|
|
       
|
Трудно ми е да пиша за книга, чийто сюжет е заседнал като горчива буца в гърлото ми дори сега, седмица след като затворих последната страница. Още по-трудно е и да напиша нещо ново или различно от това, което вече е казано за „Цветя за Алджърнън”, но все пак си мисля, че подобна книга не бива да бъде подмината от нашия екип. „Цветя за Алджърнън” първоначално се появява като новела на страниците на The Magazine of Fantasy & Science Fiction през 1959 година и на следващата е отличена с наградата „Хюго” в категорията за кратка форма. В последствие авторът Даниел Кийс разширява новелата до роман и печели „Небюла” през 1966 година, а две години по-късно Клиф Робъртсън е награден с Оскар за най-добра мъжка роля за изпълнението си в екранизацията на романа - „Чарли”. Тук ще пиша за романа, издаден на български от ИК „Кибеа”. Мисля, че ви дължа и пояснение защо това ревю не попада в секция „Фантастика”. „Цветя за Алджърнън” се движи по границата на фантастиката, а самобитния стил на Кийс го нарежда не само сред добрите писатели в жанра, но и сред изучаваните в колежите съвременни американски автори. Дори да не се съгласите с мнението ми, че един фантастичен елемент не превръща цялото произведение във фантастика, съм убедена, че ще се съгласите с етикета „специална”. Главният герой на този роман е също така специален, макар и не в смисъла, който обичайно влагаме в думата. Историята е разказана чрез дневника на Чарли Гордън – наближаващ тридесетте бавноразвиващ се, комуто група учени предлагат да се подложи на експериментална неврохирургична операция за повишаване на интелекта. „Искам те да ме исползват за щото гца Киниън каза че те може би ше ме направят умен. Искам да бъда умен.” пише Чарли в първия си работен отчет. Силното му желание да бъде харесван, образован, по-умен е и причината да бъде избран. Негов приятел и съперник в тестовете е мишката Алджърнън, която вече е преминала успешно същата операция.
Целият сюжет е съсредоточен в една-единствена нишка, обвита около постепенния прогрес в интелектуалното развитие на героя от умствено изостанал до гений, емоционалното му израстване и разкриването на детските му спомени. Подобно на всяко едно израстване, и тук процесът е труден, но е допълнително обременен от болезнените ретроспекции на живота на Чарли, от прекалено бързата загуба на детската наивност и илюзии. Както и от влошаващото се състояние на Алджърнън, с когото читателят асоциира самия герой. Не бих могла с лека ръка да препоръчам „Цветя за Алджърнън” на всеки. На мнозина действието ще се стори мудно, дори може би скучно или пък пресилено драматично. Работните отчети на Чарли са болезнено истински, разголващо откровени и наслояват у читателя чувство за обреченост, тъга, на моменти за гняв и горчивина. Несъмнено тежката тема не би могла да допадне на всеки, тя изисква и подходящо настроение. И все пак – близо половин век след написването си романът е все така потрисащ. Въпреки напредъка в медицината, въпреки толерантността на обществото към хората с умствени отклонения, проблемите са все така актуални и човешки. Всеки от нас е бил непохватен тийнейджър, горящ от желание да се докаже пред приятелите си, да се хареса на околните, да изяви способностите си.
|
А Кийс с несъмнено майсторство не само рисува психологическия портрет на Чарли, но и успява да разчовърка спомените ни за провали и трудности, за конфузни моменти и разочарования. Може би „Цветя за Алджърнън” няма да ви хареса, но съм убедена, че няма да ви остави безразлични.