|
|
        
|
Шведската пауър метъл банда с изразени прогресив и симфонични елементи е създадена през 1998 г. и почти веднага издава дебютния си албум The Dark Discovery под крилото на гьотеборгския лейбъл GNW. В тогавашния състав влизат Том Енглунд (вокал, китара), Ден Бронел (китара), Даниел Нойда (бас), Патрик Карлсон (барабани) и Вил Чандри (клавишни). В записа участват още китаристът Матиас Ла Еклунд (Freak Kitchen), Анди Ла Рок (Kingdom Come, също и продуцент на албума) и Карина Келберг, която се включва като гост-вокалистка и в следващите записи на групата. За втория си релийз Evergrey сключват договор с готик лейбъла Hall of Sermon. При записите не участва клавирист, но за сметка на това се включват арфа, цигулка и хор от католическа църква. Представянето на Solitude • Dominance • Tragedy става в Бохум (Германия), заедно с Rage. После групата се отправя на съвместно турне с Kamelot и Crimson Glory, вземайки участие и в германския фестивал Bang Your Head.
През същата година започват записите на парчето Rising Force, трибют на Ингви Малмстийн. Извършват се сериозни промени в състава – Майкъл Хакансон заменя на баса Даниел Нойд, а китаристът Хенрик Данхеджем идва на мястото на Ден Бронел; освен това към бандата се присъединява клавиристът Свен Карлсон. Обновената група сключва договор с лейбъла InsideOut Music и през октомври 2001 г. излиза концептуалният албум In Search of Truth, донесъл първия значителен успех на групата. Независимо от това, текучеството продължава – Крис Рен сменя Свен Карлсон, а през 2002 г. самият той е заменен от Рикард Зандер. В този състав записват Recreation Day, за чието представяне в Щатите групата се включва в турне заедно с Arch Enemy, Hate Еternal и The Black Dahlia Murder. По време на турнето бандата се сдобива с нов барабанист – Йонас Екдал. Следва турне в Дания заедно с Mercenary, а след това ново американско приключение – този път като подгряваща група на Iced Earth и Children of Bodom. През 2004 г. издават The Inner Circle, а през 2006 г. – Monday Morning Apocalypse, в чиято подкрепа посетиха България с концертите си в Пловдив на 15 януари и в София на 17 януари. Албумът е продуциран от Сенкен Сендквист и Стефан Глауман (Rammstein, Def Leppard, Bon Jovi) и е един от най-добрите им релийзи. “Този запис показва на какво сме способни. Песните са доста по-кратки и максимално експресивни”, твърди Том Енглунд. Музиката съчетава мелодичното с енергичното начало, доставяйки ни лесно запомнящи се мотиви. Освен едноименното парче Monday Morning Apocalypse, внимание заслужават и Unspeakable, както и Still in the Water.
Концертите на прогресив метъл групи у нас са рядко явление. Може би причината за това е в неголемия интерес към тях. Получава се следният феномен – хората ги слушат, харесват и ценят, но не ходят по концертите им, неразбираемо за мен защо. Пристигнахме пред залата половин час по-рано (дебели глави сме си и това е – не се научихме, че у нас нищо никога не започва навреме), никаква опашка, рехава тълпа. Със свито сърце преброихме чакащите и страховете ни се оправдаха – не повече от стотина човека си говореха на групички на стълбището. Забелязахме, че и другите скришом правят същото, всеки новопристигнал се посрещаше с вероятно съвсем непонятни нему усмивки и ентусиазъм (“Дано се съберем повече, да не изложим Пловдив и България”). От двуетажен автобус, паркирал точно пред входа, слязоха членовете на Стоунгард, а след тях и главните герои на вечерта. Минаха между нас, последвани от позакъснели подвиквания на най-запалените фенове, провериха си техниката и отидоха да похапнат в отсрещното ресторантче. През това време публиката взаимно се опознаваше, припознаваше (явно аз доста приличам на нечия братовчедка или приятелка, защото на два пъти разни младежи и девойки ми задаваха непонятни и доста настойчиви въпроси), пийваше бира от барчето и коментираше ”Ще има ли концерт, няма ли да има?”.
Като по-оправни открихме добронамерена представителка на организаторите и след кратко подпитване си изпяхме мъката, за което тя ни успокои, че и петдесет човека да сме, “вечносивите” ще пеят за нас. Сега пък дойде другото притеснение – как толкова малко хора ще направим така, че залата да изглежда пълна, и започнаха едни тренировки, едни подготовки... С половинчасово закъснение започнаха да пускат в залата. На входа всеки желаещ можеше да си закупи фланелки с различен дизайн, на цени от 25 до 35 лева. Първите пет реда седалки бяха предвидливо демонтирани, най-нетърпеливите заеха празното пространство на рехави групички (умно!), останалите седнаха шахматно по недемонтираните редове (и всичко това без предварителна уговорка). В залата вече имаше около двеста човека и изглеждаше полупълна, което си е достойно за адмирации. Най-накрая звукорежисьорът си зае мястото и на сцената излязоха The A.X.E. Project, за които до този момент само бях чувала – приятен готик с редуващи се женски и мъжки вокали. Момчетата от Монтана показаха, че промяната в стила им е била за добро. След тази изява предполагам, че ще се намери лейбъл, който да издаде новия им албум. Кратка пауза и Stonegard излязоха на сцената. Норвежците (вече доволно почерпени със “Загорка”) изпълниха седем подбрани свои парчета и бяха приятно изненадани от факта, че част от публиката знае текста на някои от тях. А и да не знае, се дере с пълно гърло, така че ефектът бе същия.
И накрая дойде моментът, който всички очаквахме, зазвуча интрото, на сцената излезе Том и просто запя Blinded. Беше очевидно, че момчетата се раздават изцяло. Публиката се взриви, когато Хенрик заби тежките рифове и бързо прибяга по китарата, а в същото време Джонас и Майкъл задаваха дълбочината на мелодията, Рикард придаде атмосфера с клавира си, а Том запя в характерния си вокален стил. Смените на инструментите бяха честа практика, почти след всяка песен. За изпълнението на баладата I’m Sorry Том излезе без китара, с цигара в ръка. Припевът на тази красива песен беше изпълнен от цялата зала, последвана от Solitude Within и Mark of the Triangle, след което без да обели и думичка, групата се измете от сцената за очаквания бис. Седем минути “Evergrey!” и тропане с крака по пода, и започна втората част от концерта. Публиката посрещна възторжено When the Walls Go Down, а в самия край след втория бис дочакахме и The Masterplan (най-известната им песен), по време на която се проведе вокално състезание между левия и десния фронт на залата, което безапелационно бе спечелено от нашата половина, без съществено мое участие за съжаление, защото вече не ми беше останал глас. Чудесен концерт, пълен с емоции, празник за окото и ухото на феновете и на всички почитатели на качествената музика.
|
||||||||||||||||||||||||
