|
|
        
|
14-ти февруари е! Трифон Валентин се събуди, подложен на безмилостната игра на слъчевите лъчи. Проклетниците си играеха с търпението му през полуспуснатите щори на прозорците, гъделичкайки натежалите му клепачи. Но той не им се сърдеше, нали си беше добра душа, веселяк. Беше крайно време да става, нали трябваше да покровителства толкова много човешки същества. Едните отричаха едната му половина, другите – другата му половина, направо се беше разполовил. А животът е толкова лесен в своята същност. Взаимовръзките между двете му половини бяха очевидни и неразривни, особено в държавата, в която се беше родил. В нея хората задължително бяха или пияни от любов, или влюбени във виното. Рядкост бяха аскетите, които отричаха и любовта, и пиянството, но те рядко се радваха на внимание, а не го и търсеха. Странни птици са хората, толкова често оглупяват, удавени като винени мушици на дъното на лепкавата чашка, или пронизани смъртоносно от стрелите на дребния крилат пакостник. Трифон се изправи с мъка, потънал в дълбоките мисли на обърканото си двойнствено съзнание и се насочи към банята, тътрейки вкочанените си крака по пищния килим. Без да иска, започна да търка насапуненото си лице с четката за зъби, след което благослови късмета, че не е захапал самобръсначката и след неколкоминутна безмилостна борба с Морфей успя да осъществи сутрешните дейности в правилен ред и порядък. След това навлече връхната си дреха и джапайки с чехлите по бетонното стълбище се насочи към входа на асансьора. Върна се още три пъти – веднъж за да смени долнището на пижамата, веднъж да си вземе чадъра и веднъж за да раздели правилно петте косъма на темето си. Объркан свят.
Напрегнатото веселие по улиците му хареса. Хората бързаха за работните си места, но не бяха изнервени и озлобени, както обикновено. Ето там една млада дама с кокетна усмивка си представяше подаръка, който ще получи от любимия си. Сигурно нямаше да е нещо луксозно и скъпо, но не беше и нужно. Нали в крайна сметка това е само един дребен жест, с който да покаже, че всекидневната му любов поне веднъж годишно не се задушава от проблемите и грижите, които го тормозят. С лека стъпка тя подминава някакъв смутен младеж, който се опитва да избере романтична картичка от претъпканата сергия. От трамвая слиза възедър господин с червендалесто лице, който весело се клатушка по посока на офиса си, скорошна арена на изобилен банкет. А от другата страна на улицата забързано конте с мъка влачи огромни подрънкващи найлонови торби. Всички те вечерта след работно време щяха да се отдадат на неколкочасово празнуване, независимо дали в шумна компания в кръчмата или на елегантна вечеря на свещи, над които ще се кръстосват влюбени погледи. И самият град изглежда някак по-ведър. Всичко е жизнерадостно, навсякъде около теб можеш да зърнеш сърца във всякакви форми и размери. Цветарите трескаво аранжират огромни букети от рози, а магазинерите изваждат на показ най-добрите си вина. Любовта е като червено вино, а хубавото вино се прави само и единствено с любов.
Трифон влезе в забуления безистен, следвайки инстинкта, натрупан през десетилетията. Днес беше времето да се види със старите си познайници и да обсъдят плановете за предстоящата година. Само това му беше останало, защото хората чудесно се справяха и сами с организирането на празника и рядко се налагаше намесата му в някакъв по-сложен случай. Затова и Валентин се отдаваше на безкрайни интелектуални разговори със съмишлениците си, надвесен над поредната чаша руйно вино. Какво ли толкова имаше да върши на този ден? Лозарите с любов подрязваха лозите, влюбените с опиянение прегръщаха любимите си, пияниците с настървение се напиваха. На масата в задименото помещение вече го чакаха Бакхус и Амур – пълни противоположности, отдавна излезли в пенсия. Единият едър и космат, с червени бузи и подути очи, добряк до мозъка на костите си, а другият фин и излъскан, с малко надменна физиономия, но отдаден на човешкото щастие. На тяхно място съвремието беше родило далеч по-модерни и експедитивни образи, които човешкото въображение беше довело до комплексната фигура на Трифон Валентин, бездействащият разсеян покровител на опиянените от удоволствията в живота. Дори сега те нямаше какво да си кажат един на друг – нали всичко си бяха казали, повторили и преразказали. Бавно седяха и отпиваха от чашите си, гледайки се скришом в очакване да измислят нещо ново. Животът беше такъв. Хората вече нямаха нужда от измислени образи, за да изкажат любовта си, или пък от извинителни поводи да се напият до безпаметност. Днешният ден беше просто денят, в който да го направят целенасочено и заедно, зарязали негативното в себе си, а за Трифон Валентин не оставаше друго, освен да изчака отброяването на стрелките и отново да заспи за цяла година, когато пак по навик щеше да се събуди и да се разходи по празничните улици.
|
||||||||||||||
