|
|
        
|
Фантастичният, комичен, но в същото време задълбочен и философски Свят на Диска на Тери Пратчет винаги е бил особено подходящ за филмиране и съответно за правене на компютърни игри. Някой ще каже, че задачата не е особено тежка. Какво толкова, книгите не са свързани, хващаш една и имаш сценарий. Тук е мястото да сложим класическото двойно положително отрицание: „да, да, ама не”. Изграждането на всички аспекти на ключовите персонажи на Пратчет е разтеглено в няколко книги, и представянето на даден образ трудно може да мине, без да бъдат включени и други действащи лица. С нелеката задача по пренасянето на всичко, което Великата А’Туин носи на гърба си, в интерактивното пространство се нагърбват момчетата от Perfect 10 през 1995-а година, подпомагани морално и идейно от самия Пратчет, който зорко надзирава работата. Явно за автора детайлите са от огромно значение, тъй като както в книгите, така и в игрите, и в излезлия наскоро филм, те изобщо не са пестени, което може само да ни радва.
Основният сюжет в първата част на играта (да, има и втора, че дори и трета) е заимстван от книгата „Стражите! Стражите!”. Не очаквайте обаче, че всичко е дословно предадено. Промените са много, като започнем с първото нещо, което се набива на очи – главният герой е най-емблематичната фигура на Пратчет (след Смърт, разбира се), а именно Ринсуинд, който е натоварен от Архиканцлера на Невидимия Университет със задачата да открие и обезоръжи (обеззъби, или каквото там е необходимо) измисления от простолюдието дракон (разбира се, че няма дракони – хората само си ги измислят), тъй като ако не направят нищо, на магьосниците ще им излезе лошо име и няма да има кой да сервира безплатни тлъсти вечери на старчетата с островърхи шапки. И тъй, вземате си шапката, на която пише МАГЕСНИК, сваляте Багажа от гардероба и се впускате в разследване. Решите ли да играете играта обаче, въоръжете се с ОГРОМНО количество нерви, постоянство, търпение, и най-вече си приберете въображението от почивка. Освен това е силно препоръчително да изчетете всички книги на Пратчет предварително, за да не се налага да си прибирате ченето след поредното идиотско решение на дадена ситуация, което ви изглежда на пръв поглед безкрайно нелогично (не че не липсват нелогични работи де, но поне са забавни). Ето ви един пример за типа ситуации, които трябва да разрешавате. Гарантирам, че има достатъчно загадки, за да не ви разваля удоволствието от играта с подсказката. Та за примера:
Налага се да се внедрите в братството, призовало дракона. За целта ви е нужно черно расо. След кратка обиколка из уличките на Анкх-Морпорк виждате монах, облечен в черно расо, стоящ на ъгъла до една улична лампа. Викате си „Е те това е. Намерих расо”. Нищо не е толкова лесно обаче. Разбира се, монахът отказва да ви го даде и не приема нищо в замяна. Затова по случая решавате да идете до „Пробития Барабан” и да изпиете поне едно от мъка. Докато се чудите с какво точно да се отрежете, пълзящият по рафтовете, пълни с всевъзможни, от странни по-странни стъкленици и шишета, поглед внезапно се спира на бутилка вино от обратно-годишно грозде. Ако сте внимавали в час, докато сте чели книжките (в случая „Морт”), си спомняте, че ефектът на виното е обратен във времето. Т.е. ако се натаралянкате днес, значи вчера ви е гонил адски махмурлук. Поръчвате две големи халби и ги обръщате на екс. Хммм, няма ли да е забавно да можехме да си гледаме собствения сеир предната вечер? А-а-а, май библиотекаря в Университета се беше ровил из книгите и беше успял да отвори някакъв мистериозен портал, който според него щял да ни върне на предната вечер, преди да е призован драконът. Супер, давай да видим какви ги върши нашето собствено Аз предната вечер. Изпълнявате коварния замисъл, но за съжаление пияният предната вечер Ринсуинд просто спи кротко и хърка на една пейка, с кръжаща над главата му пеперудка. Верни на стария adventure-game принцип „пъхайте в джобовете (в случая – в неотлъчно следващия ви Багаж) всичко, което срещнете по пътя”, решавате да приберете пеперудката. По една случайност си имате мрежа за пеперудки. Да, ама въздушният поток от вашето хъркане (т.е. това на кьор-кютук пияното ви Аз) я държи твърде високо, за да може да я стигнете. Хм, не можем ли да му затворим устата на тоя пияница с нещо? Я, в джобчето си имаме жабка. Дали ще е забавно да я натикаме в устата му? Дам, хъркането спря. Пеперудката е наша. Сега да се поразходим малко по улиците на снощния Анкх. Стигаме до мястото, където стоеше монахът. Хубав, та дори красив, запален фенер. Много ще му отива пърхаща пеперудка около него. Хм, защо ли в утрешния ден точно там заваля дъжд и намокри монаха? Абе баба не ви ли е разказвала историйки за пеперудата на бурите? Ама май е трябвало повече да внимавате в „Интересни времена”. Връщате се в утрешния ден и със зловеща усмивка прибирате расото на горкия монах, простряно да съхне в една уличка. Да ви е честито.
Звучи ли ви налудничаво вече? Наистина се иска голямо въображение, но всичко това е подправено с присъщия за Пратчет хумор, а героите са анимирани по прекрасен начин. На по-придирчивите двуизмерната графика в разделителна способност 320x200 може да им се стори „леко” пикселизирана, гледайки я на 19-инчовите си монитори, но стилът на рисуване е доста приятен, като аниматорите са дали всичко от себе си да анимират забавно дори Багажа (задачата да анимираш – при това забавно – един сандък, едва ли е от особено лесните). Озвучаването е прекрасно, като ролята на Ринсуинд е поверена на известния британски комик Ерик Айдъл (Monty Python). Сред актьорите, дали гласа си за играта, са още Джон Пъртуи (Doctor Who, в едноименния сериал) и Тони Робинсън, който играе Болдрик в култовия сериал „Черното Влечуго”. В процеса на играта ще срещнете повечето ви любими персонажи: стражите, Баба, Диблър, много много други, и разбира се Смърт. Стилът на анимация е характерният за комиксите, като изключим балончетата, а физиономиите, които Ринсуинд постоянно прави, са просто убийствени. Ще посетите потайните дебри на Анкх-Морпоркските сенки, ще влезете в двореца на Патриция, изобщо ще видите всевъзможни места от Света на Диска, и дори ще имате възможност да се спуснете от ръба му. Играта пожъна огромен успех в жанра си и затова последвалото я продължение беше съвсем логично.
Discworld II: Missing Presumed беше сред последните игри, властващи изцяло над двумерното пространство, което не означава автоматично, че трябва да я подминете с лека ръка, въпреки ЕГН-то й. Прекрасно анимирана игра, в която художниците и аниматорите отново са дали всичко от себе си. Красиви графики, прекрасни цветове, изобщо фиеста за окото, и най-важното – отново Света на Диска. Фабулата този път е завъртяна главно около „Жътварят” и „Подвижни образи”, разбира се отново солидно подправени на вкус и цвят с елементи от цялостното творчество.
Историята пак започва в Невидимия Университет, с пищната гощавка по повод кончината на уважавания от всички възрастен магьосник Уиндъл Пунс, който в очаквания момент изведнъж просто става и си излиза през вратата. Останалите решават, че това е пълно безобразие и никак не е хигиенично разни мъртъвци да се навъртат около храната им, и се подема инициативата да се поиска обяснение от Смърт за тази анархия. Всичко хубаво, но липсват съставките за ритуала Ашк’Ент, а именно точно четири куб.см. миша кръв, шест особено капещи свещи, три парчета дърво, особено зловонен мирис и блестящ прашец. Със задачата разбира се е натоварен нашият стар познайник Ринсуинд, който, както може да се очаква, ще се сблъска с доста откачени ситуации в търсенето си на тези неща, а впоследствие приключението ще го отведе до жежките пясъци на Клач и ще го изправи лице в лице с надменността на елфите.
Ролята на Ринсуинд отново е озвучена от Ерик Айдъл, като по време на играта ще се натъкнете на доста монти-пайтънски хумор. Препоръчително е към този момент да сте изиграли първата част, защото рискувате да пропуснете смисъла на няколко доста забавни препратки с познати ви от нея персонажи и случки. Графиката, както споменах в началото, е наистина приятна, дори за съвременните разглезени от pixel shader-и геймъри. За разлика от първата доста веселяшко нарисувана част, тук всичко е някак си по-мрачно, гротескно изкривено, свъсените вежди и мрачно лице на Ринсуинд са сменили предишните идиотски изражения, и специално сцените в Анкх-Морпорк носят някакво мрачно напомняне за Готъм-Сити. Загадките за разрешаване са вече малко по-леки и логични от първата част, като този път поне, когато нещо не стане, в ответната реплика на Ринсуинд има някаква скрита подсказка за това какво трябва да направите, вместо дежурното “That doesn’t work” от първата част, което просто можеше да ви подлуди на моменти. В заключение, за втората част може да се каже, че е доста по-лека за игра от първата, но също толкова забавна. Красива е, и смятам, че всеки фен на Пратчет, притежаващ компютър би трябвало да намери начин да й хвърли едно, две, а защо не и повече очи (кой знае, може да сте някой далечен потомък на Бел Шамхарот). Всички очаквахме поредната трета част, но за съжаление се оказа, че Disc World: Noir вече се е хванала за третото измерение (т.е. е 3D, нещо което аз все още не одобрявам, специално за adventure-игрите, тъй като нищо не може да замести красиво нарисуваните на ръка картинки). Играта представлява 70-тарско крими, развиващо се в Света на Диска, където поемате ролята на Лютън – първия детектив на света. Лютън е типичният детектив за жанра: фалирало бивше ченге, което вдига чашката по-често, отколкото клепачите си, и за чийто сарказъм дори трюмът на петролен танкер би бил тесен. В такава обстановка е някак си неизбежна появата на мистериозна femme fatale, в случая носеща името Карлота, която освен името си носи и хиляди тайни, скрити из безбройните гънки на дамската си чанта. Въпросният мистериозен женски персонаж ви натоварва със задачата да откриете изчезналия й съпруг Мунди. Действието се развива в четири изпълнени с интриги, завои и обрати действия, всяко завършващо с добре познатия на всички тип “To be continued…”, като успешно задържа интереса ви и засилва желанието ви да видите какво ще се случи по-нататък.
Тук вече съвсем нямаме добрия стар весел Свят. Всичко е мрачно (съвсем буквално), дори хумора. Все пак е Noir. Улиците на Анкх са наистина зловещо и потискащо място, оцветено само в тъмните цветове на гамата, и доста често се случва сред толкова мрак да пропуснете някой важен предмет или обект, а постоянно изливащият се дъжд прави атмосферата още по-депресираща. Музиката е изключително тематична за обстановката, а и озвучаването не е зле, имайки предвид, че е направено само от четирима души. Играта изисква доста търпение и понякога се налага да посещавате едни и същи места отново и отново, което на моменти е доста изнервящо, но пък винаги е голяма радост, когато откриете поредния заговор в заговора, увличайки се все повече в сложния сюжет. Като стана въпрос за сюжет, струва си да се спомене, че към някои ситуации имате различни начини на подход, което създава добро усещане за нелинейност на историята. Ако харесвате добре забъркани и сложни интриги, или пък черен хумор и самоирония, или пък завършеци, пълни с изненади, то препоръчвам да изтърпите досадното и отегчително понякога търсене на поредната следа, както и нуждата понякога по час-два да се чудите какво да направите като следваща стъпка, и да се насладите на тази прекрасна игра. Предупреждавам, че тя е само за любители на добри истории – почитателите на свистящите куршуми и горещия напалм много бързо ще я изоставят. Ето че стигнахме и до заключението. По мое мнение серията от трите игри е едно уникално допълнение към цялата поредица книги на Пратчет, което по доста забавен начин ще ви позволи да си направите своеобразна разходка из фантастичния Свят на Диска.
|
||||||||||||||||||||
