1.

Ели

Влизаме в Ню Йорк Сити от север, по Ню Ингланд Трууей. Както обикновено, зад волана е Оливър. Неуморим. Прозорецът му е отворен до половината, дългата му руса грива плющи на мразовития вятър. До него - Тимъти. Клюма на седалката, спи. Вторият ден от великденската ни ваканция е. Все още голи дървета и мръсни купчини сняг покрай пътя. В Аризона по това време няма никакъв стар сняг. Нед седи до мен на задната седалка. Драска нещо, реди страница след страница в опърпания си бележник със спирала, ситно-ситно, с лявата ръка и с демонски блясък в черните си очички. Дребното ни педалче Достоевски. В лявото платно зад нас изревава камион, подминава ни и се врязва рязко в нашата лента. Едва не се натрисаме. Оливър набива спирачки и псува, гумите буквално пищят. Политаме напред в седалките. Той завива рязко и ни натиква в дясното платно, за да не ни размаже колата зад нас. Тимъти се събужда...

- Еба си майката. Не можете ли да оставите човек да дремне бе?

- Насмалко да се утрепем - изръмжа Нед. Наведен напред, направо бълваше думите в голямото розово ухо на Тимъти. - Щеше да е върхът на иронията, нали? Четирима яки млади мъже, тръгнали на запад, за да спечелят вечен живот, помлени от шофьор на камион на Ню Ингланд Трууей. Размазани по мантинелата.

- Вечен живот. - Тимъти се оригна. Оливър се изсмя.

- Шансът е фифти-фифти - отбелязах за стотен път. - Екзистенциален гамбит. Двама живеят вечно, двама умират.

- Екзистенциални говна - каза Тимъти. - Боже мой, Ели, изумяваш ме! Как го въртиш тоя екзистенциален номер, без да ти мигне окото. Ти наистина вярваш в това, нали?

- А ти не вярваш ли?

- В "Книгата на черепите"? В твоята аризонска Шангри-ла*?

- Щом не вярваш, защо си с нас?

- Защото през март в Аризона е топло. - Излиза ми с небрежния превзет тон на гой от кънтриклуба в стил Джон О,Хара**, който владееше перфектно и който презирах. Човек с осем поколения притежатели на най-доходните акции зад гърба. - Нищо против да сменя малко пейзажа, мой човек.

- И само толкова? - попитах. - До това ли се свежда философската ти и емоционална отдаденост в това пътуване, Тимъти? Пързаляш ме. Бог знае защо си мислиш, че трябва да ми играеш на отегченост и безразличие дори когато става въпрос за нещо такова. Брътвежите ти "ах, ние, чистата раса". Аристократичният намек, че отдадеността, каквато и да било отдаденост, е боклук, нещо унизително, че е...

- Хайде спести ми тирадите си, моля те - върна ми го Тимъти. - Нямам настроение за етнически анализ. Уморен съм. - Каза го учтиво. Измъкна се от разговора с досадното екзалтирано еврейче по най-вежливия и язвителен начин. Най го мразех, когато започнеше да ми се перчи с гените си. Да ми намеква с небрежната си интонация на висша класа, че прадедите му са основали тази велика страна, докато моите са ровили земята на литовските гори, за да извадят някой картоф. - Ще подремна пак. - Обърна се към Оливър. - А ти внимавай с тоя шибан път. И ме събуди, като стигнем Шейсет и седма. - Лека промяна в тона, след като вече не говореше на мен - сложен и досаден екземпляр от чужд, отблъскващ, но може би превъзхождащ вид. Сега вече беше земевладелецът, който говори на простоватото фермерче. Отношения, лишени от всякаква сложност. Не че Оливър беше толкова прост случай, разбира се. Но това бе екзистенциалната представа на Тимъти за него и този образ служеше за рамка на взаимоотношенията им, независимо от реалностите. Тимъти се прозя, отпусна се отново и задряма. Оливър натисна газта и полетяхме напред. Очевидно искаше да догоним камиона, предизвикал цялата неприятност. Задмина го, смени платното и се лепна точно пред него. Предизвикваше го. Да види дали отново ще почне да върти номера. Погледнах притеснено назад. Камионът, червено-зелено чудовище, над задната ни броня. Високо над нас бе надвиснало лицето на шофьора - изопнато, свъсено, свирепо. Обрасли с четина бузи, квадратна брадичка, хладно присвити очи, стиснати устни. Щеше да ни размаже по платното, ако можеше. Кипнал от омраза. Мразеше ни затова, че сме млади, че изглеждаме добре (аз! изглеждам добре!), че разполагаме с време и гелд да ходим безметежно на колеж и да ни тъпчат черепите с безполезна плява. Свещеният невежа, кацнал там високо, развял флага, с два пръста чело под мазната платнена шапка. По-патриотичен, по-морален от нас. Трудов американец. Бесен, защото четири жалки хлапета са го запушили на майтап. Искаше ми се да помоля Оливър да дръпне встрани, докато не ни е натресъл. Той обаче задържа в платното, заковал стрелката на сто и тридесет, точно пред камиона. Оливър можеше да е голям инат понякога.

Вече навлизахме в Ню Йорк Сити по някаква магистрала, пресичаща Бронкс. Непозната за мен територия. Аз съм манхатънско момче. Известни са ми само линиите на метрото. Не мога дори да карам кола. Магистрали, автопаркове, бензиностанции. Артефакти на цивилизация, с които съм имал само най-периферен контакт. В горния курс гледах как хлапаците от предградията се изсипват в ситито за срещите си през уикенда, всичките с коли, със златокосите си шикси на дясната седалка. Това не е моят свят. Изобщо не е моят свят. И все пак - само на шестнайсет, само на шестнайсет. Също като мен. Приличаха ми на полубожества. Обикаляха Стрип от девет до един и половина, после обръщаха към Ларчмънт, към Лорънс, към Ъпър Монклер... Паркират на някоя тиха зелена уличка. Натискат се с гаджетата на задната седалка. Бели бедра лъсват на лунната светлина. Смъкват се гащички. Отваря се ципът. Бързо забиване. Пъшкания и стонове. А аз се влача долу в метрото, Уест Сайд, Ай Ар Тий. Тук е голямата разлика в сексуалното ти развитие - не можеш да изчукаш момиче в метрото. Ами ако го правиш прав в асансьор, докато се качваш до петнайсетия етаж на Ривърсайд Драйв? Ами ако го правиш на насмоления покрив на някой апартамент на 76 м над Уест Енд Авеню, блъскаш яко, а гълъбите щъкат около теб? Критикуват техниката ти и ти кълват пъпката на задника? Съвсем друг е животът, ако си отраснал в Манхатън. Фраш  от ограничения и неудобства, които скапват юношеството ти, докато длъгнестите копеленца с колите се фукат в четириколесните си мотели. Разбира се, ние, които се примиряваме с недостатъците на урбанизацията, развиваме компенсаторни комплекси. Имаме по-богати, по-интересни души, насила захранени от нещастието. Когато деля хората на категории, винаги отделям шофьорите от нешофьорите. Оливърчетата и Тимътитата - от Елитата. Нед по презумпция е от моята страна, сред нешофьорите, мислителите, книжните интровертни измъчени онеправдани пътници на метрото. Обаче той пък има шофьорска книжка. Поредният пример за извратената му природа.

Все едно, радвах се, че се връщам в Ню Йорк, макар и само пътьом, на път към Златния запад. Моите си води. Само да подминем непознатия ми Бронкс и да влезем в Манхатън. Павилионите с евтините книжки с меки корици, щандовете с хотдог и сок от папая, музеите, артфилмите (в Ню Йорк не ги наричаме "артфилми", но те ги наричат), тълпите. Натюрелът, плътността. Добре дошли в страната на кашера*. Стопляща гледка след месеци пленничество в пасторалната пустош на Ню Ингланд. Величествени дървета и широки авенюта, белите църкви на конгрегациите, синеоките хора. Колко хубаво е да се измъкнеш от свежата простота в капмуса на Айви Лийг и да вдишаш отново благословения мръсен въздух. Нощ в Манхатън. А после отново на запад. Към пустинята. В прегръдките на Пазителите на черепите. Мислех за избелялата страница от стария ръкопис, за калиграфския почерк, орнаменталната рамка с осемте ухилени черепа (седемте без долни челюсти, но се хилят все пак), всеки в малката си, оградена с колонки килия. Колко нереална ми изглеждаше точно сега цялата тази история с безсмъртието на фона на обсипаните с рубинени светлини стоманени въжета на моста "Джордж Вашингтон" далече на югозапад и стегналите ни отдясно, извисяващи се с буржоазна надменност кули на Ривърдейл, с вонящите на чесън реалности на Манхатън точно пред нас. Миг на внезапно съмнение. Безумна хиджра*. Още по-безумно беше, че я приемаме на сериозно, безумно бе да влагаме и петак психологически капитал в такава откачена фантазия. Защо по-добре не щипнем покрай Аризона и да подкараме към Флорида, Форт Лодърдейл, Дейтона Бийч. Като си помисли само човек за всички мургави мацки, които само чакат да осмучат някое изтънчено северняшко копеле. Понеже нали така правят, Нед май прочете мислите ми.

- Никога да не умреш. Да бе! Но може ли все пак да има нещо вярно в това?

2.

Нед

За мен обаятелното, предизвикателното, естетически вълнуващото е, че двама от нас трябва да умрат, та други двама да се избавят от бремето на тленността. Такива са условията на Пазителите на черепите. Разбира се, винаги с допускането, че, първо, преводът на Ели, е точен, и, второ, че изобщо има зрънце истина в това, което ни каза. Според мен преводът трябва да е точен - Ели е страшно точен във филологичните неща, - но човек никога не бива да изключва възможността всичко това да се окаже измишльотина. Изфабрикувана навярно от самия Ели. Или че е пълна идиотщина. Дали пък Ели не си играе някаква барокова игра с нас? Той, разбира се, е способен на всичко. Хитър евреин, задръстен от коварствата на гетото. Като нищо може да ни е спретнал някаква изкилиферчена фантазия, за да ни примами. Нас, тримата нещастни гойим, към черната им орис. Ритуална кървава баня в пустинята. "Оправете първо мършавия. Гейчето. Забийте огнения меч в нечестивия му задник!" По-вероятно приписвам на Ели повече непочтеност, отколкото притежава. Проектирам у него част от собствената си неврастенична, извратена андрогинна нестабилност. Изглежда искрено и мило еврейче. Във всяка група от четирима кандидати за Изпитанието един трябва доброволно да се предаде на смъртта, а един да стане жертва на тези двама, които ще оцелеят. Sic dixit liber calvariarum. Тъй рече Книгата на черепите. Скива ли, и аз проговорих по цезарски! Двама умират, двама живеят, чудесен баланс, четириъгълна мандала. Тръпна от напрежение между небитие и вечност. За Ели, философа, това приключение е тъмният вариант на Паскаловия гамбит. Екзистенциалистко пътуване тип "всичко или нищо". За Нед, самозвания творец, е въпрос на естетика, проблем на форма и на съдържание. Кого от нас каква съдба ще сполети?  Оливър, с неудържимата му западняшка жажда за живот?  Тимъти с милионите му на Уолстрийт? Ще се вкопчи в стъкленицата с еликсира на вечността. Ще е длъжен. Без да допусне дори за миг възможността да се окаже един от тези, които трябва да умрат, за да могат да живеят другите. И Тимъти естествено ще напусне Аризона непокътнат и немрящ, размахал тържествуващо платинената си лъжица. Неговата порода е създадена да надделява. Как може да допусне да умре, като трябва да се грижи за капиталите си? Представи си, лихва, която се трупа по 6 процента на година в продължение на, да речем, 18 милиона години. Ще притежава цялата вселена! Как не! Тъй че тези двамата са безспорните ни кандидати за безсмъртие. Ели и аз следователно трябва да отстъпим. Доброволно или не. Оставащите роли бързо предопределят изпълнителите си. Този, когото убиват, разбира се, ще е Ели; евреинът винаги е жертвата, нали? Ще го прикъткат с благи думи, ще са му благодарни за това, че им е открил портала към вечния живот сред прашните архиви. И в съответния ритуален момент - тряс! Сгащват го и му го дават. Бързо вдишана глътка "Циклон-Б". Окончателното решение на проблема на Ели. С което за доброволна саможертва оставам аз. Решението, цитира Ели съответната глава и фраза от "Книгата на черепите", трябва да е напълно доброволно, да произтича от най-искрено и чисто желание за саможертва. В противен случай няма да излъчи подходящите вибрации. Прекрасно, господа. Аз съм на вашите услуги. Кажете само думата и ще направя най-голямото добро в живота си. Ама най-голямото. Искрено желание. Навярно първото, което изобщо съм имал някога. Две условия обаче, две нишки са вързани към това. Тимъти, ти, мой човек, ще трябва да бръкнеш в уолстрийтските си милиони и ще субсидираш едно добро издание на стиховете ми. Хубава подвързия, луксозна хартия и критичен предговор от някой, който си отбира от занаята, Трилинг, Одън, Лоуел. От този калибър. Ако умра за тебе, Тимъти? Ако пролея кръвта си, за да живееш вечно, ще го направиш ли? И, Оливър, от тебе също искам една услуга, сър. "Quid quo pro е sine qua non", както би казал Ели. В сетния си ден бих искал да имам един интимен час с теб, мой скъпи, чаровни приятелю. Да разора девствената ти целина. Бъди най-сетне мой, любими Ол! Ще съм щедър с вазелина, обещавам. Тялото ти, лъскаво, почти без косми. Стегнатото ти атлетично дупце. Сладката ти недокосната розичка. За мен, Оливър. За мен, за мен, за мен. Само за мен. Ще дам живота си за теб, ако ми позволиш да те надупя един следобед само. Не съм ли романтичен, а? Не е ли прелестна дилемата ти? Или отстъпваш, Оливър, или губиш сделката. О, ще отстъпиш, Оливър, и още как. Изобщо не си пуритан и си практичен. Буташ се със зъби и нокти все да си първи. Ще разбереш предимствата на отстъплението. Налага се. Направи кефа на педалчето, Оливър. В противен случай няма сделка.

3.

Тимъти

Ели взима всичко това много по-насериозно от нас, останалите. Предполагам, че е в реда на нещата. Нали той го откри и организира цялата операция. А и си го има този полумистичен уклон, тлеещата източноевропейска пустош, която ти позволява да затънеш до ушите в нещо, което е въображаемо, както разбираш при един краен анализ. Вероятно е еврейска черта, свързана здраво с кабалата и бог знае още какво. Поне така ми се струва - че е еврейска черта. Върви в комплект с високия интелект, физическата страхливост и стръвта към правенето на пари. Но какво ли, по дяволите, знам и аз за евреите? Виж ни само в тази кола. Оливър е с най-високия интелект, никакво съмнение в това. Нед е физическият страхливец - само да го погледнеш и се свива. Аз съм мангизлията, макар че бог ми е свидетел, нищо общо нямам с правенето им. Ето ти ги така наречените еврейски черти. А мистицизмът? Мистик ли е Ели? Може би просто не иска да умре. Какво толкова мистично има в това?

Не, не е това. Но стане ли въпрос за вярване, че го има онзи култ на вавилонски или египетски безсмъртни изгнаници, които живеят в пустинята, вярване, че ако отидеш там и кажеш подобаващите думи, ще те удостоят с привилегията на безсмъртието... божичко! Кой може да се върже на такова нещо? Ели може. Оливър също, навярно. Нед? Не, Нед не. Нед не вярва на нищо, даже и на себе си. И аз не мога. Залагам си задника, не мога.

Защо съм тръгнал с тях?

Както казах на Ели, в Аризона по това време на годината е по-топло. И обичам да пътувам. И мисля, че може да се окаже забавно преживяване да гледаш как се разгръща всичко, да гледаш как съквартирантите ти драпат по склона, търсят предопределението си по каменистите плата. Защо изобщо да ходиш в колеж, ако не за интересни приключенния, а и да обогатиш знанието си за човешката природа, и в същото време да си изкараш яко? Не отидох там, за да уча астрономия или геология. Но да наблюдаваш други човешки същества, да гледаш как сами се превръщат в нещастници - това, виж, е образование, това е забавно! Както каза баща ми, когато ме изпрати като заек, след като ми напомни, че съм осмото поколение мъжкар от фамилията Уинчестър, отиващ в старото ни велико фамилно даскало: "Никога не забравяй едно, Тимъти - истинското изучаване на човечеството е човекът. Сократ го е казал преди три хиляди години и то никога не е губило вечната си истина". Между другото, казал го е Поуп през осемнайсети век, както открих в първи курс в лекциите по английска литература. Но както и да е. Учиш се, докато наблюдаваш другите, особено ако си лишен от шанса да изграждаш характера си в противопоставяне, след като си избрал някак прекалено добре своите прапрапрадядовци. Сега да можеше да ме види старецът как се лашкам насам-натам с един педал, един чифут и едно фермерче! Щеше да одобри, предполагам. Стига никога да не забравям, че съм по-добър от тях.

Нед беше първият, на когото го каза Ели. Видях ги как се бяха сгушили и си шушукаха нещичко. Нед се смееше. "Не се гъбаркай, пич", повтаряше, а Ели се изчерви. Нед и Ели са много близки. Предполагам, защото и двамата са хилави и кльощави, и са от потиснатите малцинства. От самото начало беше ясно, че при всяко групиране на четирима ни тия двамата ще са срещу Оливър и мен. Двамата интелектуалци срещу двамата пичове, грубо казано. Двамата обратни срещу двамата... е, не. Ели не е обратен, въпреки че чичо Кларк твърди, че евреите са всички фундаментално хомосексуални, все едно дали го знаят, или не. Но Ели изглежда обратен, с фъфленето и походката си. Между другото изглежда по педал и от Нед. Дали пък Ели не гони момичетата толкова упорито, защото иска да прикрие нещо? Все едно, Ели и Нед значи прелистват някакви страници и си шушукат. А после забъркаха и Оливър.

- Нещо против да кажете и на мен? - попитах. - Какви са тия тъпи тайни? - Мисля, че се кефеха от мисълта да ме изключат, да ме накарат да опитам какво е да си втора класа. Или просто си мислеха, че ще им се изсмея в очите. Но накрая изплюха камъчето. Оливър, в ролята си на посредник, ме попита:

- Какво мислиш да правиш по Великден?

- Бермудите може би. Или Флорида. Насау. - Всъщност още не бях мислил къде.

- А какво ще кажеш за Аризона?

- Защо? Какво има в Аризона?

Той си пое дъх.

- Ели е изследвал някакви старинни ръкописи в библиотеката - каза малко тъпо и притеснено. - И се натъкнал на нещо, наречено "Книгата на черепите". Явно е събирало прах там поне петдесет години и никой не го е превел. И той направил някои проучвания и смята, че...

Че Пазителите на черепите наистина съществуват и ще ни допуснат до онова, което притежават. Все едно, Ели, Нед и Оливър са навити да отидем там и да огледаме. И аз съм поканен. Защо? Заради парите? Заради чара ми? Е, между другото е, защото кандидатите се приемат само на групи по четирима и тъй като бездруго сме съквартиранти, е логично да...

И т.н. Бих се навил, по дяволите, казах. Когато татето бил на моите години, отишъл да търси уранови мини в Белгийско Конго. Не ги намерил, но му стискало. И аз имам право да гърмя по диви патици. Ще дойда, казах. След което избих цялата работа от ума си за след изпитите. Чак по-късно Ели ми разясни отчасти правилата на играта. От всеки четирима кандидати най-много двама ще живеят вечно, а двама трябва да умрат. Лека нотка на мелодрама. Погледна ме право в очите.

- Е, сега, след като знаеш истината, можеш и да се откажеш. - И с това ме закова. Опипваше за жълти нишки в синята ми кръв. Изсмях му се.

- Шансът не изглежда никак зле - казах.

4.

Нед

Бързи впечатления, преди това пътуване да ни преобрази завинаги, защото то ще ни преобрази. Сряда вечер, март. Приближаваме към Ню Йорк Сити.

ТИМЪТИ: Розово и златно. Два пръста стегната тлъстина покриват плочки от яки мускули. Едър, масивен, фулбек, ако си направи труда да опита. Вечно засмени сини англикански очи. Може да те скапе с приятелската си усмивка. Превзетостта на американската аристокрация. Висока подстрижка - в тази епоха. За да покаже на света, че е независим. Готов е да се върже на фльонга, за да изглежда ленив и вулгарен. Голяма котка, дремещ лъв. Внимавай, лъвовете са по-хитри, отколкото изглеждат, а щом скочат - по-бързи, отколкото обикновено мислят жертвите им.

ЕЛИ. Черно и бяло. Слаб, крехък. Очи като мъниста. С два сантиметра по-висок от мен, но все пак нисък. Тънки чувствени устни, волева брадичка, черни рошави асирийски къдрици. Кожата му е толкова бяла, толкова бяла - никога не е виждал слънце. Час след като се е обръснал, отново му трябва бръснене. Гъсто обрасли с косми гърди и бедра. Щеше да изглежда мъжествен, ако не беше толкова кльощав. Не му върви с момичетата. Бих могъл да стигна донякъде с него, но не е мой тип - прекалено прилича на мен. Общото впечатление е за уязвимост. Бърз и остър ум, не толкова дълбок, колкото си мисли, но не е глупак. Накратко - средновековен схоластик.

АЗ. Жълто и зелено. Пъргава малка "фея" с тромаво ядро под външната подвижност. Мека рошава коса, златистокафява, като ореол. Високо чело и става все по-високо, по дяволите. Приличаш на фигура от Фра Анжелико - две различни момичета ми го казаха в една седмица. Предполагам, че са в един и същи клас по изобразително изкуство. Определено приличам на свещеник. Майка ми все така казваше. Виждаше ме като благ монсеньор, утеха за хорската скръб. Сори, мамче, папата не ще такива като мен. Момичетата, да. Те знаят интуитивно, че съм гей, и въпреки това ми се предлагат. Заради предизвикателството, предполагам. Жалко. Напразно губене на време. Нелош поет съм, обаче като разказвач съм доста слабоват. Ако ми стискаше повече, щях да пробвам и с роман. Очаквам да умра млад, чувствам, че романтизмът някак го изисква. Целостта на позата налага да мисля постоянно за самоубийство.

ОЛИВЪР. Розово и златно, като Тимъти, но иначе нищо по-различно! Тимъти е здрав и непоклатим като стълб; Оливър е вощеница. Невероятно тяло и лице на филмова звезда: метър и деветдесет, широки рамене, стройни бедра. Съвършени пропорции. Силен, мълчалив тип. Красив е. Знае го и не му пука. Канзаско фермерче - открити и простодушни черти. Дълга коса, толкова руса, че изглежда почти бяла. Отзад прилича на едро  момиче, само дето в кръста не е точно както трябва. Мускулите му не се издуват като на Тимъти, плоски са и издължени. Оливър не може да подведе никого със селяшката си стабилност. Зад спокойните хладни сини очи се крие жаден дух. Живее в един кипящ Ню Йорк Сити на ума, крои амбициозни планове. И все пак от него струи благородно излъчване. Де да можех да се пречистя в това лъчисто сияние. Де да можех.

ВЪЗРАСТТА НИ. Тимъти, 22 миналия месец. Аз, 21 1/2. Оливър, 21 през януари. Ели, 20 1/2.

Тимъти: Водолей

Аз: Скорпион

Оливър: Козирог

Ели: Дева

Обратно към рубрика "Първи срещи"

Ревю за романа прочетете ТУК.