|
|
        
|
Изумително е колко много хора смятат, че дедо ви Толкин е най-първият и единствен родоначалник на фентъзито като жанр. От време на време някой се досеща и за Робърт Е. Хауърд, но за съжаление го свързва по-скоро с Конана на Арнолд и боклучавите имитации, публикувани у нас, върху които издателите не се посвениха да сложат неговото име. А всъщност има още много писатели и произведения, чийто принос към фентъзито е меко казано огромен. От този брой ще започна да ви запознавам с тях. Честта да сложи началото на поредицата за златни фентъзи класики се пада на Флетчър Прат и неговия роман "Изворът на еднорога". Вероятно името на Флетчър Прат е смътно познато на някои от вас. Преди известно време издателство "Дамян Яков" бяха публикували сборника "Справочник по когнитивна магия" ("Complete Compleat Enchanter"), който обхващаше всички истории от цикъла за Харолд Ший, написани от Флетчър Прат в съавторство с Л. Спрег де Камп (а някои от тях само от де Камп). Ако сте я чели, сигурно ви е направило впечатление, че в книгата са смесени два плана: единият – приключенски, а другият – исторически. Е, трябва да знаете, че Флетчър Прат е автор на историческия. Той притежава солидни познания в тази област, учил е в Сорбоната, макар че така и не се е дипломирал, поради липса на средства. Има публикувани немалко исторически книги, писал е за военноморската история и за американската гражданска война. Но Прат също така изпитвал голяма страст към фантастиката и фентъзито (макар че по онова време – средата на миналия век – то още не е съществувало като понятие). Написал е доста книги в тези жанрове, които за съжаление днес е трудно да се открият. Дори най-известното му произведение, "Изворът на еднорога", се преиздава твърде рядко. Всъщност, тук е мястото да си призная, че аз така и не можах да се сдобия с него в оригинал, затова всичко, което ще прочетете тук, се базира върху руския му превод. Предварително се извинявам за всички неточности, които това може да породи. "Изворът на еднорога" е публикувана за първи път в далечната 1948 година. Да, да, няма грешка. По онова време "Властелинът" все още е бил само купчина чернови върху бюрото на професора. Дотогавашните опити в тази област могат да се разделят на няколко типа: псевдомитологии, написани обикновено в доста архаичен и понякога тежък стил (Дънсейни, Едисън), "пълп"-истории (Бъроуз, Хауърд) и приключения с мистериозен привкус (Хагард, Мерит). Тук може евентуално да се добавят и ужасите на По и Лъвкрафт, макар че до ден днешен се спори доколко те отговарят на дефиницията "фентъзи". Както и приказните "Хобитът" и "Мечът в камъка", които обаче са насочени предимно към детската аудитория. И тогава неочаквано се появява книга като "Изворът на еднорога". Тя е забележителна по няколко причини. На първо място, представя ни един добре развит свят, със своята история, култура и митология. Флетчър Прат признава, че е използвал за основа света, описан от Лорд Дънсейни в пиесата "Крал Аргименес и незнайният воин" (даже представя романа си като нейно продължение). Обаче със своя исторически усет го е разгърнал и задълбочил до неузнаваемост. Действието се развива няколко поколения по-късно. Нашествениците дзики са прогонени, но самият народ на Даларна се е разделил на две части. Дейлкарли – светлокоси хора от крайбрежието, живели известно време под чуждата власт, и вулкинги – тъмнокоси жители на по-далечните и трудно достъпни области, до които дзиките така и не стигнали. Надменните вулкинги смятат, че Даларна им принадлежи по право, и гледат на дейлкарлите като на по-низши от тях. Но и вулкингите, и дейлкарлите зачитат властта на огромната Империя, създадена от наследниците на крал Аргименес. Империя, простряла се над целия свят, която дължи влиянието си на магическия Извор на еднорога, открит отвъд морето. Този Извор се слави със способността си да дарява покой. Щом човек отпие от него, забравя грижите и суетите на светския живот и в душата му се възцарява мир, той се отказва от пътя на оръжията и насилието и се оттегля да доживее дните си в спокойствие. Преклонението пред силата на Извора е прераснало в нещо като религия, пред която благоговейно са подвили крак всички кралства – дори непокорните Дванайсет града и езичниците дзики.
Историята в романа започва с това как младият дейлкарл Айрар Алварсон е принуден да напусне семейната ферма, тъй като не може да плаща кожодерските данъци, искани от вулкингите. Той се запознава с чародея Мелибоу, започва да открива в себе си магически дарби и малко случайно се забърква в съзаклятието на Железния пръстен, насочено срещу господарите вулкинги... Усещам как повечето от вас си казват: аха, всичко е ясно, малкото свинарче става велик магьосник, натрива мутрата на лошите, спасява света, събаря покварената империя и се оказва скрит наследник на трона. Да, ама не! Точно това е второто забележително нещо в книгата – нейният подчертан реализъм. Едва ли ще е пресилено да кажа, че повече от 40 години след това никой не е успял да напише толкова реалистично фентъзи – чак до "Тигана" на Кай през 1990-та, а може би дори и до "Песен за огън и лед" на Мартин през 1996-та. Първо, Айрар Алварсон не е класическото селско свинарче – той е млад мъж и се държи именно като такъв. В началото, естествено, е малко наивен, но бързо го преодолява. Освен това, напълно неочаквано за днешните читатели на фентъзи, той НЕ развива магическата си дарба! Тя си остава просто едно дребно умение, което понякога му е от полза. Айрар не става магьосник, а вместо това се захваща с войниклък и постепенно се издига нагоре по командната стълбица. Сменя господарите си според това накъде го запрати животът, преживява победи и поражения, любов и разочарования. Впрочем, романтичната част в "Извора" също звучи съвсем правдоподобно – Айрар се увлича ту по една жена, ту по друга, но отношенията му с тях съвсем не са така прости и приказни, както е типично за жанра. Често връзката им просто няма бъдеще, заради различното им положение или начина им на живот. В книгата дори се прокрадва лека еротика – разбира се, доколкото това е било допустимо за пред широката публика по онова време. Друго, което допринася за реалистичното звучене на романа, е, че всички герои си имат собствени мотиви и цели. Няма го онзи патетичен устрем, типичен за голяма част от фентъзитата, когато един рече "абе, дайте да спасим света", а другите кажат "ми що не?" и всичко се юрва да трепе Голямото Зло. Тук всеки дърпа чергата към себе си, военните съвети често са истински битки на интереси, като дори чародеят Мелибоу и прославените с честността си Звездни воеводи кроят собствени планове. Уж покорните на Империята васали са вкопчени в неспирни междуособни кавги и се дърлят за каквото им попадне, като нерядко стигат до открити военни действия.
Историческите познания на Прат са довели до удивително адекватно за времето си пресъздаване на битките. Сражения по суша и море, обсади, тактики – всичко е до голяма степен достоверно (макар и не толкова жестоко и кърваво както при някои други автори, все пак книгата е писана отдавна). Същото важи и за бита на хората – виждаме интересни подробности от начина на живот на рибари, наемници, благородници, лишени от разни смехотворни и изкуствено натрапени им съвременни "демократични" разбирания, което е честа практика в жанра. За съжаление книгата има и някои определени недостатъци, най-големият от които е донякъде безцелният сюжет. Действието не се развива по някаква ясна схема, която да води в конкретна посока. То е по-скоро хаотично, поредица от случки, които подмятат Айрар ту насам, ту натам из земята на Даларна. Героите нямат дългосрочни планове, просто полагат всички усилия да се справят с текущите си проблеми, само за да се изправят пред нови. Това несъмнено допринася за реализма на книгата, но не е твърде увлекателно. Сред целия този хаос единственото неизменно нещо е мержелеещият се над всичко призрачен образ на Извора – почти религиозен блян, вплетен неразривно в целия живот на Даларна. Друго, което мнозина от фентъзи феновете биха отчели като минус, е твърде малкото магия, която се вихри по страниците на романа. Като че ли авторът се е увлякъл прекалено много по историческия план и е позабравил за чародейството. Макар в началото магията да се среща в доста прилични количества, скоро започва постепенно да намалява, за да стигне почти до никаква. Може би това е следствие от избора на героя да стане войник, а не магьосник. Но все пак, когато човек чете фентъзи, очаква да срещне по някоя магийка от време на време.
|
|||||||||||||||||||||
Въпреки недостатъците си обаче, "Изворът на еднорога" е едно от най-забележителните произведения от зората на фентъзито. Но за съжаление си остава и една от най-недооценените книги в жанра. При първото си издание е била прекалено новаторска, а днес звучи малко старомодно. Може би това е причината да се радва на признание само в ограничен кръг от познавачи. Все пак, "Изворът" без съмнение превъзхожда в много отношения своите предшественици и заслужава вниманието на всеки, чийто интерес към фентъзито се простира отвъд многотомните, затънали в клишета поредици. Да се надяваме, че някой ден ще го видим издаден и на български език. 
