|
|
        
|
Феноменът “Властелинът на пръстените” е нещо изключително. Не мога да се сетя за друго произведение във фентъзито или фантастиката, което да е вдъхновило толкова много хора, да е спечелило толкова много последователи, да е дало живот на толкова много общества на почитателите си, да е станало причина за създаването на всички онези разкази, повести и романи, създадени по негови мотиви. Приносът на безсмъртните творби на Джон Толкин за развитието на фентъзито като жанр е огромен и неговите дълбочина и измерения тепърва предстои да бъдат изследвани. Помислете само колко е трудно да се сетите за друга книга, която да не е повлияна по някакъв начин от Професора или в която да не присъства дори трошица от приказния свят на Средната земя. Дори десетилетия след написването на последните глави на “Завръщането на краля”, десетилетия след смъртта на автора, светът на Средната земя продължава да живее и да се развива не само в рамките на литературния жанр и е нахлул в музиката, изобразителното изкуство, лингвистиката, философията... Толкинизмът вече е преминал отвъд границите на обикновения фендъм – превърнал се е в начин на живот, в религия. Да се напише продължение на любимо произведение е мечта на всеки, който е заживял истински в пълнокръвния му свят. Но да се посегне на четиво, любимо на мнозина, е също толкова рисковано и безразсъдно, дори кощунствено светотатство в очите на останалите нейни почитатели, а те едва ли биха простили лесно подобно деяние. Създаването на нещо, което да се доближи дори толкова до любимата трилогия, че да е поне донякъде съпоставимо с нея, е изключително трудна задача. И все пак, на Властелина на пръстените са посягали, посягат и ще посягат в идните десетилетия – няма книга, което така да грабва въображението на милиони хора по света. Да напишеш роман, повест или разказ, чието действие се развива в Средната земя, да го накараш да бъде в съзвучие с творбите на Професора и същевременно да си остане независимо, самостоятелно и твое, е почти непосилна задача. Може би само две произведения до момента са постигнали това. Колкото и странно да изглежда, и двете са творби на руски автори. Толкинистките движения в Русия и бившите съветски републики са изключително силни, а историята на “Властелинът на пръстените” в Съветския съюз е толкова интересна, че може би заслужава отделна статия. Но да се върнем на книгите. Трилогията “Пръстенът на мрака” на Ник Перумов е пряко продължение на “Властелина”. Тя печели правото да бъде сравнявана сериозно с Толкиновата трилогия благодарение на оригиналните си идеи и разширяването на погледа, който хвърля върху Средиземието, задоволявайки любопитството на читателите и давайки отговор на редица въпроси “А какво ли има на Изток”? Второто произведение е нещо наистина забележително – това е “Черната книга на Арда”. Авторите й са Наталия Василева (чийто псевдоним е Елхе Ниенах) и Наталия Некрасова (с псевдоним Илет). Книгата има много интересна история. Първите варианти на Черната книга се появяват в електронен вариант из нет-пространството в началото на деветдесетте години като отделни разкази под общо заглавие “Черни хроники” и могат да се приемат за работни чернови. През 1995 година “Черната книга на Арда” вижда бял свят за първи път – публикувана е от малкото московско издателство “Диас” в малък тираж. Това издание е прието да се нарича от фендъма “Канонично издание”. В него за автори са посечени Иллет и Ниенах, а Н. Василиева и Н. Некрасова са посочени като преводачи.
Каноничната версия е подложена на жестока критика както от страна на ортодоксалните толкинисти, за които продължение или допълване на вселената на Толкин е кощунство, така и от страна на ценителите на “Черните хроники”, чели ги по-рано в електронен вариант. Критикуван е езикът, появата на сантиментални епизоди, както и някои други аспекти на книгата. Поради тези и други причини Ниенах преработва текста на книгата. В същото време Иллет прави равносметка и преоценка на отношението си към оригиналните текстове на Толкин и написаното в Черната книга на Арда и ги излага в “Изповедта на Стража”, в която участва и Н. Василиева, но по-голямата част е на Некрасова и книгата носи нейното име като автор. През 2000 г. книгата излиза в два тома. Първият – преработката на каноничната версия, вторият – “Изповедта на Стража”. “Черната книга на Арда” е произведение, което, веднъж прочетено, завинаги ще промени представите ви за Толкиновата Средна земя. Дори и да го отхвърлите с гняв, защото авторите са дръзнали да посегнат на любимата ви вселена, частичката на съмнението, следата от прочетеното, остава. С какво е толкова уникална тази книга? На първо място с това, че Ниенах и Иллет разтърсват основите на поляризацията в света на Толкин. Историята се пише от победителите, те са героите на повествованието и могат да представят историята в изгодна за тях светлина. Но всички знаем, че нищо не е черно и бяло, нищо не е изцяло добро или изцяло лошо, няма само една истина и че всичко е въпрос на гледна точка. Всеки сблъсък е сблъсък на нещо повече от сблъсък на добри и лоши, зад всяка страна стоят мотиви, идеологии, стремежи и вярвания. Писателките дават правото на “отговор” на губещата страна. Нещо повече – предлагат на читателя правото на избор на чия страна ще застане. Книгата развива действието си от времето на сътворението на Арда до края на Първата епоха и гибелта на Белерианд и показва гледната точка на Мелкор, Черния властелин. Романът е още по-объркващ представите с факта, че Черният Валар е представен в меко казано положителна светлина. Ниеннах и Иллет сътворяват може би най-трагичния образ във фентъзито въобще. Ако сте мислили, че съдбата на Фиц Рицарин в поредицата на Робин Хоб е тежка или повествованието – драматично, ако сте се вълнували от поетичния и носталгичен стил на Гай Кай или сте съпреживели всяка стъпка на Колтейн в “Дверите на Скръбният дом” на Ериксън… повярвайте ми, всичко това бледнее на фона на “Черната книга”. Образът и историята на Черния Валар неминуемо водят до паралел с произведение на друг руски писател – Светослав Логинов и неговият илбеч в “Многоръкият бог на Далайн”. Подобно на илбеча, Мелкор следва пътя на изстрадалия творец, който живее в установен, подреден, схематизиран свят. Бунтът срещу предопределението е характерен и за двете книги. За разлика от героя в “Многоръкият бог”, чието страдание бе вследствие на борбата на героя както със собствената си съдба, така и със стремежите на заобикалящите да я контролират, в “Черната книга на Арда” Мелкор се бори за правото да твори и създава и правото на съществуване на собствените му творения. Опитите на героя за разчупване на статуквото, за отстояване правото да бъдеш различен е характерно за руските фантастика и фентъзи – в западните произведения подобна борба рядко може да бъде срещната на фона на общата маса произведения, в западния свят правото на свобода и независимост е уж исконна ценност. Всъщност враждата на Мелкор с валари и нолдори е толкова съвършено мотивирана, че просто няма начин да не повлияе на читателя, дори да го накара да “смени страната”. След прочитането на книгата направо намразих Манве и кликата му, както и целия Феаноров и Финголфинов род.
Друг момент, който ме порази в книгата, беше начинът, по който е показан сблъсъкът на гледните точки на “Силмарилион” и Черната книга. В основният текст на каноничното произведение се редуват двете гледни точки – ортодоксалната и еретичната, оригиналните текстове на “Силмарилион” и текстовете на Ниеннат и Иллех, представящи разказа за съответното събитие през очите на последователите на Мрака. Двете са фрапиращо различни – едната е цитат на “Силмарилион”, конструирана на принципа на писания епос подобно на скандинавските митове и легенди, а другата, написаното от Ниеннах и Иллет – на принципа на устната история. Излишно е да казвам, че втората звучи много по-човечно, красиво и въздействащо. Докато четях тези моменти, в съзнанието ми непрекъснато изплуваше образът на майка, която разказва история на притихналото си дете. Над главите им блещукат звезди, а топъл вятър вее в косите им. Разбира се, книгата има своите слабости; някои от упреците на феновете са основателни. Определени страни от характерите на Илуватар, валарите, маярите и Мелкор са прекалено човешки според мен и по мое мнение донякъде влизат в разрез със свръхестествената им същност. На моменти книгата наистина е прекалено сантиментална – някои случки показват Мелкор в светлина, която влиза в противоречие с поведението му в определени отношения. В други моменти постъпките му стоят не на място и са нелогични. Преработката на каноничната версия, макар да отстранява някои от тези моменти, води до въвеждането на “Гостът” и “Събеседникът”. Базовият текст на книгата е изложен в нещо като диалози между двамата, докато четат и обсъждат “Черната книга” – лично за мен това разваля общото впечатление на книгата и изменя първоначалното послание. В “Изповедта на Стража” Некрасова разказва история, развиваща се през Четвъртата епоха на Средиземието, в която стражът Галдор разговаря със затворник, у когото е намерено укрито копие на “Черната книга” и едновременно с това разкрива заговор против Короната от страна на Първия съветник. Стражът достига до извода, че нито “Силмарилион”, нито Черната книга са изцяло правдиви или са плод на върховната истина, а просто показват гледните точки на двата полюса. За него истината е някъде по средата. Между завършването на каноничната версия и преработката Василиева и Некрасова работят върху продължение на книгата, разказващо историята на Втората епоха, в следствие на което на бял свят излизат няколко великолепни разказа за Нуменор и Харад, но цялостно произведение до този момент няма. В заключение “Черната книга на Арда” е едно изключително силно и завладяващо произведение, което допълва и развива Толкиновата вселена и достойно защитава позицията на Изгубилите. Книгата е наистина различна и по стил, и по идеи на Толкиновите оригинали, но авторките са успели да обяснят изключително логично цялостната постановка и мотивация на “тъмните”, да “допълнят премълчаното” според тях в “Силмарилион” и да го направят по един красив и достоен начин. Това е един роман, който наистина си струва да види свят и у нас – както той, така и разказите, които го допълват. Библиография
|
|||||||||||||||||||||
