Що е то?

k.

...Но какво все пак е "Аурелион: Монетата"?

Солнрихт беше същински мегаполис, с население от двайсет милиона души, от които петнайсет бяха представители на висшите раси – хора, елфи и джуджета, а останалите пет милиона – разнородни същества, като се почне от крадливите коболди и изобретателните гоблини и се свърши с гореспоменатите огрета. Част от низшите раси бе подложена на ресоциализация – процес, свързан с премахването на агресията и животинските начала и интегрирането на нови поведенчески модели. Така даден индивид ставаше с една идея по-безопасен за обществото и имаше възможност да се влее в него. Но според Мефоди – и не само според него – по този начин индивидът губеше същността си. Колкото и да изглеждаше доволен от живота си, той вътрешно изпитваше болка и учудване, че нещо го кара да прави неща, които са против неговата природа. Затова Мефоди изпитваше съчувствие към огрето Спак – знаеше, че горкото същество е просто един експеримент, плод на успешната дейност на Обединените джуджешко-човешки лаборатории. Но знаеше и че ако не е ресоциализиран, Спак с удоволствие би го размазал.

Изведнъж окото с кристалния монокъл улови нещо познато – кървавочервен банер, увиснал между две жилищни сгради, рекламиращ новия модел комуникатори на джуджешката марка СМСНГ. Каквото и да означаваше това, банерът се бе запечатал в паметта на Мефоди и сега му послужи като отправна точка. Той се запъти към малката уличка, но спря и отстъпи назад. Някакъв идиот със самоделен мотор, надраскан с добре познатите лозунги на тъй наречените “улични войници”, профуча покрай него и едва не сгази едно отнесено гоблинче. От работилницата отсреща изскочи дърт гоблин, хвана малкото, хвърли го със засилка вътре в помещението и започна да врещи и съска на родния си език подир отдалечаващия се моторист.

– Глупостта е порок! – изкрещя „уличният войник”, преди да изчезне от погледите им.

– Накъде отива този свят? – запита се Мефоди и пое по малката, осеяна с локви улица.

Дъждът се усилваше и имаше опасност комуникаторът му да се повреди. В днешно време дори маговете бяха станали зависими от тези малки, жужащи дразнители. Никой възпитаник на института по магия не би тормозил сетивата си, за да концентрира магическа енергия, ако връзката му с целия свят лежи покорно на дъното на джоба му.

Мефоди обаче не харесваше начина, по който преподаваха в института. Необходимите за всекидневието заклинания не се изучаваха в самото начало, както би трябвало да бъде според него, а се оставяха за накрая. Още в първо ниво той се беше научил да създава огнени кълба, но все още не бе способен да комуникира със школарите от различните нива чрез магия. И всичко това защото образователната система се спонсорираше предимно от корпорациите, произвеждащи комуникатори.

Социална фантастика? И то на няколко пласта:
а) контрол на развитите върху, ахем, развиващите се;
б) закачка с поп-иконите на консуматорството;
в) междурасова агресия – колко му е от "уличен войник" до скинхед?
г) комерсиализация на образованието

Всичките – просмукани от паралели и препратки към нашия свят и нашето съвремие.

...Сатира?

– Мефоди... – Рад се надигна и едва тогава отвори клепачи. Разкашля се. В едната си ръка все още стискаше полупразна чаша с нещо, наподобяващо джуджешки ейл – високоградусно алкохолно питие. – Най-сетне дойде! Аз тука си подремнах... ъъъ... пийвам си... Елфически нектар от плодове, де...

– Да, а аз съм ваш’та леля – хилна се Мефоди, докато сядаше до него.

– Хайде да прескочим глупостите! Кажи ми за какво ме извика.

– Винаги по бързите работи! – възкликна Рад. – Добре де, чакай да видим сега... Нали ми беше разказвал за онова... Дарбата ти с четенето, странните надписи и всичко останало...

– Говорихме за това, но какво общо има с проблема ти? Надявам се, че не си разказал на целия свят какво мога? – тревожно го погледна Мефоди.

– Подценяваш ме! Не съм чак толкова тъп... – Рад демонстративно завъртя показалец около слепоочието си. – Знам пирфектно, че това е тайна... Между нас двамата и дъртия... Тъй де, лаксат Фадгнал.

– Първо, – не обиждай лаксата в мое присъствие, той е почтен човек. И второ – казва се перфектно, а не...

– Стига се заяжда – прекъсна го Рад и зарови пръсти в косата си. Макар да беше на годините на Мефоди, черната му, някога много буйна грива, сега беше оредяла на няколко места, най-вече по средата на темето, образувайки смешно островче, оградено от океан бодливи косми. – Значи работата е следната. Имам, по-точно имах, една монета... Беше много странна, с надписи, каквито никога досега не съм виждал. Имаше образ, гравиран върху нея и... Абе, сигурен съм, че всичко това означаваше нещо важно... Но докато... хайде, ще си го кажа направо, играех една нова игра с коболдски карти... усетих, че някой ме преджоби. Успях да видя крадеца... Дребосък някакъв. Много ситно нещичко, ти казвам... Изгуби се за секунди... Не беше коболдче, както ми се стори в първия момент. Имаше дълги уши, гадчето мръсно, но и гоблинче не беше. Ушите му не бяха зелени. Сигурно използва магия!

Лек, неангажиран хумор?

А ако се вгледаме в самия диалог – с всичките накъсвания, паузи, паразитизми и закачки – психологически реализъм?

(А вие смейте после да твърдите, че стилът на книгата имал нужда от дооправяне... Само ако сте болни от хроничен епизъм а ла Толкин в "Силмарилиона".)

Димитър Милчев, “Монетата” ©

– Значи трябва да действаме? – Събеседникът на Висшата жрица се приближи още и се надвеси над нея, разкривайки цялата си кошмарна същност, която тя добре познаваше, но винаги й бе неприятно да види толкова отблизо. Закривените му рога, пурпурната кожа, под която се виждаха вени, пълни не с кръв, а със самата есенция на злото, и могъщото му тяло подсказваха, че той не принадлежи към нито една раса, населяваща Аурелион. Това беше демон. Чудовище, за което говореха в преданията си поети и мистици от Висшите раси.

– Необмислените постъпки само ще ни навредят, Аргорот! Този път е различно. Намерих точно това, което търсим.

Спокойният, хладен глас на Висшата жрица усмири демона, но само отчасти. Аргорот наведе огромната си, покрита с метален шлем глава и се озова лице в лице с Каела. Елфата усети тежкия му дъх.

– И какво предлагаш, Висша жрицо? – Чудовището постави мускулестата си ръка върху пиедестала на трона. Огромният му гръден кош беше покрит с броня, направена от същия метал като шлема. Дясната му ръка липсваше от китката надолу. На нейно място беше монтиран енергиен тежкострел.

Каела погледна демона право в сензора, монтиран на шлема му, за да замества безвъзвратно изгубените му очи. Това създание беше преживяло не една епоха – истински подвижен артефакт. Беше сяло зло на Аурелион в зората на времето и бе жънало плодовете му в бурните периоди.

Фентъзи? Дарк фентъзи?

(С технологични елементи... ъъъ – елфпънк?)

– Дръж се и крий главата си зад шлема! – нареди тя и се втурна навън. Минавайки покрай гостната, двамата забелязаха сянка, надвиснала зад Мефоди.

– Внимавай! – извикаха едновременно.

Младият маг се извърна, вдигна ръка и нападателят му полетя към входната врата, извади я от пантите и се строполи заедно с нея на външната площадка. Айк възкликна впечатлен.

– Скрий главата си! – напомни му Киа и се насочи към изхода.

Мефоди отстъпваше заднишком след тях, гледайки обвития в пламъци апартамент. Безжизненото тяло на Рад лежеше в коридора между кухнята и спалнята. Сърцето му се сви отново. Внезапно се сблъска с нещо твърдо. Обърна се и видя Киа с увисналия на гърба й Айк, миниатюрен колкото първокласна реактивна раница. Не се запита защо са спрели. Отговорът изгря в ума му под формата на две дула, насочени срещу тях.

Екшън.

(Тука няма място за въпроси.)

– Колко много енергийни екрани! – възкликна Айк, поглеждайки подредените на две дълги маси монитори. Помещението, покрай което минаваха, беше просторно, но почти празно. – Защо са им на маговете? Нали си имат магия?!

– Да – усмихна се лаксатът. – Но в наше време магът не може да разчита само на магията... А това – той посочи към енергийните екрани, – дарение са от една джуджешка корпорация, но повечето не работят. Хабяха твърде много енергия от общото захранване.

Старецът се прокашля, докато Киа си мислеше, че даренията от джуджешки корпорации са твърде съмнителна благотворителна проява.

– Две момчета от трето ниво решиха да сменят основните плоски кристали вътре в екрана с някакви техни – продължи Фадгнал, говорейки на Айк, защото усещаше интереса му. – За съжаление, нищо не излезе от това. Мониторите престанаха въобще да работят...

Модулаторът на Киа отново изхриптя странно. Айк се изкиска много ободряващо и Мефоди му се усмихна развеселен.

– Какво се случи с момчетата? – попита Киа и усети как звученето на гласа й подразни Фадгнал.

– Какво може да се случи?! – с променено изражение отвърна лаксатът, докато очите му отново обхождаха костюма на Киа от глава до пети. – Не ги изгониха, защото бяха отличници – нещо твърде рядко в наши дни. Но все пак блокираха част от стипендиите им, за да погасят таксите за ремонт на мониторите.

– Справедливо! – Киа изхърка с ирония, която дори модулаторът на можа да заличи. – Тези момчета не са имали вина, че дарението е дошло с дефекти.

Хем магия значи, хем пък технологии... значи,ню уиърд?

(Да не пропускаме и паралелите с родната ни университетска действителност.)

– Това – старецът вдигна монетата високо над главата си – е ключът към мястото, считано от мнозина за източник на знания, способни да променят целия ни свят. Не е монета, а просто ключ... Разбира се, мястото, за което говоря, не е посочено на никоя съвременна карта. Храмът на Некрос.

Мефоди усети как го побиват тръпки. Беше чел достатъчно, за да знае, че не иска да научава повече. Въпросният Некрос беше бивш школар в института, който след завършването на петгодишното обучение започнал да търси всякакви начини за реанимиране на мъртво тяло. Дори бе успял да намери Тъмния дневник на Ксардан. Самият Мефоди се беше хващал да мечтае как съживява родителите си и сега отново усети неприятния досег с това си желание. Не искаше да тръгва по следите на Некрос и да се превърне, също като него, в нежив с изключителна мощ, считан за бог сред ходещите мъртви, но и обречен на вечни страдания.

– Къде е този храм? – В настъпилото мълчание звънливото гласче на Айк прозвуча ободряващо.

– Никой не знае точното място. След като донесоха монетата в института, съветът реши да изпрати отряд от избраници да потърсят храма, но въпреки всички охранителни мерки, включващи магия от най-високо ниво, ключът към съблазнителните за магическия свят тайни изчезна скоро след като беше намерен. – Фадгнал въздъхна, спирайки поглед на визьора на Киа. – Някой откри начин да го открадне. Направо е учудващо, че именно чрез кражба ключът се е озовал при вас.

Той върна монетата на Айк, защото детето не преставаше да гледа напрегнато към ръката му.

– Единственото, което знаем за храма, е че той е разположен някъде из местността Мъртъв лес. Преди пет години получих карта, за която се предполага, че е точна, но не мога да гарантирам напълно за това...

Куест – търсене на Всемогъщия, Забутан Кой Го Знай Къде, Светоспасяващ Артефакт?

(С архизлодей. И карта.)

– Той наистина е добър човек – тихо изхърка Киа. Но за нас е твърде опасно... Малък си, но сигурно осъзнаваш, че не можем да върнем магията с една монета, Айк.

– Можем да разберем! – сети се изведнъж елфчето и лицето му просветля. – Лаксат Фадгнал каза, че можем да узнаем защо магията изчезва. Това ще ни направи много важни за всички, нали?

Киа се разсмя хрипливо. После хвана раменете на детето и каза сериозно:

– Ти си важен и сега! Важен си за мен, Айк, защото ме накара да променя живота си. Искам да помислиш върху това! Ти ми помогна, преди аз да поискам да помогна на теб. Мисля, че точно тези неща ни правят важни.

А този фокус върху взаимоотношенията... драма? Психологически реализъм, втори път?

– Ъ-хъм! – кимна джуджето и натисна някакъв доста едър бутон върху конструкцията. Екранът просветна и отново потъна в мрак. Типодин заблъска бутона с ръка, фъфлейки нещо под носа си.

– Шмотан штар боклук! – ядоса се накрая той и се засили, за да изрита с все сила конзолата.

– Упс! – възкликна Айк.

След ритника обаче на екрана се появи бледа, чернобяла картина. Откаченият им пилот блъсна конструкцията още веднъж и картината се обагри с цветове. Елфчето изприпка с ентусиазъм и също ритна конзолата с топчестите си детски кецове, а после се разсмя, обръщайки лице към Типодин.

– А така, ритни го пак! Може да се появи триизмерен образ – с крива усмивка предложи квадронорът.

Made in Bg?

(Аз поне не знам на друго място тъй да си оправят техниката.)

Стефан Василев , “Монетата” ©

– Колко време загуби, Деенор? – Младата елфа надвеси сияйното си лице над главата му. Беше сериозна и красива. Една тънка, проблясваща линийка от скоро търкулнала се сълза украсяваше бузата й.

– Ох! – изпъшка Деенор. На мястото на главата му имаше нещо голямо и пулсиращо, което напираше да се пръсне.

– Болката възпитава! – тъжно помръдна устни елфата. – Знаеш ли Деенор, преди някой да реши да ти помогне, трябва да те забележи... Ти беше скрит за света толкова много години. Покажи се на светло, преди мракът да е погълнал идващия след теб, защото в сърцето си знаеш колко е важно той да стигне до края...

– Не! – Деенор изпъна ръце, а главата му се удари в нещо твърдо. – Помогни ми!

Усещаше как трепери. Беше потопен в течност, която бързо изстиваше. Опитваше се да излезе от банката, а две грозни джуджета се кискаха, сочейки го с тлъстите си пръсти.

– АР 37... буден ли си? – питаха те и продължаваха да се смеят. Някакъв сив некролог на човек, който му се стори познат, плуваше в мрака.

– Кой е този на некролога? – питаше настойчиво Айк и дърпаше ръкавицата на Киа.

Деенор се понадигна. Мракът погълна хората и гласовете и настъпи тишина. Трябваше му доста време да си спомни къде се намира. Първо усети движението. Беше в нещо, което пътуваше нанякъде. Тъмнината и теснотията му пречеха да се ориентира. Елфата бе изчезнала първа, но момчето все още усещаше присъствието й. Виждаше малката плитка, която минаваше пред ухото, и очите й, изпълнени със загриженост.

– Какво става с мен? – изхърка той и усети бодлива болка в гърлото си. Когато болката се концентрира в слепоочията му, си спомни, че е болен. После се сети, че е в патрулния кръстосвач, в плен на Тъмните елфи, но нямаше представа от колко време лежи в кабината за арестанти.

Ееееех... пророчества, съновидения. Пак се гмурваме в епическото фентъзи... с видоизменения, разбира се.

– Вряк! – изграчи съществото и едва не изпусна мръвката, когато малък “снаряд” мина близо до него. Стисна по-здраво плячката си с нокти и погледна със злоба надолу. От гърлото му зазвуча плашещо гъргорене.

– Аха! Уплашиш ли те? – ехидно се хилна Типодин, прехвърляйки среден по големина камък в ръцете си.

Съвсем неочаквано някакво желеобразно вещество тупна в широко отворената уста на джуджето, което тъкмо се канеше да подвикне още някоя забележка. Пълничкият пилот ококори очи, пораздъвка внимателно храчката на съществото и преглътна.

– Ммм, шладко е! – радостно извика той и бръкна в остатъците от желето, увиснали от рижата му брада. – Някой ишка ли да опита?

– Е, сега вече ще повърна – промърмори Рафаел, докато се облягаше на ствола на едно дърво. Мефоди се спря до него, но беше твърде изтощен от тичането, за да говори. Физическата сила не беше сред най-добрите му качества, а изчерпването на магията допълнително влошаваше състоянието му.

– Щом никой не ишка... – Типодин сви рамене и облиза желето от дебелия си пръст, предизвиквайки нов пристъп на отвращение у квадронора. После свали шлема си и го поднесе с лявата си ръка, сякаш се надяваше да получи още от вкусното желе. В дясната си ръка обаче държеше зеленикав камък с остри ръбове. – Аш пък ще ишкам добавка!

Новият “снаряд” полетя и се вряза дълбоко в грозноватата глава на птицеподобното създание. То изграчи изненадано и продрано и се понесе стремглаво надолу.

– Май шгреших? – смутолеви Типодин, когато пернатото се заби в земята, издавайки противен джавкащ звук, който бързо замря.

Джуджето колебливо се приближи. Трупът бързо пропадаше в локва от жълтеникава слуз. От главата бе потекла някаква лилава течност. Мъртвите очи гледаха с укор неволния убиец.

– Аш... аш не ишках да штане така – промълви Типодин, усещайки мълчанието на спътниците си като обвинение. – Шамо щях да уплаша шивотиншето, но ето, ше го ушелих, беш да ишкам...

А това, с етичния въпрос за отговорността от действията ни – майче става приказка? (Мдам, сериозната съвременна литература не се вълнува от етичния въпрос за отговорността. Тя отдавна е доказала, че в свят на субективни, постмодерни възприятия отговорността е ефимерна химера... но да не се отплесвам.)

Димитър Милчев, “Монетата” ©

– Братя, радвам се, че сте тук – поде отново той, вдигайки нагоре дясната си ръка. – Защото днес колелото на историята ще се завърти! И то ще се завърти в правилната посока. Ще даде шанс на низвергнатите и обезверените! Ще позволи на теб... – Мъжът посочи с показалеца си самотния гоблин, сгушил се в краката на две доста едри огрета, – ...теб... – Пръстът се премести към сакато джудже, стиснало със здравата си ръка дръжката на червено знаме, – ...теб, теб... – Мъжът пое въздух, вдишвайки от напрежението, което думите му пораждаха, разпери широко ръце и възкликна: – на всички нас да се влеем отново в обществото, което ни изхвърли!...

Тези думи породиха нов взрив от възгласи. Шумотевицата се възобнови и подобно на вълна заля тълпата. Някои подвикваха и освиркваха говорещия, убедени че той ги провокира с отдавна изтъркани фрази. Морето от червени знамена забушува, заплашвайки да помете и трибуната и неблагоразумния оратор. Но той остана недосегаем за реакциите. Усмивката, огряваща лицето му, се разшири, а фанатичният огън в очите му пламна с нова сила.

– Много от вас приеха думите ми като лъжа – продължи речта си той, обхождайки с орловия си поглед тълпата. – Но тези, които са решили да възложат надеждите си на мен – Марат Оторе – и да ме последват... – Мъжът постави дясната си ръка на сърцето – ...ще притежават това, за което дори не са бленували! Това не е лъжа! Не говоря лъжи, защото знам какво трябва да се направи. Знам как да го направим! И когато Аурелион възвърне стария си живот, когато Създателят обърне отново лицето си към нас, а всички раси на планетата ни заживеят в мир, вие ще знаете, че сте част от това голямо дело. Част от доброто и справедливостта...

– Братя! – Сега той ги прекъсна с кротък глас и отново вдигна високо дясната си ръка. – Аз знам как да стане това, за което ви говоря. Знам, но то може да бъде постигнато само с ваша помощ!

За няколко секунди на площада се възцари зловеща тишина. Плясъкът от крилете на прелитащите птици отекна в стените на високите сгради. Неловкото мълчание беше прекратено от дрезгавия глас на огромно огре.

– И какво ни предлагаш, човеко? – Въпросът веднага възобнови ропота на централния площад. – Как ще осъществиш мечтите ни... братко?

Марат Оторе стисна зъби, за да не отвърне на саркастичния въпрос на зеленокожия гигант. Все пак той – синът на Филис Оторе, върл защитник на низшите раси, бе свикнал с цялата тази сбирщина от пропаднали и угнетени нещастници. Беше дошъл тук не за да ги лъже, подобно на правителството на Солнрихт, а да ги подтикне да се борят за това, което заслужават като живи създания. Той бе разбрал още от дете, че съчувствието и съжалението, което низшите раси пораждат, далеч не са средства за прехрана.

Ораторът се пресегна към незнайно как озовалия се до него гоблин и взе от костеливите му ръце няколко тлъсти папки. Дребосъкът се усмихна, демонстрирайки плачевното състояние на кривите си зъби, и изчезна по същия тайнствен начин, по който се бе появил.

– Мечтите ви ще станат реалност благодарение на това! – тържествено обяви Марат Оторе, вдигайки една от папките високо над главата си. – Документите в тази папка разобличават всичките подли деяния на сегашното правителство. Корупция, незаконни сделки, подстрекателства към междурасови конфликти! Разполагаме с тези факти и чрез тях ще постигнем победа над лицемерите, които ни държат в неведение и ни тъпчат от години! – Ораторът направи пауза, колкото да усети бунтовническия дух, плъзнал сред тълпата, и отново размаха дебелата папка. – Ако това тук не накара противниците ни да се оттеглят, тогава ще се борим с тях!

Тържествен рев огласи площада и заглуши сирените на няколкото патрулни кръстосвача, пристигнали по сигнал на механичния съгледвач, който продължаваше да левитира над тълпата, записвайки случващото се с вградената в корпуса му камера. От кръсточвачите изскочиха тежко въоръжени паладини и за броени минути отцепиха целия район. Разнородната маса позатихна в недоумение. Червените знамена замряха.

– Марат Оторе! – гръмна усиленият през енергийни мегафони глас на един треонор. Строгото му лице и прошарената брада пораждаха чувството, че ще се случи нещо сериозно. – Вие сте обвинен в организиране на незаконно събрание, подстрекателство към бунтове, междурасова ненавист, уронване престижа на правителството на Съглашението и други тежки престъпления. Имаме ордер за вашето задържане и ви призоваваме да се предадете веднага!

Стоящият на трибуната мъж в червен шлифер най-неочаквано се разсмя.

– Ха-ха! Чуйте го само! Бил съм подстрекавал към междурасова ненавист! Така ли се се нарича вече желанието да помогна на всеки един от вас да бъде уважаван по достойнство? Мечтата ми всички ние да бъдем братя... Това че се боря за правата на коболдите, гоблините и огретата, се смята за осъдително дело, така ли?!

Думите му се сляха с неодобрителните възгласи на тълпата. Напрежението между митингуващи и паладини нарасна, заплашвайки да се превърне в кървав сблъсък.

Точно в този момент Ерой и Чали минаваха покрай обсадения площад. Младият елф се бе загледал в Марат Оторе.

– Какво става тук? – попита той. Чали се ухили.

– Изглежда Марат най-накрая успя да ги събере – каза той, заобикаляйки един от патрулните кръстосвачи. После намали темпото и се обърна към Ерой. – Марат Оторе е активен борец за справедливост и равноправие между расите. Не съм сигурен дали знаеш, но сегашното правителство не прави нищо, с което да помогне на низшите раси, безимотните или инвалидите... Подлага ги на ресоциализация! Това е неговата помощ. Така ги обрича да бъдат утайка на обществото, още от рождение. Последният закон, който гласуваха, забранява на огретата, гоблините и коболдите да заемат отговорни длъжности.

– Кошмар! – възмути се Ерой, поглеждайки отново към превъзбудената тълпа. – А уж живеем в демократично общество.

– Демокрация, ха! – ухили се Чали и забърза хода си. – А знаеш ли значението на тази дума, а, Ерой?

Елфът се замисли за момент, почеса се по брадичката и отговори:

– Буквално се превежда „народоуправление”.

– Правилно – отвърна къдрокосият му спътник. Двамата вече бяха оставили зад себе си паладините и разгневената тълпа. – Така е по старочовешки, но ние, човеците, както знаеш, отдавна сме успели да наложим част от правилата и философията си на всички раси. Човекът е ненадминат в желанието си да властва и налага... По староелфически обаче, това го знам от един много възрастен елф-отшелник, демонокрациус – власт на демоните!

– Значи ни управляват демони?! – прозря Ерой и здраво стисна юмруци.

– Предполагам, че е само образно казано – промълви Чали и млъкна.

Повеи на политика и обществена промяна. И – най-сетне – правдиво обяснение на едно понятие, мъчило ни със съдържанието си твърде дълго.

– Защо тормозиш така горкото дете? – строго попита Ализабет. – То се старае. Толкова много усилия полага да ти направи впечатление. Гледах го преди да тръгнем. Видях как те обикаля от разстояние. Пита те дали искаш нещо и очаква да му дадеш шанс, Киа. Защо не му позволиш да заслужи доверието ти? Какво всъщност се случи с вас при коболдите, демоните да ги грабнат до един...

– Доверие! – Киа потърси с поглед Айк, но посърналото му личице й причини нова вълна от неприятни усещания. – Как мога да се доверя на едно дете?

– Киа! – викна врачката и за момент всички лица се извърнаха осъдително към нея. После Типодин притисна Айк в прегръдката си, опитвайки се да го разведри. – Децата са си деца. Понякога са истински ангелчета, а друг път не знаят какво точно искат. Каквото и да е сторило това елфче – посочи го тя с дългия си пръст, – то не бива да плаща за грешката си такава жестока цена. Не можеш да си позволиш да го лишиш от приятелството си. Разбрах от Типодин, че ти си му дала надежда.

Врачката крещеше, за да надвика тракането на колелетата, а силният й глас забиваше думите в мозъците на всички.

– Той просто избяга! – отрони като на себе си Киа. – Бях готова да заложа живота си за това дете, а то...

– Ах! – изпъшка Ализабет и се плесна силно по коленете. Вагонетката им подскочи и врачката вкопчи нокти в слабата ръка на Киа. – Деца, деца... Ама и ти си още дете, така да знаеш! Да заложиш живота си, това ли му каза? Не, Киа, не натоварвай Айк с толкова голяма дажба, в името на Създателя! Дай му присъствието си. Говори с него, играйте на нещо... Научи го да обича тази проклета планета, да я приема като свой дом. Не го карай да се чувства длъжник.

Киа за пръв път погледна Ализабет с интерес. Лудата врачка беше казала нещо, което не й бе хрумвало досега.

– Не искам Айк да се чувства длъжник. Никога не съм го искала – прошепна и веднага осъзна, че поведението й може да се изтълкува погрешно. – Исках да е обичан и свободен. Да живее по-добре... Поне мъничко по-добре от мен. Толкова много си приличаме.

– Ха така! – зарадва се Ализабет. – Иди сега и му го кажи!

Димитър Милчев, “Монетата” ©

Киа я погледна неуверено. После стана, прехвърли се с плахи движения в съседното вагонче, но широкият гръб на Типодин я спря. Айк седеше в скута на джуджето, стискаше икито в малките си ръчички и говореше с отпаднал глас, докато гледаше как селището на коболдите се смалява зад тях. Унтермолтът се изкачваше по тясна планинска пътечка и сега се движеше значително по-бавно.

– ...тогава видях енергийните бързострели до стената и реших, че ако стигна до тях, мога да открадна един. Имах игла и махнах веригата. Мислех да освободя и Киа. Трябваше да махна и нейната верига, но тя не беше в настроение. Тревожеше се прекалено много за мен и за икито... Реших, че трябва първо да имам оръжие, а след това... Беше глупаво, Типодин. Сега знам, че тя ми се сърди, защото съм малък и глупав и за още нещо, но...

– Шашто не опиташ да поговориш ш нея? Разкаши й вшишко това – загрижено изфъфли джуджето.

– Тя ме мрази! Няма да ме чуе – тъжно подхвана Айк.

Още взаимоотношения. Знам, че се повтарям – но как инак да ви убедя в това, което ще заключа след малко?

(Да – съвсем мъничко остана.)

Момчето се сепна и втренчи напрегнатия си поглед в очилата му. Тъмният маг повдигна ръка и ги свали с отегчено движение. Деенор се стегна. Наложи си да не показва връхлитащия го ужас, но стоманените зеници на Валерион потънаха в душата му като изстрели от енергиен бързострел.

– Очите ми, знам. – Тъмният деканор се усмихна криво. Омагьосаното му лице сивееше на бледата светлина в каютата и Деенор за пръв път го видя като истински представител на расата му. – Отблъскват, защото не с такива очи е искал да се родя Създателят.

– Ако има Създател, то той не би харесал почти нищо от това, което се случва на Аурелион – тихо изрече Деенор.

– Ще ни остави без магия! – подкрепи догадките му Валерион. – Ще остави пощурелите политици и бунтовници да се избиват помежду си, отнемайки живота на хиляди недоволни, но и нежелаещи да участват в това безумие същества... Такива като теб, като мен...

– Светът е гадно място – изпусна Деенор.

– През повечето време наистина е така – съгласи се Валерион. – Но има дни, в които излизаш от дупката си и грозните ти очи срещат красивата гора или блестящите нощни камъни в небето на Аурелион. Аз съм Тъмен елф. Светлината ми причинява болка, но съм открил за себе си, че понякога си струва да изтърпиш... Да те заболи, но в замяна на това да преживееш нещо истинско. Нещо свое... Може би целият ни живот ще е осеян с болка и заключения, Деенор.

– Заключения, че след като си обрал или убил някого, все още можеш да виждаш красивото? – Деенор се намръщи. – Не знам – каза объркано. – Правил съм много лоши неща... Не знам дали мога да сторя нещо добро, без някой да е платил за това със страдание.

Кръстосвачът леко се разтресе. После се приземи. Преди малко деканорът беше наредил на Нотерион да търси подходящо за кацане и почивка място.

– Страданието се забравя – въздъхна Валерион и стана от мястото си.

– Важно е какво се случва след това.

Да не би пък ... не, как би могло да бъде... ама с всички тия примери... хубаво де, стига си го мислил, казвай... Да не би пък "Аурелион: Монетата" да е литература? Ама от оная, пред-постмодерната, която не се гнуси от живота наоколо, а черпи - нас, от него - с пълни шепи? Която, в крайна сметка, ни разказва за нещата от живота? Същата оная, да, която не дели на жанрове и теми, а се опитва да обхване колкото се може повече? И понеже разполага само с 200 страници - животът налага своите ограничения, знаете - този път ще го обхване само с мънички парчета от голямата мозайка. Ала следващия път...

О, следващия път...

От редакцията: k., освен наш коректор и спорадичен автор, е приятел на казанлъшкия клуб "Светлини сред сенките" и редактор на предстоящия им роман "Играта". Очакваме от него да ни разкаже и за следващия път.

Коментирай...