Изкривяване

Искрен Зайрянов

Сега, когато пиша тези редове, се чувствам като герой от онзи сериал, „Досиетата Х". Но това в момента не е от значение. Съжалявам, че не започнах много по-рано да описвам това, което виждам, но пък, от друга страна, това желание за първи път се появява у мен. Никога преди не съм го изпитвал. Нямам полицейско досие, но за сметка на това имам доста обемист медицински картон, пълен със заключенията на неколцина детски психолози и около половин дузина психиатри, които съм посетил не съвсем доброволно. Ще оставя и паспорта си до написаното. Със сигурност това ще ви е достатъчно, за да откриете всичко за мен, а и освен това съм редовен пътник на кораба.

Отначало си мислех, че това, което виждам, го виждат и всички останали, но след редица меко казано конфузни ситуации, в които се чувствах страшно смешен и едновременно уплашен, спрях да говоря за това с околните. Първо попитах някои от приятелите си, но какъв отговор можеш да получиш от тях, когато и ти, и те сте на не повече от пет-шест години? Или никакъв, или детски измислици. След това се обърнах към баща си. Той отначало помисли, че това е поредната ми фантазия, но когато тази „фантазия" не премина, майка ми предложи да ме заведат на детски психиатър. Странно е как едно дете може да излъже. След няколко сеанса той реши, че съм превъзмогнал тази своя измишльотина. По-късно посетих още двама, а като студент – още шестима психолози, макар вече да знаех, че видяното от мен не е плод на моята фантазия, а реално съществуващо.

Искате да знаете какво виждам ли?

Представете си, че гледате в празното пространство, и изведнъж някъде, на определено място, то се вгъва само в себе си. Бели прозрачни нишки се събират отвсякъде и се забиват в една обща точка. Все едно гледаш морската повърхност, и виждаш как лъчите потъват в конус към дълбините. Само че в пространството всичко е триизмерно. Нишките образуват топка и изчезват. Изкривяването не замъглява образите, които са зад него, и откъдето и да го погледнеш, то е едно и също. Сякаш гледаш светещо кълбо, хвърлено в небе­то. Първото го видях, когато бях на шест години. Появи се за миг над съседна­та къща. Пространството се разлюля като морска повърхност от вълните, след това потъна в себе си и нишките се пръснаха от него навсякъде. Беше прекрасно, неописуемо, очарователно, и аз стоях като омагьосан. След това дой­де разочарованието, а после и психиатрите. Никой освен мен не го виждаше. Може би и това е причината да израсна като затворено дете? Просто бях раз­личен от останалите мои връстници, а децата са честни; честни и жестоки. След известно време феноменът изчезна. Един ден се връщах от училище, погледнах нагоре и... онова вече го нямаше, просто си беше отишло. Но аз вярвах, че съм го видял. Казах на лекаря, че такива неща не съществуват, че са измислица, че не съм видял нищо. Излъгах го и за известно време и аз повярвах на собствените си лъжи. Може би подсъзнателно съм го искал. За известно време, докато не видях следващото изкривяване. Съзрях го за миг през прозореца на влака. И пак разочарования, и пак психолози и фалшивата вяра, че изкривяванията не съществуват, и че аз съм нормален. До следващия път.

Но всичко това е минало и в момента е без значение за мен. Сега съм убеден, глупости, знам, че тези феномени съществуват, и само част от тях са естествени природни гънки във времеви-пространствения континуум. Щастлив съм, че мога да ги виждам, въпреки колосалните проблеми, които ми създадоха. Това е една природна красота, до която човекът още не се е докоснал, а и едва ли скоро ще може.

Странно е как човек се отплесва в спомени, а ако продължа, няма да мога да опиша това, което виждам, и това, което става в момента, а то е по-важното.

Отдавна завърших и отдавна работя. Имах много приятелки, но никоя от връзките ми не премина в нещо по-сериозно. Може би подсъзнателно съм знаел, че това рано или късно ще се случи, и не съм имал желанието да се обвържа, за да не се колебая, когато моментът настъпи. Майка ми и баща ми починаха. Имам един чичо и двама братовчеди, но те не могат да ме задържат. Цял живот носех болката от неразбирането в сърцето си, и сега е дошло време да я изхвърля.

Нещо ме подтикна да направя това, да хвърля всичките си пари за това презокеанско пътуване в този луксозен кораб. Когато изтеглих спестяванията си и купувах билет, бях извънредно спокоен, сякаш знаех, че това е последното нещо, което ще направя. Спокоен като самоубиец, взел решение. А дали в момента не отивам наистина на смърт? Не знам, а и не искам да знам. Решил съм вече, и нищо не може да ме разколебае.

От първия ден на пътуването си се чувствах не на място в този кораб. Хората не бяха от моята среда, колкото и глупаво да звучи. Бяха прекалено надути, говореха с презрение за хората, разполагащи с по-малко средства от тях. Е, не всички, но повечето. Те не знаеха нищо за мен, но чувстваха, че не съм от тяхното общество, и повечето се държаха хладно. Дори и пуделът на една стара и префърцунена дама ме намрази, щом ме видя, и сега ме лае всеки път, щом ме зърне.

На седмия ден от пътуването изкривяването се появи. Слязох да вечерям в ресторанта. Келнерът ме упъти към едно сепаре – вече знаеше, че обичам да се храня отделно от останалите във възможно по-голямо усамотение. Поръчах си бира и започнах да чакам пърженото пиле с картофи да дойде. Погледът ми се рееше безцелно из изпълненото с тиха глъчка помещение, когато се спря на нещо странно. В центъра на ресторанта от тавана висеше огромен кристален полилей, напълно нефункционален лукс, ако питат мен. Образът му се разтреперваше така, сякаш попадаше в поток нажежен въздух. Стоях втрещен, ръката ми бе застинала на половината път към чашата с бира. Някъде у мен се надигна странно чувство на облекчение и празнота. Същото изпитвах винаги, когато вземех някой изпит. Постигнал съм желаната цел, вече няма за какво да се боря и усещам празнота у себе си. Само че сега чувството бе много по-силно.

Образът на полилея сякаш за миг колабира в себе си, в пространството се пръснаха неспокойни вълни, а след тях се появиха и белите прозрачни нишки. Но процесът не свърши дотук. Нишките се изтеглиха и се подредиха по повърхността на някаква сфера, изградена сякаш от втечнена реалност. В нея светлина и мрак се преплитаха с бясна скорост, всяко чувство и представа за разстояние се губеха безвъзвратно, и погледът ми потъваше в нея, без дори да усети опората на понятието за безкрайност.

Не знам колко време съм стоял така, но когато дойдох на себе си, вечерята ми бе сервирана, келнерът я бе оставил тактично, без да ме безпокои, а ръката ми лежеше спокойно на масата до чашата с бира. Мислите ми потекоха като отприщена река. Сега не мога да си спомня и една десета от онова, което ми мина през главата, но тогава разбрах, че това изкривяване не е като другите, които бях виждал. Това тук е изкуствено, създадено от чужд разум. И вече не е просто изкривяване на пространството, а проход в него. И изведнъж разбрах какво ще стане с този кораб, но нищо у мен не трепна. Сякаш това ставаше не с мен, а с някого другиго, сякаш засягаше всички останали на този кораб, но не и мен. А може би е така. Знам какво ще стане. Ще открият кораба напълно здрав, с изправни системи и двигатели, но без екипаж. По масите ще димят кафета, конякът и уискито в чашите още няма да са изветрели, а тъпият пудел ще се разхожда безцелно, още не особено гладен.

Този кораб ще влезе в списъка на загадъчните кораби фантоми. Кораби, открити с непокътнат товар, скъпоценности и пари, но без хора на борда. Само че тук няма да има димящи лули и съхнещо пране. И тук няма да липсват спасителните лодки, а корабният дневник ще свършва поне ден по-рано. Всичко ще е на мястото си, освен екипажа. Няма да има и следа от насилие, няма да открият трупове. Нищо нередно, просто хората ще са изчезнали.

Погледнах отново към полилея. Проходът си беше все още там, една студена и чужда красота. Вгледах се в него, но не почувствах заплаха, а само спокойствие и неизбежност. Сякаш казваше: „Не съм опасен, но освен мен друга алтернатива нямаш." Нахраних се и се прибрах в каютата. Чувствах, че процесът на изчезване скоро ще започне, и че трябва да напиша това. Сигурно този, който го открие първи, няма да му повярва, но съм убеден, че военните, или тайните служби, или който и да е, занимаващ се с подобни мистерии, ще му отдаде дължимото внимание.

Тази сутрин всичко започна и свърши. Събудих се към осем и половина и се изненадах, че все още съм на кораба. Облякох се и се запътих към ресторанта. Проходът все още бе на мястото си, но из сферата проблясваха ярки отблясъци, подобни на енергийни изпразвания. Вгледах се в прохода – почувствах нещо като предизвикателство, изпитах силно желание да се засиля и да скоча през него. Укротих порива си, нещо ми подсказваше, че имам още работа тук. Келнерът се приближи и ме попита дали искам нещо за закуска. Отговорих отрицателно, поръчах само една бира. Той кимна учтиво и се отдалечи към бара. Отново се вгледах в прохода, с него ставаше нещо. От сферата му се плъзнаха вълни, подобни на разширяващи се балони, които набраздиха спокойния въздух и разкривиха образите на стените и предметите, когато минаха през тях. Чувствата отново започнаха да се оплитат на възел у мен. Тръснах нервно глава, мъчейки се да се успокоя. Келнерът донесе поръчката. Взех бирата, като пренебрегнах предоставената ми чаша. Той ме погледна малко накриво, но не каза нищо. Все пак аз съм гост тук, независимо че според него обноските ми не са на особено ниво и мястото ми не е тук.

Вече изкачвах стълбите към втора палуба, когато видях, усетих нещо като взрив. Образът на коридора се разлюля така, сякаш го гледах през неспокойна водна повърхност. Стомахът ми се сви и всичко около мен се завъртя в размазан пейзаж от цветове. Ръката ми се вкопчи в парапета в усилията ми да запазя равновесие. След малко всичко отмина. Огледах се объркано, сърцето заблъска лудо в гърдите ми и аз се затичах по стълбите нагоре. Изскочих на палубата задъхан и се огледах. Процесът бе започнал.

Около всеки един от пасажерите пространството се вълнуваше, но те не усещаха нищо. Говореха си спокойно, дори някои от по-близкостоящите до мен ми помахаха за поздрав. Нямах сили да отговоря на поздрава им. Погледнах ръцете и тялото си, но не видях набраздяване като при тях. Някъде у мен се надигнаха паника и бяс. Нима само аз щях да остана? Нима щях да споделя съдбата на Мойсей, който вижда Обетованата земя, но е осъден никога да не стъпи в нея? Нямаше да е честно! Отнякъде долетя лаят на онзи пудел. Огледах се и видях стопанката му, която го беше гушнала, да говори с някакъв мъж. Тя цялата бе обгърната от изкривеното пространство, но около кучето нямаше и следа. Изведнъж изкривеният континуум заблестя в ослепително бяло за мен, и фигурите на всички хора се скриха зад стени от светлина. В следващия миг светлината угасна и аз видях пудела, устремен към палубата, със свити под тялото си крачета, сякаш ръката на старата дама все още е под него. Едновременно с тъпия удар от падането на животното чух и звука на строшена бутилка. Бях си изпуснал бирата. От бледите петна, където трябваше да са хората, бликнаха бели прозрачни нишки и се загубиха. Всичко свърши. Никой друг не остана на кораба освен мен и тъпото куче. Надигналите се преди малко у мен чувства се засилиха. Задъхах се и тялото ми се разтрепери. Бях объркан, отчаян, не знаех какво да правя. Остана ми само един изход. Затичах се по стълби­те към ресторанта. Влетях през вратата му и се заковах на място. Проходът все още беше там, само че се бе променил. Светеше по-ярко по време на странните енергийни изпразвания и пращаше бели нишки навсякъде. Кръвта, която бучеше в ушите ми, утихна, сърцето ми забави ритъма си. Разбрах, че мога да мина през прохода, когато пожелая. Изведнъж остра болка прониза крака ми и чух ръмжене. Бялата топка бе дотичала след мен, и сега изливаше омразата си върху левия ми прасец. Заслепен от болката и изстиващите емоции, хванах нещастното куче зад врата и го метнах към прохода. Телцето му се завъртя два-три пъти безпомощно във въздуха, а след това потъна в сферата. Първо изчезна главата, след това предните лапи, а тялото... просто се стопи. Почувствах се истински сам. Не знам колко време съм гледал към мястото, където изчезна пуделът. Може би дълго. След това се върнах тук, в стаята си, и написах това. Сега ще мина и аз през прохода. Пожелайте ми успех!

Стражът стоеше тук вече столетия, добре скрит сред привидния хаос на астероидния пояс. За него времето бе без значение. Около него законите на ентропията се изкривяваха, а на самата му повърхност спираха да действат. Той бе страж на генетичен експеримент, започнал преди векове; и ако данните, които в момента получаваше, бяха верни, то мисията му бе към своя край.

Един астероид сприблизителна дължина двеста метра, разположен в средата на пояса, потрепери и се взриви. Безформените му частици се разлетяха из пространството. Някои от тях след време щяха да срещнат други летящи скали, а втори щяха да допълнят хаоса на пояса. На негово място остана абсолютно черен пурообразен обект с дължина десет и ширина два метра. Стражът.

Няколко скални парчета, повлияни от неестествено мощната гравитация, която излъчваше, се насочиха към него, но още преди да го докоснат, някакво поле ги отблъсна и те просто го заобиколиха. Обектът се раздвижи. Нямаше никакви блясъци от запалването на двигатели или каквато и да е следа от из­ползвано гориво. Стражът просто пренебрегна законите на физиката, познати на човека, и се отправи в посока, перпендикулярна на еклиптиката на Слънчевата система. Изпречилите се на пътя му астероиди се отдръпваха, сякаш местени от невидима ръка. Щом се измъкна от астероидния пояс, Стражът започна да ускорява и не след дълго достигна скорост, близка до тази на светлината. Пространството около машината започна да се изкривява. Някъде пред него светлината на звездите колабира за миг в една единствена точка, която веднага се разшири в сфера от абсолютна чернота. Обектът се заби в нея и изчезна. Последва моментна нестабилност, след което пространството се възстанови, забравяйки, че само преди миг една машина изкуствено наруши законите му.

В друга част на Вселената, далеч над еклиптиката на галактиката, наречена от хората „Млечен път", светлината на звездите отново бе погълната от мрак, и от него се измъкна Стражът. Зад него пространството с безшумна ярост излекува раната си. Сензорите на машината обходиха околния космос и установиха, че на няколко светлинни секунди от нея се намира втори проход, много по-усъвършенстван от този, през който тя бе дошла преди малко. Нишките изкривено време/пространство тръгваха от повърхността на ексцентричната сфера, която задържаше в себе си колосални сили. Ако тя дори за миг откажеше, цялата материя в радиус от няколко светлинни дни би се превърнала в чиста енергия, а пространството би се деформирало за неопределен период и в две­те посоки на времето. Само че тя нямаше да откаже.

Стражът се приближи до прохода и откри, че си има спътник. Мъртва въглерод-водородна форма на живот. Машината пазеше в паметта си копие от генома на всеки вид жива форма, съществувала или съществуваща на Земята, и според справката това бе куче, порода пудел. По някакъв начин нещастното живот­но бе успяло да премине през портала, а абсолютният студ и вакуума бяха свършили останалото. Разликата в налягането бе накарала телесните газове и кръвта му да експлодират навън. Гръдният кош и стомаха бяха разкъсани, а навсякъде по тялото зееха разкъсани рани, предизвикани от кипналата кръв. Но сега всичко бе замръзнало мъртво. Около тялото в безмълвен танц на смъртта се въртяха замръзнали капки кръв, части от вътрешности, парченца кости и две очи. И това миниатюрно и грозно подобие на планетарна система се въртеше около своето слънце - прохода. Стражът нямаше чувства и затова кучето не му направи никакво впечатление. Започна да разгъва силово поле, което бавно избута телцето, отдели го от слабия гравитационен кладенец на портала и го запрати на вечен път между галактиките. Полето обгърна прохода, образува балон около него и машината го напълни с въздух и упойващ газ. След това в корпуса й се образува отвор, от него се плъзна контейнер с размерите на човек и се отправи към балона. Стражът се приготви да приеме своя първи и единствен пътник.

Не след дълго той се появи. Човекът изплува от повърхността на ексцентричната сфера. Първо се появиха ръцете му, насочени напред, след това главата, тялото, докато накрая целият се понесе свободно в безтегловност. Отвори очите си, и гледката го шокира. Пред него лежеше цялата галактика. В момента, в който мозъкът му бе възможно най-объркан, той изгуби съзнание. Тялото пружинира безпомощно встената на балона, контейнерът го пресрещна, погълна го и го прибра в тялото на Стража. Най-накрая експериментът се увенча с успех. Силовото поле се разпадна, и въздухът се разнесе из вакуума. От върха на пурообразния обект излязоха последователно два невидими лъча. Първият промени насочеността на прохода, и той вече не се отваряше към кораба. Вторият носеше информация за човека и успеха на експеримента. Данните щяха да пристигнат само секунди преди самата машина, но това бе много време за нейния създател.

Стражът се потопи в ексцентричната сфера, проходът остана още миг и след това колабира, без да оставя и следа от своето съществуване.

Коментирай...