Джон Роналд Руел Толкин

Моарейн

През 2007 г. се навършват сто и петнадесет години от рождението на английския писател, лингвист, преводач и преподавател Дж. Р. Р. Толкин. В същата година се изпълват и тридесет и пет години от смъртта му. Толкин става легенда още приживе: всяко второ семейство по света притежава копие на неговите “Властелинът на пръстените” и “Хобит”. Един критик пише: “Властелинът на пръстените” е велика творба, но това не е литература”. Да, това не е литература, това е цял свят, създаден от въображението на автора. Свят със своите езици, история, легенди. С епически битки, свещени предания, поезия, простоват селски хумор, притча и рицарски роман. Аз лично не бих се наела да определя жанра на “Властелинът на пръстените” – според мен той си е жанр сам по себе си. Някои изследователи предлагат термина “лингвистична епопея”, заради първите по рода си цели езикови наречия, създадени от автора. След Толкин редица талантливи майстори на перото създават цели светове, но никой не е така детайлно описан, любовно обгрижен и исторически обоснован.

Кой е Толкин, какъв е бил в реалния живот? Самият той нееднократно заявява, че изучаването на биографията на автора е най-погрешният и безсмислен път към опознаването и разбирането на творчеството му, защото “Само ангелът хранител или сам Господ биха могли да покажат връзката между фактите от личния живот и произведенията на писателя”, но според мен такава връзка съществува и затова ще опиша основните събития от живота на автора.

Толкин се ражда на 03.01.1898 г. в Блумфонтейн, Южна Африка, където наскоро са се преселили родителите му. Името Джон по традиция се давало на най-големия син в семейството. Роналд го нарича майка му – вместо Розалинда (тя е мислела, че ще се роди момиченце). Близките роднини го наричали Роналд, приятелите и колегите – Джон или Джон Роналд. Руел е името на приятел на дядото на Толкин – това име носят бащата на Толкин, брат му, той самият и всички негови деца и внуци. Авторът отбелязва, че името се среща в Стария завет. Често наричат Толкин просто JRRT по неговите инициали, особено в края на живота му. Той обича да се подписва с вензел от тези четири букви.

На тригодишна възраст пристига в Англия с майка си и е завинаги запленен от тревата и заобикалящите го дървесни видове – все пак в Африка бил свикнал с изгорелите степи, а на Коледа украсявали евкалипт. Следите от това “откритие” са видни на всяка страница от творчеството му. Баща му, сравнително млад човек, скоро умира и семейството вече никога не се завръща в Африка. Първите няколко години на английска земя протичат в Сархоул – прелестно местенце с езеро, мелници, гори и всички благини на селския живот. Не е никак трудно да открием в Сархоул прототипа на Графството. За съжаление с течение на времето това райско кътче става жертва на индустриализацията, което дълбоко наранява сърцето на писателя.

След известно време Мейбъл Съфилд – майката на Толкин – е принудена да напусне Сархоул и да се премести в предградие на Бирмингам. Причина за това е приемането на католицизма, а в Сархоул няма католическа църква. Освен това децата вече порастват и е необходимо да се погрижи за образованието им.

Смяната на религията е акт на най-дълбока и чиста вяра от страна на Мейбъл, и на немалка смелост, тъй като това означава разрив с роднините, самота и нищета, защото като вдовица с две деца, тя изцяло зависи от паричната поддръжка на близките си. В тези години се води война на живот и смърт между протестанти и католици и “отстъпниците от вярата” се считат едва ли не за военнопрестъпници. По-късно Толкин си спомня, че враждата с роднините буквално убива майка му – тя изживява последните си години в нищета, заболява от диабет и умира. Опеката над децата поема католическият свещеник отец Франсис Морган, който им остава много близък до края на живота си. Благодарение на неговите грижи Джон и Хилари получават чудесно класическо образование. Младият Толкин отрано проявява таланта си на полиглот, даже започва сам да изобретява езици, да създава азбуки и граматики. В звука на словата той открива особена красота и спокойствие. Макар майка му да била католичка само четири години, след смъртта й той приема католицизма и никога не му изменя. Неговият биограф Карпентър (Carpenter H. Biography of J. R. R. Tolkien. London, 1977) потвърждава, че католицизмът и езиците са двата основни стълба в интелектуалния живот на Толкин. На изложбата по случай юбилея на Бодлеанската библиотека в Оксфорд е изложен и студентският дневник на автора, където с черно са отбелязани дните и часовете на занятията му, а с червено – религиозните празници, посещенията на църква и молитвите. Оказва се, че черното и червеното поравно изпълват страниците на дневника. Толкин дотолкова се възхищавал от смелостта и вярата на майка си, че по-късно поискал същото и от своята бъдеща съпруга, която приема католицизма и по този начин загубва връзките си с роднините и приятели протестанти.

От 1911 до 1915 година Толкин изучава английски език и литература в Оксфорд, където получава специална стипендия за особено надарени младежи. Заложбите и способностите му позволяват да се ориентира към за академична кариера. Интересите му били насочени най-вече към англосаксонската литература, древноисландския език и древноскандинавската митология. За най-значително произведение на ранната англосаксонска литература се счита “Беоулф”, а на ранната скандинавска – “Старата Еда”. Толкин става един от най-търсените експерти и по двата текста, препратки към които виждаме в произведенията му. Освен това създаването на езици през студентските му години от хоби прераства в дело на живота му. Младият Толкин прочита много древноанглийски текстове, невлизащи в програмата на учебното заведение. Сред тях е и “Христос” на Кюневулф – сборник англосаксонски религиозни поеми, където се натъква на следните строфи:
Eala Earendel engia beorhtast
ofer middangeard monnum sended,
което в превод означава:
"Привет на теб, Еарендил, най-светъл ангел – изпратен на хората в Средната Земя".

Англосаксонският речник превежда Еарендил като “сияйна светлина, лъч”, но било очевидно, че тази дума има и друго, особено значение. За себе си Толкин приема, че това е един вид обръщение към Йоан Кръстител, но предполага, че изначално Еарендил е названието на утринната звезда, т.е. Венера. Много по-късно той пише: "Почувствах странен трепет, като че ли нещо помръдна в мен, пробуждайки се от дълъг сън. Беше нещо различно, странно и прекрасно, беше далеч над тези слова, които се опитвах да достигна, далеч над древноанглийския”.

При прочита на недовършената му книга “Изгубеният път” може да направим извода, че авторът се е чувствал не като изобретател на нови езици, а по-скоро като откривател на съществуващи и съществували някога такива. Това негово смътно усещане никога не прераства в съзнателно “провиждане” или нещо от този род – Толкин винаги остава в рамките на реалността и не придава на чувствата и усещанията си статута на обективна истина. И все пак, героят от “Изгубеният път” узнава, че на измисления от него език се е говорило в Атлантида, която (с друго наименование) срещаме в “Силмарилион”. Цял живот творецът е преследван от кошмара за огромната черна вълна, която поглъща зелените поля и селца, а после този сън “наследява” един от синовете му.

Толкин започва да пише “Силмарилион” веднага след завършване на университета (и зачисляването му в редовете на армията), защото по неговите думи измислените от него езици “изисквали” обрисуването на своя собствена вселена, където да могат свободно да се развиват. Творецът се заема да създаде тази вселена, а същевременно реалният свят постоянно му напомня за съществуването си. Толкин, наред с Оруел и Уайт, е сред тези писатели, по които буквално са стреляли, и това определя много аспекти от творческата му индивидуалност. И никак не е странно, че именно тези писатели “избягват” от реалността и създават свои въображаеми светове. Понякога фентъзи литературата отразява нашия свят на добро и зло по-правдиво и пълно, отколкото така наречената реалистична литература. И писателите, срещнали се със Злото лице в лице, не случайно избират да опишат тази среща под формата на притча. На общия фон на бойните действия полкът, в който е зачислен Толкин (“Лакъширските стрелци”) се сражава необичайно успешно и удържа редица победи, преди заболяване от тежка форма на тиф да прехвърли твореца във военна болница, давайки му по този начин отдих и достатъчно време да осмисли ужасите, които е преживял. Докато пребивава в болницата, той научава още два езика и даже започва изучаването на руски език, допълвайки го с четене на романите на Достоевски. Естетическото впечатление от мелодичния и необичаен за него славянски език му оставя спомен за цял живот. Добре, че не е чел български в оригинал, защото подозирам в този случай в много от думите на черния език щяхме да срещаме до болка познатите ти “твърди” родни слова. След като излиза от болницата, той се сблъсква с много променен свят. Загубва най-добрите си приятели в битката при Сома и от този момент в творчеството му се проточва горчивата нишка на тъжните победи и “щастливите” развръзки без радост. Много критици упрекват Толкин, че в книгите му загиват само второстепенни персонажи, но в неговия живот загиват само главни герои и той поема на плещите си бремето на неосъществените им замисли и невъплътени дарования.

Нов живот – Толкин се жени за момиче, което го е чакало почти осем години, започва да преподава английски език в университета в Лийдс, работи съвместно с други учени над Оксфордския речник на английския език. Интересна е историята на дългогодишната му “връзка” с бъдещата му съпруга. През 1908 г. Толкин (тогава на шестнадесет години) се запознава с три години по-голямата от него Едит Брат. На следващата година, узнавайки за романса на автора, отец Франсис му забранява да общува по какъвто и да е начин с Едит до навършване на пълнолетие (двадесет и една години). Толкин обещава и удържа на обещанието си, но точно на трети януари 1913 година, в деня на навършване на пълнолетието си, предлага брак на Едит. Тя разваля годежа си с друг мъж и приема предложението на Толкин.

През 1925 г. се завръща в Оксфорд, за да преподава англосаксонски, а на следващата година се запознава с К. С. Люис. Около двамата творци се създава малък кръг от литератори, студенти и преподаватели, увлечени от древните езици и митове. Толкин извършва активна научна работа, превежда англосаксонска поезия, усърдно се труди, за да обезпечи семейството си, нараснало до шест члена. Вечер разказва на децата приказки и им рисува. На 21.09.1937 г., след публикуването на една от тези “домашни” приказки – “Хобит: Билбо Бегинс или дотам и обратно” (издателство Allen&Unwin), откликът на читателите е толкова радушен, че издателите му поръчват да напише продължение. Толкин им предлага “Силмарилион”, но издателите искат книга за хобитите.

От този момент нататък научната му дейност отстъпва на заден план и на 19.12.1937 г. авторът започва да пише “Властелинът на пръстените”, като не забравя и “Силмарилион” – по това време епопеята включва историята на сътворяване на света и падението на Атлантида, историята на боговете (валарите) и на расите, населяващи земята заедно с човека – благородните и безсмъртни елфи, джуджетата, ентите... “Силмарилион” се разраства в една величествена и трагична картина. Човек е създаден по Божи образ и подобие, говори авторът в есето си “За вълшебните приказки”, следователно човек е способен да създава светове. Той не може да вдъхне живот на своето творение, но Бог, ако поиска, може да направи това – както валарът Ауле вдъхва живот на джуджетата. Не зная кое е по-удивително – дързостта на замисъла или смирението на самото дръзновение. Малко са паралелите на “Силмарилион” в световната култура, особено ако се говори за опити в такъв грандиозен мащаб. Единствено малкоизвестният датски богослов Грютдвиг (N. I. Agеу, Quid Hinieldus cum Christo? – New Perspectives on Tolkien's Theological Dilemma and his Sub-Creation Theory) се е занимавал с нещо подобно, но половин век по-рано. Не е изключено Толкин да се е вдъхновил от неговите писания и мечтата му да напише “Митология на Дания”, сходни са и богословските им оправдания за любовта към езическите митологии. Не бива да се забравя, че “Силмарилион” би могъл да остане никому неизвестна прищявка на оксфордския професор, ако не бе изляза изпод перото на създателя на “Властелинът на пръстените”, замислен като продължение на детска книжка, но – неочаквано дори за автора си – превърнал се в книга за всички възрасти. “Властелинът на пръстените” вдъхва в “Силмарилион” живот и душа, които до този момент не му достигат. На величествения фон се появяват герои, близки до всеки читател, а светът на Толкин, освен героично и елфическо, придобива и човешко измерение.

През 1949 г. “Властелинът на пръстените” е завършен (“Създадох чудовище” – плашел Толкин издателите), а през 1955 г. излиза от печат, като издателите се готвят за големи загуби. Вместо това получават невероятно ентусиазирана читателска аудитория, слава и богатство. Естествено има немалко отрицателни отзиви за книгата, но сега, повече от петдесет години след първото издание, можем смело да кажем, че човечеството се дели на две части: едната, прочитайки “Властелинът на пръстените”, вече не може да си представи живота без произведението на Толкин; другата, недочитайки първия том, равнодушно оставя книгата настрана. Споровете около Толкин не престават, и до днес продължават да се пишат книги за него, без да споменавам и многобройните периодични издания на разноезични толкин-общества.

И така, на около шестдесетгодишна възраст Толкин внезапно става знаменит, особено след като излиза американското издание на “Властелинът на пръстените”. Авторът е удивен и поласкан, в писма до приятели признава, че “като всички дракони, и той не е равнодушен към ласкателствата”. Успехът на книгата значително подобрява материалното състояние на твореца и до края на живота си – на 02.09.1973 г. – той вече никога не води “дребните сметки за домашни разходи”, но най-важното е, че най-сетне се освобождава от преподавателската си дейност и съпътстващата я ежемесечна проверка на изпитни работи. За сметка на това пък се появява ново, този път вече доброволно задължение – посрещане на посетители, отговаряне на писмата на поклонници... До последните си дни Толкин подготвя за печат “Силмарилион”, но така и не успява да го завърши.

Отначало ми се струваше, че да пиша за Толкин е безсмислено – все пак всички така и така са чели неговите произведения и очевидно знаят всичко за него. Така че защо да повтарям отново и отново вече добре известни факти? Но после с немалка доза удивление установих, че около мен има много високообразовани и интелигентни хора, които не са чели “Властелинът на пръстените” и дори не са чували за Толкин. Още по-голяма бе изненадата ми, когато разбрах колко много аз самата съм забравила от онова, което знаех за този удивителен човек. Така че тази статия е колкото за изкушените от материята, толкова и за тепърва запознаващите се с нея. Може да се напише още много, но има време... до сто и шестнадесетия му рожден ден.

Коментирай...