена от грубото отношение на Торм към учителя, когото уважаваше и обичаше. Тъй като сега тя бе единственият представител на Семейството, останал в стаята, се чувстваше отговорна за случилото се и за извиненията, които трябваше да последват. Нямаше нищо, което тя, едно дванайсетгодишно дете, би могла да направи, освен да покаже своята безмерна вяра и уважение към учителя. Личеше си, че е ужасно объркана, защото непрестанно допускаше грешки при четенето. Книгата буквално подскачаше в ръцете є. Еверра є благодари и ми каза да продължа.

Приготвих се да чета, но чух Хоби да се размърдва неспокойно зад мен и да просъсква нещо. Учителят го изгледа и той млъкна. Усещах обаче, че е зад мен и ме гледа, докато чета.

Все пак успяхме да вземем урока за този ден. Салло се върна тъкмо когато приключвахме. Каза, че била отвела малкия Мив при Ремен, защото изглеждал замаян и непрестанно се унасял. Някой бе съобщил на нашата Майка и тя щеше да навести момчето. Това прозвуча успокоително. Старият Ремен беше роб като нас и цереше повечето заболявания с мехлем от зарасличе и чай от коча трева, нашата Майка обаче бе всепризната и уважавана лечителка.

– Арка се грижи за своите, дори за най-малките – каза с благодарност Еверра. – Когато си тръгнете днес, идете при светилището на Предците и им отдайте почит. Помолете ги да благословят всички деца в къщата и нашата обична Майка.

Направихме каквото ни нареди. Само Сотар имаше право да влиза при Предците, чиито имена и образи красяха озареното от трепкащите светлини на свещите и кандилата помещение. Останалите коленичихме в преддверието. Салло държеше своята малка Енну-ме и шепнеше: "Енну, благослови ни и, моля те, помогни на Мив да се оправи. Винаги ще бъда с теб, преобична Енну-ме, моя неизменна благодетелко." Аз се поклоних и коленичих пред моя избраник сред Предците, Алтан Бодо Арка, Баща на къщата преди стотина години, чийто портрет, както издълбан камък, така и рисуван, се виждаше от мястото, където се намирах.

Имаше красиво лице, като на ястреб, и очите му гледаха право в мен. Още като малък бях решил, че той е моят пазител и бях сигурен, че знае всяка моя мисъл. Не беше необходимо да му казвам, че ме е страх от Торм и Хоби, защото сигурно беше наясно с това. "Велика Сянко, Претдечо, дядо Алтан-ди, помогни ми да се отърва от тях – го помолих беззвучно. – Или поне им отнеми гнева. Благодаря ти". След известно време добавих: "И моля те, дай ми храброст".

Това беше чудесно хрумване. В този ден имах нужда от кураж.

Със Салло пометохме дългия коридор и после тя си написа домашното, а аз преговорих урока по геометрия. Не видяхме Хоби нито при килерчето, нито никъде из къщата. Свечеряваше се и реших, че ми се е разминало и че трябва да отида и да поднеса благодарности на Предците, ала тъкмо когато се прибирах от коридора пред женските помещения, чух гласа му зад мен:

– Ето го!

Хукнах, но големите момчета ме настигнаха веднага и хванаха. Ритах и се дърпах, но бях като заек сред хрътки.

Отведоха ме при кладенеца зад бараката, извадиха ведрото и се изредиха да ме потапят надолу с главата, а аз се давех и гълтах вода. Изваждаха ме само колкото да се посъвзема.

Всеки път, когато ме изкарваха на въздух, докато се дърпах, гърчех и повръщах, Хоби приближаваше до мен ухиленото си лице и произнасяше със зловещ глас:

– Това ти е, задето предаде своя господар, дребен изменнико. И задето се подмазваш на онзи глупав дърт учител, ти, блатен плъх такъв. – След което отново ме спускаха надолу и колкото и да се опитвах да се задържа за неравните каменни стени, натикваха главата ми под водата и изтезанието се повтаряше отново. Не зная колко пъти го направиха, преди да изгубя съзнание, но вероятно по някое време тялото ми се е отпуснало и те са се изплашили, че може да съм умрял.

Убийството на роб е престъпление за всеки друг освен за неговия господар. Така че те ме зарязали до кладенеца и избягали.

Намерил ме старият Ремен, робът знахар, който дошъл за вода на кладенеца.

– Спънах се в него в тъмното – разказваше той впоследствие. – Отпървом помислих, че ще да е някоя умряла котка. Не, беше твърде голямо за котка. Да не би да е удавено куче, викам си? Не, не е удавено куче, а удавено момче! Кой дави момчета в тази къща, ето какво ви питам?

Въпрос, на който не посмях да отговоря.

Предполагам, момчетата бяха решили, че няма да останат видими следи от изтезанията, на които ме бяха подложили, и че няма да мога да потвърдя обвиненията си с улики, но ръцете ми бяха покрити с охлузвания и драскотини от дращенето по стената, а глезените ми бяха подпухнали от безжалостните им ръце. Тези яки и глупави хлапета вероятно не си бяха давали сметка какво в действителност ми причиняват и си бяха мислили, че само ме плашат.

Свестих се същата нощ в малкия лазарет на Ремен, гърдите и главата ме боляха, но пък лежах на мек и удобен сламеник под трепкащата светлина на лампата и имах чувството, че съм обгърнат от уютната завеса на тишината. Постепенно осъзнах, че до мен спи сестра ми Салло и от това ми стана още по-хубаво. Лежах така дълго, като понякога виждах само златисти отблясъци и сенки, а в други моменти си припомнях разни неща. Спомних си тръстиките и спокойното коприненосиньо небе, и синкавия хълм в далечината. Сетне видях за малко светлината на лампата, после сякаш чух отново гласа на Хоби: "Ето го!" Но ужасът от преживяното и болката бяха някак притъпени, отдалечени. Извърнах глава и погледнах право към огънчето на лампата, която заливаше всичко наоколо с бледа жълтеникава светлина. Припомних си мъжа във високата сумрачна стая. Стоеше до голяма маса, покрита с книги и свитъци, с лампа и писалище отстрани, под висок тесен прозорец. Той се извърна и ме погледна тъкмо когато влизах. Този път го видях съвсем ясно. В косата му имаше сивкави кичури и лицето му малко наподобяваше това на нашия Предтеча, едновременно свирепо и добродушно, но там, където трябваше да виждам гордост, съзирах само тъга. И въпреки това веднага щом ме видя, той се усмихна и произнесе името ми, Гавир.

– Гавир... – чух отново и се върнах под жълтеникавата светлина, загледан в надвесеното над мен женско лице. Имаше меки черти и изглеждаше тъжна. Приличаше малко на Астано, но не беше Астано. В началото смятах, че и нея си спомням. Постепенно осъзнах, че това е нашата Майка, Фалимер Галеко Арка, чието лице никога досега не бях виждал от толкова близко. Лежах и я разглеждах, сякаш беше каменна статуя на някой от нашите Предци, без никакъв страх, с мечтателно притворени очи.

Салло се размърда до мен в съня си.

Нашата Майка положи длан на челото ми и кимна едва забележимо.

– Добре ли си? – попита шепнешком. Бях твърде уморен и сънен, за да отговоря, но вероятно съм кимнал или съм се усмихнал, защото тя също ми се усмихна лекичко, погали ме по бузата и си тръгна.

Близо до моето легло имаше детско креватче и тя се позабави до него. Там трябваше да е малкият Мив, помислих си и отново оставих вълната от тишина да ме обгърне. Спомних си как отидохме да погребем Мив долу при реката, където плачущите върби са като застинал зелен дъжд сред сивата пролетна мъгла. Погледнах към другия край на реката, през мрежа от дъждовни капки. Спомних си как всички бяхме слезли долу, за да погребем Гамми, това беше през зимата и върбите бяха голи, но тогава не бях толкова тъжен, защото беше като празник, толкова много хора се бяха събрали за погребението, а след това имаше прощално пиршество. Спомних си за малко и други мигове, прекарани на брега, отново през пролетта, но не знаех кого погребват. Може би мен, помислих си. Съзрях мъката в очите на възрастния мъж, изправен до масата с лампата пред високия прозорец в сумрачната стая.

После настъпи утрото. Мека дневна светлина прогони жълтеникавото сияние. Салло бе излязла. Мив беше като вързопче в креватчето до мен. В другия край на стаята беше настанен Лотер – старият готвач, който доживяваше тук последните си дни. Непрестанно пъшкаше и стенеше. Аз обаче се чувствах отлично и се надигнах – почти веднага ми се зави свят, едновременно ме заболяха поне десетина рани и се облегнах на възглавницата.

– Вече си станал, а, блатен плъх? – попита старият Ремен, тъкмо бе дошъл да ме види. Опипа цицините на главата ми. Беше поставил шина на един изкълчен пръст на дясната ми ръка и сега ми обясни за какво служи.

– Ще се оправиш – увери ме. – Кораво хлапе си. Кой те подреди така, между другото?

Повдигнах рамене.

Той ме погледна внимателно, кимна и повече не заговори за това. Двамата с него бяхме роби, живеехме в свят, където мълчанието беше за предпочитане.

Ремен не ми позволи да напусна лазарета тази сутрин: каза, че нашата Майка ще дойде да ме навести – мен и Мив, – и аз останах да седя в леглото и да се любувам на синините и цицините си. Когато ми омръзна да ги разглеждам и опипвам, започнах да рецитирам откъси от "Обсадата и падането на Сентас". Малко преди обед Мив най-сетне се събуди и отидох да си поговоря с него. Беше замаян и изглежда, не осъзнаваше къде е и какво става. Погледна ме и ме попита защо сме двама.

– Двама какво? – попитах, а той отвърна:

– Двама Гавовци.

– Вижда двойно – обясни Ремен, който тъкмо бе влязъл. – Случва се при удар по главата. Господарке! – Той се наведе в почтителен поклон и аз също, защото беше дошла нашата Майка.

Тя прегледа Мив много обстойно. Обърна внимание на голямата подутина отстрани на темето, надзърна в ухото от същата страна и опипа лекичко скулите. Имаше загрижен вид, но накрая каза:

– Мисля, че се връща. – Гласът є беше нисък и топъл и тя се усмихна. – Нали, малък Мив? Връщаш ли се при нас?

– Бучи-и-и – оплака се той, мижеше. – Око ще дойде ли?

Ремен, потресен от поведението му, се опита да го накара да се държи с нужната почтителност, но нашата Майка го спря с жест.

– Още е мъничък. Радвам се, че реши да се върнеш при нас, мъничето ми. – Подържа го още малко, опряла буза в косицата му, после го сложи в креватчето и рече:

– Спи сега, а като се събудиш, сестра ти ще е тук. – Добре – избъбри с тъничкото си гласче Мив и затвори очи.

– Какво агънце – въздъхна нашата Майка и погледна към мен. – А, вече си станал и ходиш, това е много добре. – Наистина приличаше малко на дъщеря си Астано, но беше по-едра и излъчваше власт и сила. Погледът на Астано беше срамежлив, този на нашата Майка – уверен. Веднага сведох очи.

– Кой ти направи това, момче? – попита тя.

Да не отговоря на стария Ремен беше едно. Съвсем друго бе да не отговоря на нашата Майка.

Последва напрегната пауза. Накрая промърморих единственото, което ми хрумна:

– Паднах в кладенеца, господарке.

– О, я стига – смъмри ме тя, но изглеждаше озадачена.

Продължавах да мълча.

– Ти си много несръчно момче, Гавир – каза тя с мелодичния си глас. – И много храбро. – Огледа раните и цицините ми. – Мисля, че няма нищо сериозно, Ремен. Как е ръката? – Тя взе ръката ми и огледа изкълчения пръст. – Ти си книжник, нали? Е, няма да можеш да пишеш известно време. Но Еверра ще ти намери някое друго занимание. Хайде, можеш да си вървиш.

Поклоних се припряно, благодарих на стария Ремен и излязох. Намерих Салло и докато се прегръщахме и тя ме разпитваше как съм, побързах да є кажа, че нашата Майка ми знае името, знае кой съм и ме е нарекла книжник!

Не посмях да кажа, че ме е нарекла храбрец. Беше твърде хубаво, за да е за вярване.

Бях гладен, но когато се опитах да хапна, главата отново ме заболя и Салло ме отведе в спалнята и ме сложи да легна. Прекарах следобеда и нощта в безпаметен сън. Когато се събудих, направо умирах от глад, но иначе се чувствах съвсем оздравял. Сотар обаче ми каза, че съм изглеждал, сякаш са ме оставили на милостта на враните на някое бойно поле.

Бях отсъствал от занимания само два дни, но ме посрещнаха, сякаш ме е нямало месеци. Аз се чувствах по същия начин. Учителят хвана ранената ми ръка с дългите си силни пръсти и я погали.

– Когато оздравееш, Гавир, ще те науча да пишеш красиво и четливо – обеща ми. – Край на драсканиците в тетрадката. Съгласен? – Усмихваше ми се и по някаква причина това ме накара да се почувствам щастлив. Докосването му, погледът, всичко изразяваше загриженост към мен.

Хоби ме гледаше. Торм също. Обърнах се и застанах с лице към тях. Поклоних се лекичко на Торм, но той само извърна глава.

– Здравей, Хоби – казах. Лицето му остана навъсено. Помислих си, че съм го изплашил със синините и цицините си. Но той знаеше, че не съм го издал. Всички го знаеха. Също както всички знаеха кой ме е нападнал. Тишината не беше пречка да се разкриват малките тайни от живота.

Но аз не бях обвинил никого, което означаваше, че случаят е приключен.

Лицето на Торм също беше намръщено, но Явин и Астано се държаха приятелски и съчувствено. Що се отнасяше до Сотар, тя, изглежда, съжаляваше за подмятането с враните и бойното поле, защото когато се доближих до нея, ми прошепна:

– Гавир, ти си герой.

Каза само това и преглътна през сълзи.

Тогава още не разбирах колко е сериозна цялата тази история. Салло ми бе казала, че ще оставят малкия Мив в лазарета, докато не се възстанови напълно, и след като научих, че за него ще се грижи нашата Майка, престанах да си спомням трескавите си сънища за погребения и гробища край реката.

Но същата нощ в спалнята Еннумер, която бе поела майчината грижа за Мив и Око, плачеше неудържимо. Всички жени и момичета се бяха събрали около нея, Салло също бе там. Тиб дойде при мен ми прошепна какво е чул – че на Мив му течала кръв от ухото и смятали, че главата му е пострадала от удара на Торм. Спомних си зелените върби край реката и сърцето ми се сви.

На следващия ден Мив на няколко пъти получи гърчове. Чухме, че нашата Майка посетила лазарета и останала при него цялата вечер и през нощта. Спомних си как стоеше надвесена над леглото му, обляна в златиста светлина. Вечерта, докато двамата със Салло се готвехме да си легнем, споделих с нея и Тиб:

– Нашата Майка е грижовна като Енну.

Салло кимна и ме прегърна, но Тиб подметна:

– Тя знае кой го е ударил.

– Какво значение има това?

Тиб направи кисела гримаса.

Ядосах му се.

– Тя е Нашата Майка – рекох натъртено. – Грижи се за всички нас. Много е добра. Не знаеш нищо за нея.

Имах чувството, че я познавам, както сърцето познава онези, които обича. Беше ме докоснала с топлата си ръка. Беше ми казала, че съм храбър.

Тиб повдигна рамене, но не каза нищо. Беше мрачен и навъсен, откакто Хоби му бе обърнал гръб. Все още бяхме приятели, но винаги бе жадувал за дружба с Хоби, не с мен. Поглеждаше с видимо смущение драскотините и раните ми. Салло го беше повикала в нашия кът, преди жените да угасят светлините.

– Радвам се, че позволи на Око да остане при Мив – рече Салло. – Бедната Око, толкова е изплашена за него.

– Еннумер също би искала да е с него сега – заяви Тиб.

– Нашата Майка е голяма лечителка! – намесих се. – Тя ще се погрижи за него. Еннумер не може да направи нищо. Само ще плаче. Както сега.

Еннумер наистина бе млада и глупава и не можеше да се похвали и с половината от здравия разум на шестгодишната Око, но от друга страна, бе силно привързана към Око и Мив, наричаше го своето мъничко бебче.

– О, малкото ми бебенце! – чух я да проплаква. – Искам да го видя! Искам да го прегърна!

Дойде старшата и я прегърна.

– Тихо, тихо – заутешава я. – Той е в ръцете на нашата Майка.

И обляната в сълзи Еннумер постепенно се успокои.

Йеммер беше старша в Армаканд от много години и имаше огромен авторитет. Тя, разбира се, отговаряше пред нашата Майка и пред Семейството, но никога не си позволяваше да търси изгода за себе си, като доносничи за другите. Нашата Майка беше показала ясно, че не обича подмазвачите и доносниците, като бе продала една празноглава дърдорана и бе избрала Йеммер за старша. Йеммер играеше честно. Вярно, че си имаше любимци – между тях и нас двамата със Салло, но не фаворизираше никого, нито избираше някого наместо друг.

За Еннумер естествено тя бе могъща фигура, много по-страховита дори от нашата Майка. Еннумер поплака още малко, но съвсем тихо, и се остави на жените да я успокоят.

Еннумер бе дошла при нас преди пет години, подарък за Сотар от нейния по-голям брат Сотер. По онова време беше хубавичко петнайсетгодишно момиче, необучено и необразовано, защото Семейство Херра, както и много други, смяташе за излишно и дори опасно да се образоват робите, особено момичетата.

Знаех, че Еннумер е имала деца, две или три досега. Двамата братя на Сотар често я викаха при себе си и тя естествено забременяваше. Даваха малките на някоя кърмачка, а сетне ги пращаха по други къщи. Бебетата почти винаги се продават или заменят. Гамми често ни казваше: "Родила съм шест, но не бях майка на нито едно от тях. След като огледах Алтан-ди, не ми даваха повече деца. А сетне дойдохте вие двамата, да ми скъсявате старините!"

Много по-рядко вместо майката се продаваше детето. Такъв бил случаят с майката на Хоби. Той се родил в един и същ ден с Торм, син на Семейството, и това било сметното за поличба. Нашият Баща наредил да бъде оставен в къщата. Майка му, момиче-подарък, била продадена, за да се избегнат усложнения. Една майка може да смята, че детето, което е родила, є принадлежи, но собствеността не може да притежава собственост, ние всички принадлежим на Семейството, нашата Майка е единствената ни майка, също както и нашият Баща. Знаех добре всичко това.

Знаех и защо Еннумер плаче. Но за момче на моята възраст женските терзания са само досадна подробност. Престанах да є обръщам внимание и дръпнах Тиб за ръкава.

– Искаш ли да играем на "засада"?

Той кимна, извадихме плочките и тебеширите, изрисувахме квадратчета и играхме, докато не изгасиха лампите.

Мив умря по изгрев слънце на следващия ден.

Смъртта на един роб, още повече на дете, не би трябвало да предизвика особени смущения в ежедневния ритъм на къща като Аркаманд. Робините ще поплачат, жените от Семейството ще дойдат да ги утешат с нежни думи и подаръци, или пари. Рано на следващата сутрин малка процесия от роби ще се отправи с носилката с мъртвеца към гробището край реката, където да се помолят на Енну да отведе душата в нейния последен дом, а сетне ще се върнат разплакани и ще се заловят за работа.

Но тази смърт не беше като другите. Всички в Аркаманд знаеха защо е умрял Мив и това само ги караше да се чувстват още по-неспокойни. Този път робите бяха тези, които говореха, а господарите мълчаха.

Разбира се, робите говореха само с други роби.

Приказките им обаче бяха такива, каквито досега не бях чувал – в тях имаше горчивина и гняв, и възмущение, не само от жените, но и от мъжете. Меттер, оръженосецът на нашия Баща, уважаван от всички заради силата и достойнството си, заяви в бараката, че смъртта на едно дете е срам за Семейството и че Предците ще поискат от тях изкупление. Сем, главният коняр, умен, енергичен и безстрашен мъж, обяви на всеослушание, че Торм е побъркано псе. Подобни думи се чуваха и от други места, но предимно шепнешком. Всички преразказваха историята, чута от Ремен – как нашата Майка държала в скута си Мив, когато той умрял, как го притискала и повтаряла: "Прости ми, мъничък, прости ми!"

Разказваха го с надеждата да утешат Еннумер, защото тя бе изгубила ума си от мъка и навярно щеше да се почувства мъничко по-добре, ако знае, че любимото є момченце е издъхнало в грижовни ръце и че нашата Майка скърби, задето не е могла да помогне на Мив. Но някои от останалите го разбраха другояче.

– Можеше поне да поиска прошка! – обади се Йеммер и веднага намери подкрепа. Разказът за това как Мив се засмял невинно на забележката на Торм, а той се обърнал и го запратил с удар към стената, продължаваше да се предава от уста на уста. Око го повтаряше и хлипаше, а Тиб и Салло потвърждаваха, че е било точно така.

Хоби защитаваше Торм: твърдеше, че бил посегнал на детето в пристъп на раздразнение и не бил преценил силата си. Но Хоби беше в немилост. Никой не го обвиняваше открито за случилото се, пък и нямаше за какво, но и никой не беше на негова страна. Лоялността му към Торм разпалваше у другите неприязън: изглежда, тъкмо той бе човекът, който заемаше страната на господарите срещу робите. Чух едно от конярчетата да го нарича зад гърба му "двуличник". А Меттер направо му каза: "Когато един мъж не си знае силата, трябва да я научи, като се бие с други мъже, не с невръстни деца".

Всички тези разговори за вина и прошка ми действаха страшно потискащо. Бяха като растящи пукнатини и недостатъци в един свят, който доскоро ми изглеждаше солиден и непоклатим, като разклащане на вековни устои. Отидох в преддверието и започнах да се моля на един от моите избраници сред Предците, но неговите изрисувани очи ме гледаха безжизнено и незаинтересовано. Сотар също дойде и коленичи в поза на мълчаливо преклонение; беше запалила свещ пред олтара на Майките и димът се издигаше, към сенчестия сводест таван.

През нощта, след като Мив умря, сънувах, че мета един от големите коридори на Къщата и откривам страничен коридор, който не бях виждал никога и който водеше към непознати за мен стаи, а там имаше хора, които ме поздравиха, сякаш ме познаваха отдавна. Изплаших се, че влизам неканен, но те ми се усмихнаха и една от жените ми предложи красива зряла праскова. "Вземи я" – подкани ме и ме нарече с име, което не можах да си припомня, когато се събудих. Главата є бе обкръжена от сияещ ореол. След сепването заспах и сънувах отново: този път крачех из други стаи, където нямаше хора, но чувах гласове иззад стените. Накрая стигнах ярко озарен вътрешен двор, където имаше малък фонтан, и до мен се приближи животно със златиста козина и ми позволи да го погаля. Събудих се, но от ума ми не излизаше мисълта за тези стаи и къщата. Приличаше на Аркаманд и същевременно беше различна. "Моята къща" – нарекох я мислено, защото в нея бях свободен. Слънчевата светлина там бе по-ярка. Не зная дали беше спомен, или сън, но ми се прищя да ме споходи отново.

Но зелените върби край реката – това беше споменът, който предстоеше да стане реалност.

Сутринта се спуснахме до брега, за да погребем Мив. Разсъмваше се, но имаше още доста време, докато се покаже слънцето. Ръмеше и повърхността на реката беше на дупчици от капките. Спомних си, че вече бях видял това.

Огромна тълпа се бе събрала за процесията, повечето хора бяха облечени в бели дрехи, в бял саван бе загърнат и трупът. Хората бяха много повече, отколкото на погребението на Гамми, сигурно се бяха събрали всички роби от Аркаманд и съседните къщи. Липсваха само тези, които имаха работа, защото дори толкова рано, дори за погребение, не им бе позволено да изоставят задълженията си. Беше необичайно да видиш толкова много хора на погребението на едно дете. Еннумер плака и рида високо, а също и някои от другите жени, но мъжете мълчаха, мълчаха и децата.

Спуснаха малкия вързоп в прясно изкопания гроб и го покриха с влажна черна пръст. Око, сестрата на Мив, застана отпред, разтреперана и объркана в мъката си, и положи отгоре наръч върбови клонки, по някои вече бяха напъпили нежни котенца. Йеммер я хвана за ръката и произнесе с равен глас молитва към Енну – да води душата в света на мъртвите. Усетих, че ще се разплача, и извърнах поглед към реката. Бяхме съвсем близо до брега. Недалеч от нас, където склонът се изравняваше, виждах стари гробове, някои почти отнесени от течението. В началото на пролетта по-голямата част от гробището за роби бе залято от придошлата река. Някои от върбите стърчаха от водата и течението дърпаше надолу дългите им клонки. Представих си как водата се покачва, стига до гробчето на Мив и го повлича със себе си, както е увит в белия саван. Как го носи надолу сред кал и клони и как той постепенно изчезва в мъглата. Салло ме стисна за ръката. Имах чувството, че всичко около нас е огромен водовъртеж, в който сме неподвижни само двамата с нея. Това беше най-важното. Че тя е тук. С мен.

Обратно към рубрика "Първи срещи"

Ревю за романа прочетете ТУК.