Николай Теллалов: интервю

Starlighter: Как започна да пишеш?

Ники Теллалов: Винаги съм имал желанието да пиша, въпросът е, че нямах кураж. И куражът ми дойде чак, когато прочетох..., значи не мога да цитирам всички... Всъщност, да – „То” на Стивън Кинг. Епизодът, в който Бил Бемброуз се опитва в началото на писателската си кариера. Когато в един момент заявява на преподавателя си: „Може ли просто да напиша някаква история, вместо да се чудя какво да е посланието й?” .И си викам – Така де, значи и аз мога!

Защото преди беше много сложно и най-вече ме смущаваха разните там изисквания по време на социалистическия режим и т.н. Това много ме стряскаше и аз все си казвах, че не съм за тия рамки. Просто не смеех. Някак си не успявах да изкарам нещо, което да ги покрие. Т.е. в началото бях решил да покривам евентуално някакви изисквания, вместо да се съобразявам със себе си. Трябваше да натрупам малко кураж. И това стана, и към трийсет – трийсет и няколко годишна възраст прописах.

SL: Т.е. ти в началото си започнал от красотата на думите, а не от посланието?

Н. Т.: Не. От самата история. Красотата на думите винаги ми е играла лоша шега и това Николай Светлев ми го посочваше, докато редактираше „Да пробудиш драконче”. И ми казваше „Много си ревнив към думите, Ники, трябва да гледаш основния смисъл. Това, което искаш да кажеш. Ти го кажи някакси, пък думите сами ще се наредят.” Защото аз много се дърпах. Той ми редактира едно изречение, махне някакви думи, които на мен много са ми харесали. После на мен малко ми попремина обидата от това, че са ми ампутирали тия думи и сега осъзнавам, че нищо не съм загубил.

Не, всъщност, всичко започна от желанието да разказвам историята. А за красотата на думите, втората съпруга на баща ми – бог да го прости – ми каза: ”Най-лесно се редактира така: четеш си го на глас и там, където започнеш да се спъваш във текста – сменяш думата или я махаш.”

Така, че извинявайте за повторението, пак ще го кажа – не съм имал претенциите да разбирам красотата на думите. Възхищавал съм се на тези, които го могат. Аз просто имах истории, които исках да разкажа.

SL: „Дракончето” ли е първата ти история?

Н. Т.: Не. Аз започнах с една сглобка на нещо, което едва тепърва ще се появява. В крайна сметка реших, че няма да е роман, а ще е сборник разкази – обединени от една идея. Аз го нарекох „Автотанкиста”, т.е. разселването на човечеството, основаването на една колония, хипердвигатели – получават се много интересни ефекти – и времево отдалечаване дори. Защото на такава дистанция, разстоянието значи и време. С една дума – изкопах добрите стари звездолети от Ефремов, махнах по-комунистическите идеологии и рамки, и се замислих какво би могло да удържи сплотена една такава общност, която общува веднъж на десетилетие с помощта на кораб. Значи има постоянни излъчвания-предавания. Излъчващи, в смисъл предаващи, това което смятат, че на приемащия му е интересно. И вече какви взаимоотношения се пораждат. Та това тръгнах да го правя, обаче не вървеше, почнах да буксувам още на първия разказ – това беше 1993 или 1994 година – мъчих се близо 2 години, докато „Дракончето” не дойде като проблясък. И оттам вече нещата потръгнаха. Установих, че с „Дракончето”  мога да се упражнявам в различни подвидове на фантастиката. „Дракончето” е съвременно фентъзи, „Царска заръка” повече прилича на Лукяненко, докато „Пълноземието” си е чиста фантастика. Така че в рамките на едно хрумване мога да се упражнявам в различни жанрове на фантастиката. А иначе имах идеята да пиша в стила и с проблематиката на Айзък Азимов.

SL: Ники, по всеобщо мнение „Дракончето” е приказка...

Н. Т.: Да, аз така си я кръстих – „истинска приказка”. В това има няколко смисъла – хем истинска, приказка като лаф, приказка като разказ, и е „истинска приказка”, защото е приказно, а не нещо случило се.

SL: Прави впечатление компанията от герои, музиката и настроението, което предава самата книга... някак биографична изглежда...

Н. Т.: До голяма степен. Никога не ми се е налагало да измислям ситуации, просто трябва да си ги спомня. Описана е моята компания. И дори имам снимки от въпросната вечер…

SL: А ти наистина ли изтърва ножа?

Н. Т.: Не. Изтървах себе си. Аз паднах там, а не ножа. А този нож всъщност си го купих две години след това. Много го бях харесал на витрината на един магазин, но тогава нямах много пари. В романа си го позволих, обаче реално си го купих две години след въпросната вечер, която съм описал.

SL: Кое е най-важното, когато пишеш – героя или сюжета?

Н. Т.: За мен е важно първо да видя героя. Видя ли ситуацията, видя ли героя, измисля ли му име, видя ли някаква физиономия – оттам нататък е лесно. Историята си я имам някъде, обаче ми трябва някой, който да я разиграе. Малко ми е трудно да отговоря на това. Преплитат се нещата.

SL: Хора от реалния живот ли взимаш или си измисляш собствени герои?

Н. Т.: Предпочитам да ги взимам от реалния живот.

SL: А изненадват ли те в хода на действието?

Н. Т.: О, да. Това е като вид клонинг. Хващам реалния човек и му създавам един литературен клонинг. Обаче клонинга може да има маниерите на реалния човек, дори житейската му философия, но той вече си е съвсем отделно същество. Почва да си има собствен живот. На мен понякога ми се налага да променям неща чисто физически, трудно ми е да променям характери. Винаги всичко е конкретно, но основната идея е някъде в областта на тила, не ми е излязла все още близо до езика или до ръцете. И когато започна да пиша, идеята все повече изкристализира, и в крайна сметка може да се окаже, че аз дори не съм разбрал идеята. Или я разбирам след няколко години. Както стана с „Дракончето” и „Пълноземие” – основните послания ги разбрах впоследствие. Реално погледнато, аз получавам повече от собствените си книги, отколкото читателите.

SL: В тази връзка, случва ли се понякога критиците да изказват по-различни идеи от тези, които ти си влагал при писането?

Н. Т.: Задължително така става. И много съм се изненадвал. Сега вече не се изненадвам. Явно всеки търси това, от което има нужда и си е негово право. Ако то донякъде съвпада с това, което съм видял...Хайде, да не съвпада – просто да е в същата насока, която съм вложил в книгата – тогава съм доволен. Понякога не съвпада – ами добре. Не мога да пиша на същия език, на който мислят всички. Пиша за тези, които мислят подобно на мен, или са склонни да се съгласят с мен дори за малко. С една моя позната, която има коренно противоположни възгледи на моите, се беше случило следното – докато четеше „Царска заръка” бе съгласна изцяло с мен. Значи при нея съм успял. Понякога се огорчавах, ако някой вижда в книгите ми други неща от това, което съм искал да кажа, но мисля, че вече съм надраснал това чувство. То е като при детските грешки – не можеш да се сърдиш на някого, че е разбрал нещо при прочита, което ти не си го осъзнал при писането. Аз дори досега се изненадвам от някои неща, които ги има в „Дракончето”, „Царска заръка” и „Пълноземие”. Просто несъзнателно съм ги влагал там – стоят си. За „Дракончето” например не предвиждах никакви продължения. А те просто са си били там – като навити като допълнителни измерения, като нишки – като приложиш малко повече енергия и започват да се развиват.

SL: Какво стана със старата ти идея за антиутопията, която трябва да бъде противоположна на „Пълноземие”?

Н. Т.: Антиутопията ще е странична книга. Виж сега – аз завърших „Слънце недосегаемо” (SL. това е работното заглавие на четвъртата книга във вселената на „Да пробудиш драконче”, „Царска заръка” и „Пълноземие”) преди около две седмици. Книгата е с почти двойно по-голям обем от „Пълноземие”. „Антиземие” ще е с обема на „Царска заръка”, „Слънцеград” ще е приблизително същото, а „Ние сме в зората” ще е горе-долу толкова. Реално погледнато свързаните романи досега, без да са в линейна последователност дотук са четири, и още три – стават седем. Не знам с каква асоциация свързвам числото Седем. Не искам да го асоциирам с дъгата. Тя има девет цвята. Значи трябва да напиша още две, за да ги нарека цветовете на дъгата. Но какво има в края на дъгата...

SL: Т.е. пишеш противоположности на вече издадените романи?

Н. Т.: Не, те са по-скоро реплики-антипод или като малки клончета на вече разказаната история. Просто има какво още да се каже според мен. Докато се работи над един текст се научават страшно много неща.

Като например тази случка, която обичам да разказвам – в „Пълноземие” ми трябваше бластер. Но бластер в ръцете на съвсем реален войник, който като го запита Радослав „Това какво е?”, войникът трябва да му отговори „Еди-какво-си” – той трябва да му обясни значението на думата бластер. Аз разбрах какво е, когато имах удоволствието да се опитам да варя яйца в микровълнова печка. Тя гръмна.

SL: Купи ли я тази микровълнова печка?

Н. Т.: Не. Пазех апартамента на едни приятели, които отидоха на море. Та яйцата гръмнаха вътре и разбрах – принципът на действие на бластера е, като загряване на водни молекули с микровълново излъчване. При по-голямо налягане може да стане това, което ми се случи – чистих пода. Идеално диференцирано оръжие. Иначе на филмите е много лесно – там бръмчи нещо, святка нещо...Аз го имам това увреждане – опитвам се да мога да си обясня нещата преди да пиша за тях, ако мога дори да ги изчисля на калкулатора...С една дума, ако мога да си обясни всички неща в текста, тогава го смятам за завършен.

SL: Как гледаш на хора, които успяват да се издържат от писане? Смяташ ли, че това е важно и дали е възможно в България?

Н. Т.: Мисля, че е възможно, защо не?! Такива хора гледам с поглед тип „евала”. Но в крайна сметка те са пробили не толкова с талант, колкото с късмет. Не бих казал, че аз съм един от тях към момента.

SL: Реално имаше един такъв писател – Христо Калчев...

Н. Т.: Да, с вулгарните си романи. Той си имаше стил на писане и пишеше добре. Заслужил си е успеха. Хванал е някаква ниша, където са му плащали. Естествено, имал е и късмет. Освен Христо Калчев в България има сума други талантливи хора, които не успяха да се вредят в тази ниша, където капят пари.

SL: Кой е любимият ти писател?

Н. Т.: Оу... Като лекотата, с която се чете (предполагам това изобщо не е лекотата, с която се пише), това е Пратчет. Кое е хубавото при него? Хубави са три неща. Едното е, че никога не знаеш какво ще прочетеш, когато отгърнеш следващата страница, второто е, че за сложните неща говори удивително простичко, без да ги схлупва, без да ги сплесква. И трето, има невероятно неизчерпаемо въображение. Но ми харесва и сериозността и въздържаността, с които твори. Това какъв труд е... просто не мога да си го представя.

Друг, който ми харесва – и като стил и като начин да те увлича дори в най-баналните неща – е Стивън Кинг. От българските колеги – Йоан Владимир. Нейното е поезия в проза. Аз не мога да си мечтая за такъв талант. Мога да се сетя и за още писатели. По принцип от десетина години чета книгите от тази гледна точка – гледам начина, по който са сглобени, гледам как е комбиниран текста, как няма нищо излишно в него. Което не намалява удоволствието от четенето – просто става на няколко канала. Но пък е по-натоварващо. Четенето става почти като работа. Чувствам се сякаш стоя на тезгяха, майсторът е до мен, а аз се опитвам да правя същото.

Творчеството е нещо, което е много ревниво и не търпи други занимания. Ти, ако не живееш с него, няма как да си убедителен.

SL: Хващаш ли се, че се влияеш от други автори?

Н. Т.: Всъщност така започнах. С влияние от типични фантасти – Азимов, Лем. Но се получи нещо, което излезе без особен труд – изтощителен – да, но това е приятна умора. Когато налучкаш нещо, което може и да е повлияно до голяма степен от този или онзи, но повече си е твое. Тоя път си го изминах. Мисля, че вече успях да налучкам мой стил от първата ми творба насам и смятам, че се развивам. Някой ми беше казал, че се забелязва някакво развитие от „Дракончето” до „Пълноземие”... надявам се да е така.

SL: Колко време ти отне първата публикация, считано от първото ти завършено произведение?

Н. Т.: Написах „Дракончето” през 1996г., беше лесно. Написах го за две седмици чисто време, но три пъти губих файла поради проблеми с компютъра и три пъти го преписвах, затова сумарно ми отне два месеца. Записвах си на дискета файла, с дискетата отивах на работа, имах чудесен шеф в БАН, а и нямаше много работа. Свърша я набързо, сядам на компютъра и пиша. После се прибирам в къщи и веднага: дискетата вътре и продължавам.

След това минаха две години. Едната година го бях забравил изцяло. После започна търсенето, за да го издадат и през 1998 година то излезе. Същата година, когато излезе „Дракончето” от... за малко да кажа родилното – от печатницата се бях разтреперил целия и поемах книгите пакет по пакет, за да ги товаря. Тогава работех на сергия и започнах да ги разпространявам. През същата година ми хрумна идеята за продължението – „Царска заръка”...просто ми проблесна в автобус 280. Мярнах някакво девойче, направи ми впечатление, след което й измислих име... целият роман беше като картина, която трябваше да се опише. Аз почнах да я пиша в реално време. Гледах просто какво ще се случи около мен, гледах да бъда там, където ще се развие действието, времето, случки, хора, събития по вестниците... През зимата на 1997/98 имах среща с едно момиче, и аз започнах да й описвам някакви случки, които всъщност бяха част от „Пълноземие”. Тя ме помоли да ги запиша, когато се прибера в къщи. „Ще ги забравя” – „Напиши ги. Обещай”. Обещах й. Прибрах се вкъщи и ги записах в подробен план, който зае седем-осем страници. После те отлежаваха до 2002г., когато написах и този роман. Накратко, нещата са вървели неравномерно и всичко е зависело от степента, в която са ми били ясни. Идеята и историята са вървели паралелно, а вече чисто словесното описание...е, то като ти пили на главата редактор като Николай Светлев, почваш да се учиш да пишеш по-стегнато.

SL: Каква част от книгата всъщност пренаписваш?

Н. Т.: Почти половината, понякога и повече. Началото на един епизод води до дадена случка – е, това нещо, като случка, си остава. Понякога даден епизод отпада. Или се губи изцяло. Не го пренаписвам. Самите епизоди, самото действие остават, просто описанието им се променя. Иначе ако самото описание се получи добре, то от последваща редакция няма нужда. Аз си ги представям сякаш ги гледам на снимка. Т.е аз съм вътре в тях – играя и персонажите, играя и декора. И после е много лесно – само описвам каквото виждам. И там, където съм бил по-наясно със ситуацията – т.е. по-съм хлътнал в нея, там не ми се налага да го променям. Е, там да сложа една запетайка...налага се. Такива епизоди не се случват много често, но не са и рядко. Те си остават непипнати от първото им написване до излизането на книгата. Горе-долу всеки четвърти или пети епизод е такъв.

SL: Каза, че изиграваш героите си. Имаш ли трудности да описваш герои, които са противоположни като характер на твоя?

Н. Т.: Според теб имам ли герои, които са противоположни на мен?

SL: Ами от физическа гледна точка – например женският образ... Ти нямаш проблеми с описанието им. Защо ги нямаш?

Н. Т.: Не знам. Вероятно, защото съм от женска зодия – Рак. Виж какво – жените са определено по-интересни. Но ти ме хвана... аз не мисля, че женските ми образи са добре изпипани. Това са мъжките представи за жените. Аз например винаги питам жените : „Женският образ така добре ли е?” и всеки път се изненадвам, когато ми кажат „Добре”. Значи и добре съм ги описал. Но не мисля, че който и да е от персонажите ми е извършил нещо, което аз при определени ситуации не бих могъл да извърша. Иначе не бих могъл да го опиша.

Не става въпрос за положителни и отрицателни герои. Те са си такива, каквито съм ги направил. Значи гадостите и низостите, които съм карал героите си да вършат, аз също съм потенциално способен да ги извърша.

SL: Е, значи не смяташ, че човек може да бъде изцяло добър или лош?

Н. Т.: Какво да ти кажа... Ницше го е казал най-добре – „Човекът е нещо, което трябва да се преодолее”. Според мен човекът е преходна форма от животинското към разума.

SL: Дали ще доживеем да я видим?

Н. Т.: Няма да я видим, защото от биологията например знаеш, че някои организми си остават на недоразвит стадий. Просто не стигат до възрастен организъм – остават си на детинско ниво.

SL: Как ти се отрази животът сред природата? Даде ли ти нови идеи?

Н. Т.: А, новите идеи непрекъснато си изникват. Те не зависят от мен. По-скоро реализацията им е по-лесна. В същото време този начин на живот не ми оставя много време. Сутрин ставам и сипвам храна на котките. Вече са 16, защото през зимата се събират бежанци от съседните къщи. Един котешки роман би бил интересен. После се пали печка, или се ходи до селото за храна. Едно слизане и връщане е около час и нещо. После вече мога спокойно да седна и да пиша до към следобед, когато слънцето се показва в стаята и ми блести в монитора. Спирам да пиша и почвам да се мотая, да се разхождам напред-назад, примерно, да нарежа дърва. Докато Слънчо не се скрие малко и да мога да си виждам екрана. И после вече пиша, докато имам сили и желание.

А, да – докато се мотая си включвам телевизора, там се въртят латиноамериканските сериали. И аз чат-пат чувам нещо интересно като фразата „Ще озадачим света с интелигентността си”. Убийствени са.

Има друг интересен момент – примерно написвам някаква дума, която не е най-често срещаната. В следващата секунда я чувам от телевизора. Понякога трябва да имам някакъв шумов фон, друг път пиша при пълна тишина, дори звука от вентилатора в компютъра ме дразни.

През лятото е най-хубаво, защото мога да си отворя балкона. Чуват се звуци, които не ги възприемам като дразнещ шум.

Общо взето, добре е. Избистрят ми се някои идеи. Може би пък губя други, които бих развил, ако се движа сред хората.

SL: Изолацията не ти ли влияе? Липсата на контакт с хората не изкарва ли героите ти в някаква идеализирана светлина?

Н. Т.: Може би, може би. Аз по принцип предпочитам да си избирам кога да съм сред хора. Но пък тази самота има и хубав ефект – почнах да пиша повече разкази. Не обичам кратката форма и не я умея.

SL: Защо? Разказът ти за бурканите, публикуван в един от таласъмските сборници беше много хубав.

Н. Т.: О, той е като майтап. Него като идея съм го обмислял 7-8 години, преди да го напиша. Както и „Короната на мравките”. Мислих го много време и една вечер останах в офиса до 9 часа и шефът на сутринта ме намери заспал над клавиатурата.

SL: Благодарим ти за разговора. Някакви финални думи към читателите?

Н. Т.: Ааа, не! Един писател не бива да казва финалните си думи преди да дойде онзи герой на Тери Пратчет с косата и да каже с големи гранитни букви „ХАЙДЕ, ИДВАЙ!”. Тогава ще са ми финалните думи.

Биография

Кукувиче разказ

Коментирай...