|
|
         
|
„Огнения херцог” (“The Fire Duke”, 1995) Книгата започва увлекателно и леко ни повежда по стъпките на група колежани при пътуването им към дома и последвалото приключение в алтернативната реалност на Тир На Гог. Тори, Маги и Иън се надяват на безметежна Коледа в мразовитите дебри на американския север. Всеки от тях си има скрити мисли и желания. Е, когато погледне Маги, мислите на Тори вече не могат да бъдат толкова скрити, но какво да се прави – в жилите му тече горещата кръв на норвежките прадеди. Маги пък, като повечето жени, не знае какво иска, но аха-аха и ще се сети. Иън (беден, самоиздържащ се с преподаване на фехтовка студент) е доволен на макар и краткото разнообразие, което му предлага тази почивка, а когато се запознава с родителите на Тори и по-точно с майка му – празникът се очертава повече от удовлетворяващ. До момента, в който пред очите на „мъжете в къщата” вълчи Чеда отвличат техните възлюбени. И започва приключението – Ториан Торсен (бащата на Тори) и странният чичо Хоузи се оказват не точно такива, каквито изглеждат, а и разкрилият се пред очите им свят сякаш ги отвежда в полето на фантазиите. В известен смисъл е точно така, Тир На Гог е земята на боговете, в която те живеят като обикновени хора, но все пак не са се отказали от могъществото и силите си. Срещаме поостарелия Один и укротилата се Фрея, а старият чичо Хоузи се оказва не друг, а … (е, това трябва да се прочете). И в това произведение Розенберг не изневерява на любимите си алтернативни реалности. Този път паралелният свят е населен със същества от скандинавската митология, смело интерпретирани от автора, но с твърди феодални порядки. Всяко градище се управлява от херцог (на Огъня, Камъка, Водата, Небето …), въпросите на честта се разрешават не на бойното поле, а чрез публични дуели между поборниците на двете гледни точки. Силното тяло, ловката китка и хладният поглед на фехтовачите печелят територии и отвръщат за обиди със същата ефективност като кървавите битки на хилядни армии. Попаднал там, Тори най-сетне разбира защо баща му така е настоявал да се занимава усилено с фехтовка. Иън се превръща в герой по неволя, а Маги и Ториан стават бойни другари в поредица кървави схватки.
„Сребърния камък” ("The Silver Stone", 1996) Иън Силвърстоун или Иън Сребърния камък, убиеца на огнени гиганти, любимец на богиня … и все пак най-обикновено момче с всичките страхове на възрастта и поколението си. И раздиращата мъка, скрита дълбоко в съзнанието – пияния и вечно недоволен баща, с тежка ръка и още по-тежък език. За кратко време се налага да израстне и да поеме в ръцете си съдбите на своите приятели и на цял един свят. Едва намерил покоя на истинския дом, на Иън отново се налага да премине в Тир На Гог, за да предотврати неизбежната смърт на Орфиндел, страдащ от засилващи се пристъпи в нашето селение. Придружава го стария ветеран Арни Селмо, чийто живот сякаш приключва със смъртта на любимата му съпруга. Навлизайки в Тир На Гог, Орфиндел наистина се подобрява, но нашите герои се изправят пред много по-голяма опасност. Графствата са на бойна нога в очакване на вречения воин и голяма част от вандестийците са убедени, че именно Иън е този дълго чакан рицар, който ще ги поведе в победен поход към Градищата. Други са на противното мнение, но и двете вероятности са еднакво смъртоносни за младия американец. И всичко това е нищожно в сравнение с опасността при попадане на камъните от огърлицата Блисингамен в неподходящи ръце. В действие влиза копието Гунгнир, чукът Мьолнир, а сърцето завладяват красиви сини очи.
„Пурпурно небе” (“The Crimson Sky”, 1998) Битките в Тир На Гог са приключили за Иън, Тори, Маги и Ториан. Арни Селмо избра да остане в паралелния свят и как няма да избере това, когато вместо мразовитата, отчайващо пуста къща получава топла постеля и ябълковата баница на най-желаната богиня. Тори е все така влюбен в своето момиче, но тя като че ли не гори от нетърпение да развият връзката си. Дребните любовни несгоди са забравени при вестта, че някой е изпратил Чеда на Фенрир да пролеят кръвта на Торсен. Тори и Маги, заедно с приятеля от детинство Джеф Бйерке и Ториан, започват игра на живот и смърт с коварното Чедо в Минеаполис, а на Иън отново се пада жребия да отиде в Тир На Гог, за да се опита да да открие поръчителя и да го спре. Придружават го вездесъщият Орфиндел и вестрито Валин, донесло с риск за живота си пагубната вест. Време е картите да се разкрият, води се битка за съдбата на двата свята, на цялата вселена, скрита в седем красиви камъка с потресаваща мощ. Изчитайки трилогията и съобразявайки се с популярността на автора, стигам до извода че И.К. Калпазанов не са направили най-точния избор на произведение, за да го представят на българския читател. Дори да оставим настрана очеизбождащото и многократно повтарящо се морализаторстване (в случая относно родителското насилие над деца), което след петото повторение вече осезаемо започва да лази по нервите, пак остава натрапчивото чувство, че втората книга е повторение на първата, а третата – на втората. Минимално раздвижване на образите, едни и същи похвати, завръзка-преминаване в алтернативната реалност, късметът на начинаещия - завръщане с поглед назад. Излизащият на преден план главен герой непрестанно преживява отново и отново тежкото си детство, по повод и без повод, което прави възпитателния момент в трилогията като съшит с бели конци.
|
||||||||||||||||||
Положителен момент е оригиналното вплитане на скандинавската митология и използване на образи и истории от нея с истинските им имена, творчески интерпретирани от автора. Дори забелязаните противоречия с легендите (тук Один е женен за Фрея) не са недостатък, а ме мотивираха да си препрочета старите легенди. Първият том се чете леко, вторият вече започва да доскучава, а третият си е писан чисто, за "да си платя ипотеката” (както споменава Розенберг в едно от интервютата си, естествено, без да споменава кои точно творби е писал поради тази причина). Въпреки разочарованието ми от „Пазителите” с интерес бих прочела серията D'Shai, Mordred'sHeirs или първите книги от GuardiansoftheFlame. 
