h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Games Section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално-
Без производни 2.5 България
.












gl


Кошмарен филм за кошмарен град: Nightmare City 2035

Shannara

Ето един филм, който спокойно можете да не гледате, освен разбира се, ако не сте участвали в него. Бях изтървала началните надписи и пропуснах да видя, че филмът е сниман в България. Което започнах да подозирам веднага след като видях част от сградите и, хм, една гора. De3tuss твърди, че тревата в България била различна и една неокосена, доволно буренясала ливада от някакъв филм му се сторила нашенска. Та и аз така – познах си софийските улици и градинки. Подозрението ми се потвърди веднага щом лицето на Велизар Бинев се появи на екрана ми. Продължих да гледам продукцията само заради българското участие,  въпреки че началото ми се стори доста жалко.

В град No. 2035 в бъдещето царува фалшът. Имплантираните в мозъците на жителите чипове им създават прекрасни илюзии за благоденствие, чистота, високо технологично развитие. Действителността обаче е... ами доста далече от красотата – олющени сгради, боклуци по улицата и гнусна храна. Само малка групичка дисиденти вижда истината и държи да срине системата, за да могат съгражданите им да се избавят от робството на илюзиите. Звучи ли ви познато? Аз като твърдя, че „Матрицата” е филмът, най-много повлиял на киното в последното десетилетие, изобщо не се шегувам.

Нямам нищо против идеите да бъдат копирани – тази за илюзорния свят е доста експлоатирана и смятам „Тринайсетият етаж” за много добър филм по темата. Проблемът с „Кошмарния град 2035” явно е ниският бюджет, но и няколко други елемента, които не зависят толкова от парите. Едно от тях бяха дървените диалози, които могат да скопят и най-добрите актьори и да ги принудят да се държат като начинаещи в занаята. Честно – нахъсващата реч на предводителката на бунтовниците беше така пълна с патос, че щеше да ме разсмее, ако не беше толкова тъжно. Кратък цитат:

Предводителката:
- Но знаете ли какво ще кажа? Ще кажа, че ще се доберем до тях. Ще кажа, че нашата работа продължава. И още ще кажа, че ще удвоим усилията си. Да?
Бунтовниците:
-Да!
Предводителката:
- Да?
Бунтовниците:
- Дааа!!!

Колкото и абсурдно да звучи, може би единственото нещо, което е на добро ниво в този филм, са ефектите. Вярно, не са много, не могат да се сравняват с тези от фантастичните холивудски продукции, но тези, които видях, не бяха лоши, макар и да имаха леко ретро-привкус. Единственото, което не ми допадна, бяха постоянно дуднещите полицейски дроиди, които освен че приличаха донякъде на Закс, подобно на него обясняваха всяко свое действие на глас, за да е ясно на зрителя какво става. Винаги съм смятала заплашително мълчаливите машини, неподчиняващи се на човека, за далеч по-ужасяващи. (Безпричинно тъмният монитор и неколкократното рестартиране примерно са много по-плашещи от общителното съобщение System error).

Актьорската игра предвид клишираните диалози не е съвсем слаба, но можеше да е една идея по-качествена. В ролята на бунтовничката Кайла се подвизава чаровницата Алексис Торп. На нея не й е нужно друго умение освен малко по-изрязано деколте и близък план, но въпреки всичко тя направи опит да не преиграва. Виж, що се отнася до другия главен герой – ченгето Алекс Макдауъл, останах малко раздвоена. Максуел Колфийлд се справя доста добре, но може би щях да го харесам повече, ако не беше опитът да го направят двойник на младия Брус Уилис. За целта дори бяха обръснали хубавата коса на човека до голо. Що се отнася до българските актьори, не мога да кажа много – освен Велизар Бинев, във второстепенни роли се появяват Стефан Иванов, Димо Алексиев и Стефан Щерев. Екранното им време е твърде малко, за да направят добро или лошо впечатление.

От друга страна, мога  да оплюя музикалните издънки на Краси Тодоров и Станислав Славен* (Стенли). Лошо и неадекватно подбран музикален фон е най-мекото определение, което ми идва наум. Кому би хрумнало да сложи напрегнат и постоянен бийт под сцената, в която главните герои се целуват романтично и нежно за пръв път?!

В обобщение – филмът има големи идеи, твърде големи, за да се осъществи сносно с малко пари и сценичните декори в студио „Бояна”. Явно тези, които ще го гледат в киносалоните (ако изобщо го прожектират), ще бъдат групички от по трима души, единият от които шумно ще шепне – „Ей там, оня труп в дъното съм аз!” или „Оня бунтовник с калашника съм АЗ!”

*вероятно Сланев, но така пише в английските финални надписи.

 


Коментирай...

 

l

Още в рубриката:

Началото на мрака

Първоначално мислех да сложа заглавие на тази статия „Началото на мрака, или кой ми спря тока?”, но след внимателно обмисляне и повторно гледане реших, че филмът всъщност не е лош. Просто съм надраснала целевата му аудитория. „Началото на мрака” е базиран на втората книга от детската фентъзи поредица на Сюзън Купър The Dark is Rising и според отзивите по блоговете, всъщност не е добра екранизация, за което обаче не мога да се изкажа. Затова ще пиша за филма.
Филмът, макар и по книга, писана доста преди „Хари Потър”, предполагам ще бъде сравняван с тази поредица заради няколкото основни прилики в сюжета. Действието на „Началото на мрака” се развива в съвременна Англия, където се пренася да живее американското семейство Стантън...

 

L' Ile au(x) tresor(s)  (Treasured Island), или французите отвръщат на удара

Петнадесетгодишният Джим Хоукинс постъпва на кралска служба, за да изпълни мечтата си за морски пътешествия. Вместо това го забиват като пазач в затвора, където става свидетел на странен разговор между набит еднокрак монах и стар пират, чието обесване предстои на сутринта. След като прогонва монаха, морският вълк доверява на младежа ценната тайна за местонахождението на несметното съкровище на капитан Флинт. В минутите преди обесването си се опитва да довери тайната в метафоричен вид на още стотина зрители, но така и не успява докрай...

Вълча кожа

Във фолклора на индианците навахо се разказва за хора, способни да приемат облика на животни, намятайки техните кожи. Едно от свещените за северноамериканските племена е койотът (вълкът). Затова не е странно, че много често шаманите им са се преобразявали в това мъдро същество и че има легенда, близка до тази на европейците за върколака. В опита си да направят един нестандартен върколашки филм холивудските сценаристи Джеймс ДеМонако и Тод Хартън са посегнали към индианските легенди.
За съжаление освен термина skinwalker (човек, наметнат с кожа) не са успели да усвоят нищо от индианската митология. А филмът би бил доста по-добър, ако бе взел уникалното от фолклора на навахо – фактът, че преобразеният в животно човек запазва изцяло разума си и не се поддава на дивите инстинкти...

l


 

  Home Home Forum