ПРОЛОГ
МОМЧЕТО, КОЕТО КРАДЕШЕ ТВЪРДЕ МНОГО

1

В разгара на дългото дъждовно лято на Седемдесет и седмата година на Сендовани Създателя на крадци от Камор посети неочаквано и без предупреждение Безокия жрец на Храма на Переландро с отчаяната надежда да му продаде момчето на Ламора.

– Сделка имам за теб! – подзе той,  може би предвещаващ зло.

– Сигурно пак такава като Кало и Галдо? – запита в отговор Безокия жрец. – Още се мъча да отуча тия кикотещи се кретени от всички лоши навици, които са прихванали от теб, и да ги заменя с лошите навици, нужни на мен!

– Виж сега, Окови – вдигна рамене Създателя на крадци. – Когато се договаряхме, аз ти казах, че те са маймунчета, които се замерят с лайна, но това не ти попречи да...

– Или пък като онази със Сабета? – плътният, басов глас на жреца натика възражението на Създателя на крадци обратно в гърлото му. – Убеден съм, че си спомняш как за нея едва не ми поиска и коляновите капачки на покойната ми майка! Трябваше да ти платя в медни монетки и да гледам как ти се изсипват червата, докато ги мъкнеш!

– Аааа, ама тя беше необикновена, а пък това момче... то също е необикновено – рече Създателят на крадци. – То е точно такова, каквото ми каза да търся, след като ти продадох Кало и Галдо. Всичко онова, което толкова ти хареса у Сабета! Каморец е, но е мелез. Има теринска и вадранска кръв.  Кражбите са му в кръвта – това е толкова сигурно, колкото и че морето е пълно с рибешка пикня! Мога дори да ти го дам... с намаление.

Безокият жрец размишлява дълго върху последното.

– Прощавай – рече той накрая – но опитът ми подсказва, че ще проявя разум, ако посрещам неочакваните ти изблици на щедрост въоръжен и с гръб, залепен о стената.

Създателя на крадци позволи по лицето му да трепне едно донякъде искрено изражение и там то застина в явна неловкост. Той вдигна рамене с демонстративно нехайство.

– Има проблеми с момчето, да. Но проблемите се дължат единствено на това, че е под моя опека. Ако беше под твоя, сигурен съм, че те биха, ъъъ, изчезнали.

– О... О... Значи имаш вълшебно момче.  Защо не каза? – Жрецът почеса чело под бялата копринена превръзка на очите. – Великолепно. Ще го засадя в шибаната земя и ще отгледам лоза, която ще стигне омагьосаната земя отвъд облаците.

– Аааа! Ех, ех, ех, опитвал съм вкуса на твоята жлъч и преди, Окови! – Създателя на крадци преви гръб в подигравателен поклон. – Толкова трудно ли е да признаеш, че си заинтересован?

Безокият жрец се изплю.

– Да речем, че на Кало, Галдо и Сабета ще им дойде добре едно ново другарче за игра, или поне чувал за бъхтене. Да речем, че съм склонен да похарча към три гроша и купа пикня за едно тайнствено момче, което никой не търси. А какъв му е проблемът?

– Проблемът му – отвърна Създателя на крадци – е, че ако не успея да ти го пробутам, ще се наложи да му прережа гърлото и да го хвърля в залива. И ще ми се наложи да го направя още тази вечер.

2

Вечерта, когато момчето Ламора попадна под грижите на Създателя на крадци, старото гробище на Хълма на сенките беше пълно с деца, мълчаливо застанали мирно в очакване да поведат новите им братя и сестри към мавзолеите.

Всички подопечни на Създателя на крадци държаха свещи. Студената им синя светлина сияеше през сребърните завеси на речната мъгла, както уличните лампи блещукат през опушен прозорец. Верига от призрачни пламъчета се виеше надолу по хълма между каменните плочи и обредните пътеки към широкия стъклен мост над Саждения канал, полуневидима в топлата като кръв мъгла, която се процеждаше от мокрите кости на Камор в летните нощи.

– Елате, любими мои, скъпоценности мои, находки мои, не забавяйте крачка! – прошепна Създателя на крадци, докато подтикваше последният от около трийсетте сирачета от Пожарището към Саждения мост. – Тези светлини са ваши нови приятели, дошли да ви водят нагоре по моя хълм. По-живо, съкровища мои. Мракът се пилее, а имаме толкова много да си поговорим.

*

В редките мигове на суетни размисли Създателя на крадци мислеше за себе си като за художник. За скулптор, по-точно – сираците бяха неговата глина, а старото гробище на Хълма на сенките – неговото ателие.

Осемдесет и осем хиляди души произвеждаха определен постоянен обем боклук. Този боклук включваше и постоянен поток от изгубени, непотребни и изоставени деца. Ясно, че Поробителите вземаха някои от тях и ги изпращаха в Тал Верар или на островите Джеремит. В Камор робството беше формално незаконно, но за самото поробване си затваряха очите, ако никой не можеше да защити жертвата.

Така че някои ставаха жертва на поробителите, а повечето – на обикновената глупост. Гладът и болестите, които довеждаше тя, също бяха нещо обичайно за тези, на които им липсваше смелост или умения да си откопчат живот от града наоколо. Разбира се, онези, които притежаваха смелост, но не и умения, често увисваха от Черния мост пред Двореца на търпението. Магистратите на Херцога се отърваваха от малките крадци със същото въже, което ползваха и за големите, макар че се грижеха да връзват за краката на малките тежести, та да увиснат както си му е редът.

Сирачетата, които оставаха след изпробването на цялото това разноцветно многообразие от възможности, бяха подбирани от бандата на Създателя на крадци и довеждани поединично или на малки групи да слушат утешителния му глас и да ядат топла храна. Скоро те разбираха що за живот ги чака под гробището – сърцето на неговото царство, където сто и четирийсет отхвърлени деца коленичеха пред един-единствен прегърбен старец.

– Бързайте, красавци мои, мои нови синове и дъщери, следвайте колоната от светлинки и стигнете до върха. Още малко, и сме си у дома, още малко, и сме нахранени. Няма дъжд, няма мъгла, няма вонящ задух.

Чумавите времена предоставяха особено големи възможности на Създателя на крадци, а сирачетата от Пожарището се бяха измъкнали от любимия му вид чума – Черния шепот. Тя връхлетя върху областта на Ловците на огън от незнайни краища и карантината (смърт от жреческо копие за всеки, опитал се да прекоси канал или да избяга с лодка) бе наложена тъкмо навреме, за да спаси града от всичко, освен от тревогата и параноята. Черния шепот означаваше мизерна смърт за всеки над единайсет-дванайсетгодишен (доколкото разбираха докторите, защото чумата не беше склонна да спазва прекалено твърди правила) и няколко дни безобидни подути очи и зачервени бузи за по-малките.

На петия ден от карантината вече нямаше писъци и опити за прекосяване на канала, така че  Пожарището избегна участта, заради която бе получило името си и която го бе спохождала толкова пъти през чумави години. На единайсетия ден, когато вдигнаха карантината и главорезите на Херцога дойдоха да огледат пораженията, бяха оцелели може би едно на осем от живелите дотогава там четиристотин деца. Вече се бяха обединили в банди, за да се защитават взаимно, и проумели някои жестоки житейски необходимости без помощта на възрастните.

Създателя на крадци чакаше, докато ги съберат и изведат от злокобната тишина, възцарила се в стария им квартал.

Плати много сребро за трийсетте най-добри и още повече сребро за мълчанието на главорезите и полицаите, които отърва от дечурлигата. После ги поведе, замаяни, с хлътнали бузи и вонещи адски, през мрака, през парната баня на мъглите на каморската нощ към старото гробище на Хълма на сенките.

Момчето Ламора беше най-малкото и най-дребното от всички, на пет-шест години – само стърчащи кости под хлътнала, омазана с мръсотия кожа. Създателя на крадци дори не беше го избрал – Ламора просто се бе повлякъл заедно с другите, като че там му е мястото. Създателя на крадци го забеляза – но животът му беше такъв, че дори и едно-единствено безплатно сираче бе късмет, който не биваше да пренебрегва.

Беше лятото на Седемдесет и седмата година на Гандоло, Баща на възможностите, Господар на парите и търговията. Създателя на крадци вървеше под савана на нощта и подкарваше разпокъсаната колона от деца.

Само след две години той бе готов да умолява Отец Окови, Безокия жрец, да го отърве от момчето Ламора, и точеше ножове в случай, че откаже.

3

Безокия жрец се почеса по небръснатия врат.

– Без майтап?

– Няма майтап! – Създателя на крадци бръкна във връхната си дреха, няколко години по-стара от „просто дрипава”, и извади кожена кесия с тънка кожена връв. Кесията бе боядисана в ръждивочервения цвят на засъхнала кръв. – Вече ходих до големия човек и получих разрешение. Ще му прережа гърлото от ухо до ухо и ще го пратя на рибите да го ръфат.

– О, Богове! То направо да се разплачеш. – За Безок жрец пръстите, с които сграбчи Създателя на крадци за слабините, бяха твърде бързи и сигурни. – Намери си някой друг малоумник да дрънчи с оковите на съвестта ти.

– Съвестта да ходи да пикае нагоре в някой комин, Окови. Говоря за сребролюбие – твоето и моето. Не мога да задържа момчето и ти предлагам уникална възможност, истинска далавера.

– Ако момчето е твърде неуправляемо, за да го задържиш, защо просто не му набиеш малко мъдрост в главата и не изчакаш да узрее до подходяща възраст за продажба?

– И дума не може да става, Окови. Възможностите са ограничени. Не мога да го шамаросвам, защото никое от другите лайненца не бива да научава какво е, ъъъ, сторил. Ако някой имаше и най-малката склонност да върши каквото той върши... Богове! Никога вече няма да успея да ги овладея. Мога или бързо да го убия, или още по-бързо да го продам. Никаква печалба, или нищожна сума. Познай кое предпочитам?

– Момчето е сторило нещо, което дори не можеш да споменеш пред другите? – Окови разтърка челото си над превръзката и въздъхна. – Мамка му. Звучи така, че май ще ми е интересно да го изслушам.

4

Стара каморска пословица твърди, че единственото постоянно нещо в човешката душа е непостоянството. На всяко нещо и на всичко може да му мине модата, дори на нещо толкова практично като хълм, натъпкан с трупове.

Хълма на сенките беше първото свястно гробище в историята на Камор, идеално разположено така, че да опази кокалите на бившите охранени люде от солената хватка на Желязното море. Ала с времето равновесието на силите се измести към семействата на строителите на семейни гробници, собствениците на погребални бюра и професионалните държачи на погребални покрови. Все по-малко хора от елита ги погребваха на Хълма на сенките, защото съседният Хълм на шепота предлагаше повече място за по-големи и по-натруфени паметници и поръчките бяха повече. Войните, чумата и интригите се постараха броят на живите родове, които се грижеха за гробове на Хълма на сенките постоянно да намалява с десетилетията. Най-сетне единствените редовни посетители останаха жреците на Аза Гуила, които спят в гробници, докато са послушници, и бездомните сираци, клечащи в прахта и тъмнината на зле поддържаните гробници.

Създателя на крадци (който, разбира се, още не беше известен с този прякор) се бе заселил в една такава гробница в най-тежките времена от живота си, когато беше само един окаян странен тип – джебчия с девет счупени пръста.

Отначало той се отнасяше със сираците от Хълма на сенките донякъде тиранично, донякъде умолително. Някаква изродена нужда от авторитетна фигура ги възпираше да го убият, докато спи. От своя страна той неохотно започна да им обяснява някои трикове от занаята. Докато пръстите му бавно заздравяваха (така да се каже, защото повечето от тях така и щяха да си останат подобни на счупени на две места клечки) той започна да споделя все повече и повече мошеническите си премъдрости с мърлявите хлапаци, които се криеха там заедно с него от дъжда и градската стража. Броят им се увеличаваше, както и  техните доходи, и започнаха да се разполагат все по-нашироко във влажните каменни килии в старото гробище.

С времето джебчията с крехките кости се превърна в Създателя на крадци, а Хълма на сенките – в неговото царство.

Момчето Ламора и останалите сирачета от Пожарището влязоха в това царство близо двайсет години след основаването му. Онази нощ те видяха гробище, не по-дълбоко от пръстта, струпана върху старите гробници. Между най-големите мавзолеи бе прокопана обширна мрежа от тунели и галерии, а стените им – укрепени с подпори, които приличаха на ребрата на отдавна умрели дървени дракони. Предишните обитатели тихо и кротко бяха изровени и хвърлени в залива. Хълма на сенките сега беше мравунякът на крадците-сираци.

Сираците от Пожарището влизаха в черната паст на най-големия мавзолей и поемаха по укрепения с дървени подпори тунел, осветен от трепкащия сребрист пламък на хладни алхимични кълба, а около глезените им се виеха мазните филизи на мъглата. Сираците от Хълма на сенките наблюдаваха със студени, ала любопитни погледи как те изпълзяват от всяка пукнатина. Застоялият въздух в тунела бе напоен с мириса на нощна пръст и вехти трупове – миризма, която сираците от Пожарището скоро подсилиха още повече с присъствието си.

– Навътре! Навътре! – извика Създателя на крадци, потривайки ръце. – Моят дом, вашият дом, добре сте ми дошли! Всички тук ни свързва едно – ние нямаме майки и бащи. Уви – но сега вече имате колкото си щете братя и сестри и суха земя над главите! Дом... и семейство.

Върволицата от сираци се виеше подире му из тунела и гасеше по пътя призрачните сини свещи, докато най-сетне единственото осветление остана сиянието на настенните лампи.

В сърцето на царството на Създателя на крадци се намираше просторна топла бърлога с утъпкан пръстен под, таван, висок около два човешки боя, и дължина и ширина трийсетина метра. Един-единствен стол с висока облегалка от промазано с масло вещерско дърво стоеше в дъното до стената. Създателя на крадци се отпусна върху него с благодарна въздишка.

Подът бе постлан с десетки мръсни одеяла, върху които бе наредена храна – купички с костеливи пилета, мариновани в евтино бадемово вино, меки опашки от риба-вършач, увити в бекон и накиснати в оцет, и черен хляб, намазан с мазнина от наденици. Имаше и осолен грах и леща, както и купи с презрели домати и круши. Лоша храна – но такова количество и разнообразие повечето сираци от Пожарището досега не бяха виждали. Атакуваха я мигновено и некоординирано. Създателя на крадци се усмихна със снизхождение.

– Не съм толкова глупав, че да застана между вас и една прилична вечеря, мили мои. Затова яжте до насита. Яжте дори и повече! Наваксайте си за загубеното време. После ще си поговорим.

Докато сираците от Пожарището набиваха, сираците от Хълма на сенките се стълпиха около тях и ги загледаха безмълвно. Скоро стаята се препълни и стана още по-задушно. Пирът продължи, докато буквално нищичко не остана – оцелелите от Черния шепот изсмукаха и последния оцет и мазнина от пръстите си и плахо извърнаха очи към Създателя на крадци и неговите легиони. Създателя, сякаш по даден знак, вдигна три криви пръста във въздуха.

– Работа!  – извика той. – Трите най-важни неща в работата.

– Първо – заизрежда той – вие сте тук, защото съм платил за вас.  Платих и преплатих, за да ви докопам преди някой друг. Уверявам ви, че всяко от малките ви приятелчета, за което не съм платил, е отишло при поробителите. Сираците няма какво друго да ги правиш. Няма къде да ви държат, никой няма да ви прибере. Стражата продава такива като вас, за да си купува вино, мили мои. Сержантите от стражата пропускат да ви отбележат в своите рапорти, а на капитаните изобщо не им дреме.

– И така – продължи, – след като карантината бе вдигната от Пожарището, всички поробители и кандидати за поробители в Камор ще са много безпокойни и ще са нащрек. Свободни сте да станете и да се махнете от този хълм когато ви е удобно – уверявам ви, че не след дълго ще лапате курове или ще сте приковани към весло за цял живот. Което води към точка втора. Всички мои приятели, които виждате около вас – той посочи сираците от Хълма на сенките, наредени покрай стените – могат да си тръгнат когато си искат, и най-вече да отидат където си искат, защото са под моя закрила. Зная – продължи той с тъжно, сериозно изражение – че като човек аз не съм чак толкова забележителен. Не се подвеждайте. Но имам влиятелни приятели, мили мои. Това, което ви предлагам, е сигурност, и вие я дължите на тези приятели. Ако някой, например поробител, дръзне да посегне на някое от моите момчета и момичета от Хълма на сенките, последиците ще са незабавни и подобаващо, ъъ, немилостиви.

Никой от новодошлите като че не прояви особено въодушевление. Създателя на крадци се прокашля.

– Ще пречукат нещастните шибани копелета по мое нареждане. Вдянахте ли?

Вдянаха.

– Което ни води към точка трета от нашия интерес, а именно, всички вие. Малкото ни семейство неизменно има нужда от нови братя и сестри и се смятайте поканени, нещо повече, насърчавани да, ъъ, благоволите да ни предложите удоволствието от близкото и трайно познанство с вас. Приемете този хълм за ваш дом, мен – за свой господар, а тези чудесни момчета и момичета – за свои доверени братя и сестри. Ще имате храна, подслон и закрила. Или можете да си тръгнете веднага и да попаднете като свежа плът в някой бардак в Джерем. Желаещи има ли?

Никой от новодошлите не продума.

– Знаех си, че мога да разчитам на вас, скъпи мои перли от Пожарището.

– Създателя на крадци разпери ръце, усмихна се и разкри полумесец от зъби, кафяви като блатна вода. – Но, разбира се, трябва да има и отговорности. Трябва да има вземане-даване, танто за танто. Храната не излиза от задника ми. Нощните гърнета не се изпразват от само себе си. Схващате ли накъде бия?

Около половината сираци от Пожарището закимаха колебливо.

– Правилата са прости! С времето ще ги научите всичките. Засега нека бъде така: който яде, работи. Който работи, яде. Което ни води към работата, четвъртата... Ох. Деца, деца. Бъдете така добри, представете си, че изкуфелият старец е вдигнал четири пръста. Това е четвъртата важна точка.

Сега: тук, на хълма, си имаме работа за вършене, но и навсякъде другаде имаме работа, която трябва да се свърши. Друга работа... деликатна работа, необикновена работа. Забавна и интересна работа. Из целия град – едно се върши денем, друго нощем. Тя ще изисква смелост, сръчност и, ъъъ, дискретност. С огромно удоволствие ще приемем помощта ви за тези... специални задачи.

Той посочи единственото момче, за което не беше платил, малката лепка, втренчила в него подутите си очи над изцапана с домат уста.

– Ти, момчето в повече, трийсет и първо от трийсет. Какво ще кажеш? Ще помагаш ли? Желаеш ли да помагаш на новите си братя и сестри в техните интересни поръчения?

Момчето се замисли.

– Значи... – рече то най-сетне с тънък гласец – искаш да крадем.

Старецът се вгледа продължително в момченцето, а доста от сираците от Хълма на сенките се разкискаха в шепи.

– Да – рече най-сетне Създателя на крадци и кимна бавно. – Може и така да се изразя, макар че ти имаш много, ъъъ, безкомпромисен възглед върху някои приложения на личната инициатива, които ние предпочитаме да определяме с по-изискано неопределени названия. Не че очаквам да разбереш нещо от това. Как е името ти, момче?

– Ламора.

– Родителите ти сигурно са били скръндзи, та са ти дали само фамилно име. Как още те наричаха?

Момчето като че се замисли много дълбоко над това.

– Локи ме казват – рече то най-накрая. – На баща ми.

– Много добре. Направо се плъзва от езика. Е, Локи на баща ти Ламора, ела тук да си поприказваме. Останалите, хайде беж. Братята и сестрите ви ще ви покажат къде ще спите тази нощ. Ще ви покажат и къде да изливате това и къде да слагате онова – работа, нали загрявате. Засега – само да разчистите тука, но в идните дни ще има и още работа за вас. Обещавам, че всичко ще ви стане ясно, когато разберете как ме наричат в света отвъд нашето хълмче.

Локи дойде и застана до седящия на трона си с висока облегалка Създател на крадци. Тълпата новодошли се надигна и размърда, а по-едрите и по-големи сираци от Хълма на сенките се заловиха да командват и да дават прости нареждания. Не след дълго Локи и господарят на Хълма на сенките останаха насаме – доколкото беше възможно.

– Момчето ми – рече Създателя на крадци. – Аз съм свикнал да подтиквам новите си синове и дъщери да преодоляват известната си сдържаност, когато дойдат за пръв път на Хълма на сенките. Знаеш ли какво е сдържаност?

Момчето Ламора поклати глава. Мазната му пепелявокестенява коса висеше на сплъстени кичури над кръглото личице, а размазаният около устата му домат бе засъхнал и изглеждаше още по-неприятно. Създателя на крадци изтри деликатно петната с маншета на дрипавото си синьо палто. Момчето не трепна.

– Означава, че на тях са им казвали, че да се краде е лошо, и аз трябва да работя по въпроса, докато свикнат с идеята, вдяваш ли? Е, ти като че не страдаш от подобна сдържаност, значи с тебе може и да се разберем. Крал си и преди, нали?

Момчето кимна.

– Даже и преди чумата?

Отново кимване.

– Така си и мислех. Скъпо, скъпо мое момче... Нали, ъъъ, не чумата е погубила родителите ти?

Момчето заби поглед в земята и едва забележимо поклати глава.

– Значи от известно време сам се грижиш за себе си. Няма от какво да се срамуваш. Това може дори да ти спечели уважение тук, стига да намеря начин да те подложа на изпитание...

В отговор момчето Ламора бръкна в дрипите си и подаде нещо на Създателя на крадци. В разтворената длан на възрастния тупнаха две малки кожени кесии – евтини, корави и оцапани, привързани с оръфани връвчици.

– Откъде ги прибра?

– От стражите – прошепна Локи. – Някои от стражите ни поносиха на ръце.

Създателя на крадци подскочи, все едно змия го ухапа по ръката, и се вторачи невярващо в кесиите.

– Задигнал си ги от шибаната градска стража? От жълтодрешковците?

Локи закима по-въодушевено.

– Те ни вдигнаха и ни носиха.

– Богове! – прошепна Създателят на крадци. – О, богове. Комай си ни прецакал здравата всичките, Локи на баща ти Ламора. Ама здравата!

Обратно към рубрика "Първи срещи"

Ревю за романа прочетете ТУК.