|
|
         
|
Джеймс Баркли: Хроники на гарваните
Новата фентъзи поредица, която ИК „Бард” избраха да пуснат на пазара у нас, е трилогията „Хроники на гарваните”. Авторът, Джеймс Баркли, е непознат на българския читател, но не вярвам популярността му да скочи значително над нулата. Не за друго, а защото тази трилогия има строго ограничена целева аудитория, а именно – 13 до 15-годишните читатели. За съжаление текстът не съдържа нищо еклектично или новаторско, което би могло да привлече по-възрастните. Най-точното определение за този тип литература е батално фентъзи. Не се спирам на термина „военно”, защото в множеството битки, описани в първите два тома, участват малко армии. Не е като да отсъстват, но двубоите преобладават. Първи том „Крадеца на зората” започва с въведение в съдбата на наемническия отряд на Гарваните, който се отличава от всички останали, защото има приемлив за читателя морален кодекс. Гарваните поемат съвсем обикновената и твърде добре платена задача да придружат тайнствен тъмен, подчертавам, подобно на автора - тъмен маг в краткото му пътуване. Магическият артефакт, с който наскоро се е сдобил въпросният маг обаче, привлича само неприятности и, разбира се, Гарваните съвсем не се разминават с няколко рани по крайниците си. Не! Авторът ги подлага на яка сеч и гъстите редици от седем души бързо оредяват. Същевременно на Запад изконните врагове на цивилизования свят са намерили начин да възродят древно зло, под чиито знамена ще се обединят племената на варварите. Заплаха надвисва над цяла Балея, а единственият, който може да спре Върховните вещери, е нашият познайник тъмният маг Дензър. Не без помощта на наемниците, разбира се. Ако всичко по-горе ви навежда на мисълта, че „Крадеца на зората” прилича на „Черният отряд” на Глен Кук – забравете въпросната мисъл и по-добре я погребете. Романът очевидно е предназначен за читателите на вестник „Аз съм як, щото имам голем меч” и списание „Как да ползвам голямия си меч”. Стилистиката не блести, но пък и не е ужасна, предполагам поради усилията на преводача Владимир Зарков. За сметка на това откровено мога да кажа, че Джеймс Баркли е некадърен разказвач. Въпреки многото обрати в романа, подредбата на отделните сцени говори за липса на писателски опит. До началото на четвърта глава бяха наченати пет различни сюжетни линии, а герои, които се предполагаше да бъдат минимум второстепенни, се оказаха епизодични. Баркли изби повече от половината отряд до средата на книгата без никаква трогателност, въпреки че не ни беше спестена мъката на оцелелите съратници. Колкото и да реве главният герой заради смъртта на другарчето си, Бога ми! няма как и читателят да пролива сълзи над въпросния мъртвец, когато е прочел точно десет страници с него.
Според мен втори том от поредицата „Мрак по пладне” е крачка в правилната посока. Тук вече имаме малко повече герои, които ни е позволено да опознаем, психологическият им профил е малко по-достоверно и подробно описан. Самото действие пък се характеризира и с по-голяма мащабност. Макар да почва с класическия трик на фентъзи писателите „Злодеят умря в предния епизод, но, МУАХАХА, аз си имам скрит в ръкава по-лош! ХА!”, „Мрак по пладне” е интересна. Цената за унищожаването на Върховните вещери е отваряне на проход към съседно измерение. От другата страна на дупката дебнат... каква изненада! – дракони. Баркли е спрял дотук със стереотипите. Гарваните поемат на едно доста дълго пътешествие в опит да открият записките на единствения запознат с естеството на проходите магьосник. И докато се опитват да се доберат до магьосническите школи, многобройните западни племена шестват по земите на Балея и сеят унищожение. Много битки, много магия и изненадващи обрати, които позамазват лошото впечатление от „Крадеца на зората”. Въпреки че втори том от поредицата е по-силен от първия, продължих да се дразня от слабата способност на Баркли да представя по нормален начин случващото се в романа. Имах чувството, че смята читателите си за малоумници, на които трябва да се обяснява по няколко пъти едно и също. Авторът си е създал един много удобен, вечно недоразбрал и безумно тъп главен герой, на когото по-интелигентните герои постоянно обясняват какво аджеба става. При това няколко пъти, за да не вземе читателят да остане непросветлен.
|
|||||||||||||||||
Ревюто ми стана ужасно негативно и дори на трети опит за редакция не мога да намеря кой знае колко по-мек изказ. За плюсове мога да изтъкна две неща – бързо развиващо се действие и добър превод. Поредицата е подходяща единствено за невзискателни читатели, които си падат по магия, битки, много положителни и едностранно развити герои. За съжаление, аз не съм от тях и затова, МУАХАХА, прочетохте това ужасно едностранчиво и негативно ревю. 
