|
|
       
|
Too much love will kill you
Да обичаш
Зелените венички по листа изпъкват на светлината отзад. Една чупка на спиралата. Още една. Две. Три. Пет. Осем. Тринайсет. Все по-навън. Все по-изпъкнали. Все по-ярки. Между листата се шмугва ветрец. Тя... е прозрачна. Примигвам. Двадесет и една. Трийсет и четири. Петдесет и пет. Листата, които са най-близо до светлината, най-отвън, проблясват в ярко, почти златно зелено, когато вятърът ги разроши. Листата навътре, сред сенките на клонака, са изумрудени. Още по-насам, където границите им почват да се размиват, зеленото се предава пред черното. Примигвам. Тя... е направена от вода. Листата се полюляват на вятъра като – листа, които люлее вятърът. Листа, които... са листа. Люляни от... вятърен вятър. Тя – не е загърната в диафанна материя, а в ципестите си, прозирни криле. Опашката й – дългият черен сноп – който оставя нетрайна диря в тревите зад нея – който може да си е неин, а може и да е временен... това е – опашката й. Кожата й – не е алабастрова; не е бяла като саван; не е зов за докосване и рисуване – тя е кожата й. Очите й – Надигам се вдървено от мястото си под клена и тръгвам към нея.
От Града в Градината, от небето на земята, Сама следваше път, начертан сякаш много отдавна, още преди Последната война, още преди митичната Първа война. Единственият, който ми остана.Образът в нея грееше силно и тя не успя да го изключи, дори за малко, за да си почине. Също като дишането и ударите на сърцето, той я подчиняваше на ритъм, който нито хумата, нито теката в нея можеха да избегнат. Това е от майка ми: да носиш стихиите като деца в утробата си. Само дето аз не съм готова да родя и отгледам моите... Под краката й алеите се виеха, меки и услужливи, а над главата й листата на дърветата и сенките на невидимите птици заличаваха света отвън с нежните си движения. Мястото гореше, както винаги. Сама също, както често напоследък. Видя се отстрани – прозрачните криле, обвили я плътно, и дългата черна опашка – и някакво атавистично вярване я накара да се усмихне. Спря за момент и затвори очи: все още виждаше себе си. Ето я отново: приела формата на стар кошмар, изгубил страшната си сила, уморена от Последния град и прозрачна, направена от вода... Тръгна отново, за да изпревари странните мисли. Ако можеше, щеше да съблече тялото си, тук и сега, прозрачното си, направено от вода тяло, и да го остави. След нея някой щеше да го прибере, както тя прибираше чужди тела всеки ден. Щеше да се погрижи за нуждите му, но нищо повече. Защото останалото – желанията и страстите – щеше да е останало. Голо в Градината. Невъзможно за докосване, без нужда да бъде докосвано, неуловимо, изтичащо, нейното... тяло... Сама спря и пръстта под краката й заспа.
Единият ми крак е изтръпнал, стъпвам накриво, изохквам, коляното ми хлътва в меката почва, изохквам, поемам към нея. Няма ли да я... Какво ще си... Аз и тя сме като... Очите й – Тя върви, без да ги е затворила. Върви, без да вижда. Върви, без да е нужно да гледа. Остър каменен връх одира вътрешната извивка на свода ми, кожата върху мекото засмъдява, аз изохквам, вървя към нея. Бива ли? Очите й – виждат. Мога ли? Очите й виждат – мен. Искам ли? Слабичкото, почти прозрачно тяло – което не бива да оковавам в ръцете си, за да не излинее – което не мога да уловя, защото ще изтече между пръстите ми – което не искам да нараня, не искам да излинява, изтича, изгубя – което е...
Обърна се и го видя. Този, който гледаше нея, както тя виждаше себе си. По-късно спомените й щяха да сглобят чертите на лицето, очертанията на тялото. По-късно щеше да го докосне, да го почувства – върху, под, вътре в себе си. В онзи момент момичето видя само очите му. Видя ги и ги позна, защото допреди малко ги бе мислила за своите. Прииска й се да рукне към него: като вода, като кръв, като... Дезире. Да се излее върху него, да се разбие о него като вълна и да се събере отново, за да повтори. Дали и с него щеше да е същото? Тръгвам, цялата прилив, неумолим и посребрен от луната; тръгвам си, цялата отлив, изморен и опален от слънцето... Кожата й мълчеше предателски, гладка, непроницаема. А тя разчиташе на нея: очакваше да прочете по кафеникавата повърхност истината за него, да види изрисувано бъдещето им. Но нямаше нищо. Всичко в Сама бе тихо като в най-самотните кътчета на Градината. Това я изплаши. Беше раздала толкова много от себе си на света, че вече не знаеше как да си го върне. А този... човек, нито хум, нито тек, как беше възможно, той, който изглеждаше и вървеше така, сякаш нищо на тая Земя не му е познато, сякаш всичко е непознаваемо... той май виждаше как да събере парченцата. И да й ги върне. Не да види къде са и колко леко ги е разхвърляла, а след това да й поиска ново, само за него. Не да види как тя е навсякъде и да й прошушне ~ела~итук~~знам~чеможеш~. Не. Той виждаше нея, сега... и сега... и отново, с всяка негова тромава, уверена крачка по-близо – виждаше нея, както и да се променеше, каквато и да прелееше миг по-нататък. Той би докосвал, склонил чело пред, отпил нея. Той не би пожелал да я изпие цялата. Той беше... Беше друг. Не нея, не някой от другите.
Което е. Очите й гледат мен. Гледат пръстите ми, които се вдигат към малките й гърди. Гледат топлото алено, което не виждам, ала усещам, по топлината, да се стича по бръчиците на дясното ми ходило. Гледат очите ми, които гледат очите й, които виждат как виждам как вижда как... Затварям очи, моите, а пръстите ми последват всяка извивка по тялото й. Сега надолу и леко навътре. Сега надолу и малко назад, там, където изскача реброто. Сега бързо и плавно, надолу, по най-плоската от заоблените извивки, над малката изпъкналост, от която тупти топлина, и пак бързо надолу, по най-дългата от заоблените извивки; сега предпазливо, върху и около коравината в коляното, по продължение на коравината, в която прелива, докато се спуска към земната твърд; над двете най-остри изпъкналости и сред тревите; а после обратно, нагоре, по гъвкавото могъщество на опашката, над туптящото топло, отново, и над туптящото тихо, където някога е гнездила змия; по най-меката от извивките, когато раменете завършат, после по-близо до мене, еднакво далече от нея – не я допирам нито за миг – над устните, ноздрите, към очите – очите, които... Отварям очи, моите. ...ме гледат, в очите. И са едва началото на човека, притихнал пред мен.
Той беше. И тя тръгна, цялата.
Когато замирам, крилете й се разхлабват, разплитат, разперват едва доловимо. Отпуснатите й пръсти се вдигат към моите, към лицето ми. Увисват, на пръст разстояние, на пръст топлина помежду ни, топлина помежду ни, топлина, помежду ни... И ставам прозрачен – направен съм от вода, която ще рукне, сега – ще изтече, излинее – – ако не бяха тия мънички пръсти, които да уловят всичката, да не ми позволят да стана на локва и да попия в земята, ненапоимата наша Земя, за която човекът не струва дори колкото капчица пролетен дъжд –
~бъди~~~бъдидъжд ~~~бъдимоя~вода~
~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
Отворете очи. Спрете да се срамувате, да ревнувате, да лъстите. Отворете очи. Вижте ни. Отворете очи. Вижте ни, в мига, в който ръцете ни се протягат една към друга, но не могат, не искат, няма нужда да се допрат. Отворете очи. Вижте ни, в мига, в който ръцете ни се протягат една към друга. Отворете очи. Вижте, в мига, в който ръцете ни се протягат. Отворете очи. Вижте, в мига преди всички останали мигове, преди страстта, нежността, силата. Отворете очи. Вижте, в мига, преди велите, допреди тоя миг, нейни криле да се развият, развеят, да ме повият. Вижте ни в мига, в който сме.
Отворете очи. Вижте света си. Отворете очи. Погледнете се. Вижте се. Отворете очи. После се отворете. Докрай.
|
