Мамо, искам да съм приказен герой

LifeJoker

Добре, но какъв? Трябва да призная, че развитието на фентъзито като сериознa литература значително обогати разнообразието от типажи, което не пречи основните герои да се свеждат до няколко базови комплекса от личностни и съдбовни характеристики. Или иначе казано, тая работа с приказката нема да стане без гравитиращи около стереотипа “меч и магия” <-> “принц и принцеса” действащи лица.

Той е голям! Той е силен! Той е непукист! С други думи, той е безмозъчна торба мускули. Само дето всички му се кефят, защото притежава първична благородност и наплясква всички богове, дракони и магьосници, които му се изпречат на пътя. Освен това е силно подозрителен към свръхестественото и всички мацки сами влизат под наметалото му, но това се дължи на студа. Типичен пример разбира се е Конан Варваринът, но образци в различна степен на необратимо затъпяване могат да се намерят доста.

Ето това вече е човек с история. Той е истинският принц, обезнаследеният наследник, изгубеният крал. Той е не по-малко готин от пича, но му трябват няколко яки мъжаги, които да го избутат до изконното му право да властва. Край него винаги се върти и по някоя принцеса, макар че тя не знае, че му е обречена още при раждането на прабабите си. Трябва му и магьосник, който да му разкрие миналото и произхода му, след което да удря по едно рамо във вечния бяг към трона, ръката на принцесата и “живели мирно и щастливо чак до днес”.

Това, разбира се, е гореспоменатият магьосник. Странно, но всички добри магове страдат от покъртителна разсеяност, която често довежда до етапа “сега май сгазихме лука, ще трябва да спасяваме света”. Добрият чичка е способен да си забрави дори жезъла, да не говорим, че често си търси очилата точно в ръката, в която не са. За сметка на това пък е адски пичовско да мърмориш неразбираеми безсмислици, да палиш огън и собствената си роба само с щракване на пръстите и да търсиш закачалка за огромната си островърха шапка.

Все ще се намери и по някой нехранимайко, който е обречен да спаси света след закуска, независимо че това изобщо не влиза в плановете му за нехаен живот. И както си седи и си дъвче сламката, докато си кисне краката в някое бистро поточе, съдбата го удря като мълния от синьо небо и започват едни видения, едни сънища и една досадна поредица от стечения на обстоятелствата, които объркват всичко. Човекът в един момент се озовава на място, което изобщо не е предполагал, че съществува, и се захваща да прави разни неща, които дори не зависят от собствената му воля. А после го потупват по рамото и го връщат обратно на село.

Едва ли има по-добродушно неориентиран в обстановката герой. Едно на ръка, че трябва да дава ръката на дъщеря си на някакъв русоляв непознат, дошъл от никъде под ръка с беловласо природно бедствие, ами и трябва да си размърда кокалите на стари години и да поведе съставения от лентяи народ към борба за оцеляване.

Да не мислите, че е лесно да си гадняр. Трябва да си голям, зъл и по цели страници да кроиш пъклени планове как да затриеш русолявия младеж. Не стига това, ами аха да спечелиш, и някой ще ти пъхне прът в колелото, та да трябва да кроиш нови и нови планове. Скапана работа.

Още една крайно неблагодарна роля. Не стига, че си в пъти по-кадърен от всички останали участници в схемата, ами накрая по някакви крайно необясними стечения на обстоятелствата разсеяният ти противник вземе, че каже правилното контразаклинание. И всичко това на базата на баланса във Вселената.

Тя е красива, чаровна, възхитителна. По цял ден седи на прозореца на кулата и рони горчиви сълзи. Но тя знае, че този ден ще дойде. Ще доприпка бялата кобила с принца на гърба си и любовта ще я тресне като 220 волта от мокър контакт. И да не мислите, че ще трябва да си размърда сексапилното дупе, за да свърши някаква работа. Напротив. Принцът ще свърши всичко необходимо, докато тя продължава да рони сълзи, с които да си размазва грима.

Тя е воин по душа. Тя е стегната, спортна личност, недоразбрана в детството си и нещастно влюбена в принца, макар всички да са наясно, че е по-готина от оная разплута лигла. Рамо до рамо с него тя трепе вразите, скубе брадата на злия магьосник, на няколко пъти без малко да мине на тъмната страна, отчаяно търсеща човешка топлина. Докато накрая изчезне безследно, когато ония двамата балъци заживеят мирно и щастливо.

Ако си мислите, че дотук сте прочели за нещастната съдба на половината народонаселение в приказката, то просто имате наивен поглед върху живота. Истински прецаканият е драконът/ламята/чудовището Х. Не стига, че е изчезващ вид. Не стига, че отдавна са му отрязали квитанциите да намери себеподобен от другия пол и да си наснесе яйца, ами и абсолютно всички се опитват да му отрежат главата (или главите). Крайно неекологично възпитание е това, да се опитваш да намалиш драстично биологичното разнообразие по такъв варварски начин. И накрая какво, някой ще обере овациите на плебса за това, че е изличил от лицето на Земята последния представител на един уникален вид. А горкото животно дори не му се оставя възможност за законна самозащита.

Коментирай...