|
|
         
|
Будапеща е наричана “Перлата на Дунава”, “Сърцето на Европа” и с какви ли не още суперлативи, та затова се зарадвах на възможността да я посетя, макар и за кратко, че дори и да имам цял ден, в който да се разхождам като волна птичка. Затова образно казано “прелетях” през половин Европа и се стоварих в цялата си прелест посред унгарската столица, очаквайки да заваря цветя, пчелички и други такива благини за душата. Още повече, че имам далечни спомени за унгарците като за много добри хора. Уви, голяма част от очакванията ми се разбиха на пух и прах. Като начало бих искал да започна с кратко описание на злободневните проблеми, с които можете да се сблъскате в Будапеща, преди да се отплесна накъм различните му там забележителности. Ако си мислите, че в Унгария всички говорят английски, то тънете в дълбоко заблуждение. Вярно, че поназнайват една-две думички, ма от това комуникацията не става по-лека. Език, различен от унгарски шпрехат основно служителите по хотелите и музеите, все млади хора, докато останалите или не могат, или нямат такова желание, като аз бих заложил на първото. А родния им език е нещо невъобразимо, на което липсва аналог.
Самите унгарци са си порядъчно своеобразни хора. Средностатистическия унгарски мъж на средна възраст докарва почтения вид на тумбесто създание с гъста растителност между носа и долната устна, която да компенсира олисяващото теме, и в крайния си вариант прокъсан син потник, но обикновено някъде в облеклото присъстват тирантите. Младият унгарец пък твърдо показва намерението си да достигне средностатистическия унгарски мъж на средна възраст. Мен разбира се живо ме интересуваха унгарските девойки и трябва да ви кажа, че и тук очакванията за пърхащи по улиците, красиви като пеперудки порно актриси се изпариха още първата сутрин. Изобщо цялата тая работа с красивите унгарки тръгна от Чичолина, която между другото е далеч от красотата, и след това разни сайтове от сорта на “унгарски сладурани” упорито взеха да лансират чехкини, рускини или пък унгарки, но от славянски произход. Не че са грозотия до грозотия, разбира се, но докато им свикнеш с характерните (трудни за описване) физиономии и ефекта се губи. Освен това унгарската девойка е предразположена към спортна кариера, но в онези жанрове на леката атлетика, в които Унгария е силна – а именно хвърляне на чук, копие, гюле или средностатистически унгарски мъж на средна възраст. Че са добри хора, добри са. Само дето ги гони един комплексиран национализъм, който човек като им разгледа научно-историческия музей и почва да ги разбира. Тия хора се възприемат като най-репресирания народ, който можете да си представите. Имат си даже няколко музея, посветени на терора и “терора”. Репресирали са ги монголци, австрийци, нацисти, комунисти и това е само част от цялата репресия, която им се е стоварила на главата. Затова младите си имат нашия вариант на “скинхедс”, едни такива целите в цвят каки, с чорапи до коленете и прически с конски гребен. Ако си мислите, че унгарците са много по-добре от нас, то забравете. Нуждата да гонят евросъюза по стандарт явно ги е ударила доста по-зле, отколкото нас за момента. Цените са високи, заплатите ниски, а просяците и бездомниците са навсякъде из иначе красивия град. За сметка на това обаче всички пушат. Пушат деца, младежи, бременни, жени с деца, мъже в костюми, дори и грохнали баби. Което хич не е добре, разбира се, и е едно от нещата, които допринасят Будапеща да не е най-чистия град, в който съм бил. Друга причина Будапеща да е незабравима картинка рано сутрин, преди да минат миячките е, че явно и повечето унгарци си пийват и то стабилно. Явно често си надценяват възможностите, та затова покритите с асфалт тротоари крият доста изненади. Но пък е приятна гледка да видиш група младежи, събрали се в някоя градинка да си пийват културно вино. Като стана дума за градинки, в тях си имат пясъчни кучешки тоалетни. А освен това ги използват масово за пишкане, и то посред бял ден. Ама в ония градинки не е като в Борисова, храст до храст. Там няма къде да се свреш и да “източиш бойлера” на закрито.
Това с пиенето го разбирам. Ако си помислите, че чешмяната вода в Будапеща е отвратителна, то трябва да опитате минералната. Не стига, че е неприлично скъпа, ами и има вкус на да не казвам какво. Специално си взех ароматизирана с лимон, която поне имаше вкус на разредена урина като компромисен вариант. А бира има. Викат й шор (sor), ако не бъркам спелинга. Унгария си е откровено пивоварен регион с добри традиции и огромен асортимент, както и с чешки, словашки и австрийски внос. Бирата им е с доста характерен вкус на прегоряло, явно така си я обичат. Освен това имат и прочути вина като бялото токайско и червената бича кръв. Но да се върнем на Будапеща. Това е един огромен, кичозен град, обхванал Дунав и образувал се през 1873-та година от сливането на Буда, Пеща и Обуда. Датира още от римско време, а настоящия си вид дължи на барок, готика и съвременните им варианти – високи по 5-6 етажа, натруфени, абе направо кичозни сгради, които на сравнително тесните улички буквално те смачкват. Има невероятни образци, някои са реставрирани, други са направо пред срутване и определено има много какво да се желае по развитието на града. От тази гледна точка Будапеща, в моя случай Пеща е град без “център”. Идеята, че от точка X, която се води Новотел Центрум за час и половина в две посоки ще можете да обиколите всичко по-важно е живото-застрашаващо заблуждение. Какъвто и план да вземете на града, там дори две по-главни пресечки са безумно разстояние. Единственото спасение в този случай се явява градския транспорт, една огромна мрежа от трамваи, тролеи и автобуси, както и три линии на метрото. Част от автобусите са денонощни, една доста приятна изненада. Метрото ви решава почти всички проблеми, като без изобщо да го напускате, можете да стигнете по завързан маршрут от точка А до точка Б. Най-старата и плитка линия е и най-живописна, а до най-дълбоката се слиза по огромен ескалатор, силно изпитание за моята ненавиждаща височини натура. Колите не са много, дори са рядкост и задръствания стават само в пикови часове и по основни артерии, което си го обяснявам не толкова с липсата на лични МПС-та, колкото с удобния градски транспорт и високите цени на паркингите. Затова и тесните улички не са недостъпни за пешеходци и е по-вероятно да ви блъсне колоездач, отколкото кола.
Тук ще си позволя малко отклонение, за да спомена професора, който ме снима до една табела с надпис “алея само за пешеходци” и завързан велосипед за нея. Според него било твърде характерно за унгарците да не спазват разпоредбите, нещо невъзможно за цивилизована страна като България. А че в Будапеща има какво да се види, определено има. Имах чувството, че си имат музей на абсолютно всичко, което се сетите. Голямо удобство са туристическите карти, които са практика в повечето големи западноевропейски градове и ви дават сериозни намаления за музеите и ползване на градски транспорт за различни периоди от време. По тях можете и да се ориентирате къде и какво да идете да разгледате. Разбира се първата ми работа беше по ред да обиколя ботаническата, зоологическата и природонаучния музей. Това малко след като се отказах от идеята да не ползвам градски транспорт и като почнах по-сериозно да изучавам картата. Определено си заслужават, разбира се. Ботаническата е малко по-запусната и не толкова богата като тази в Лион да кажем, но зоологическата е нещо огромно, добре подредено и с мисъл за децата, за които са изнамерени какви ли не забавления. Очевидно всичко е подчинено на идеята животни и хора да се чувстват максимално комфортно, поради което не е рядкост да навлезете съвсем свободно в отделение “тропическа гора” да кажем и около вас да пърхат на свобода екзотични птички. В природонаучния музей в момента течеше експозиция “гигантската фауна на Патагония”, та си заслужаваше посещението, но ми се струва, че като цяло не е много по-богат и добре подреден от родния. Имат добри идеи, като например експозициите “Богатството на кораловите рифове” или “Ноев ковчег”, но просто колекциите им са малки. Освен за гореописаното, през същия ден ми остана време да видя музея на земеделието, разположен в един замък с непроизносимо име, строен в края на 19-ти век, Площадът на героите, макар и твърде отдалеч, буквално да щракна една снимка на Операта отвън и да се замъкна на площад Лайош Кошут, за да видя затварящите се двери на етнографския музей и обкичения със строително скеле Парламент. Последният е колкото огромен, толкова и кичозен и вероятно безсмислен като размери. Това обаче е една твърде малка част от Будапеща, а ми коства ужасна умора, която не ми позволи да изпия дори една бира, преди да заспя.
На следващата сутрин, солидно подкрепен с обилна традиционна закуска се засилих да разгледам каквото ми е останало, преди да се отдам на конкретната цел на посещението ми. Успях да разгледам разбира се единствено Националния исторически музей и “рибарските кули”, което също е относително, понеже доста бързах, а и ремонтите на важни сгради не престават да ме преследват от зората на туристическите ми пориви. Центърът на националната им гордост е меко казано незначителен в сравнение с нашия и явно са решили да не го тъпчат с излишни експонати, но пък чисто исторически съвсем отчетливо може да се раздели на “кич” и “терор”. Заслужава да се види разбира се, най-малкото заради идеята и двете цели брони, но не мисля, че отразява напълно живота в средновековната история на трите града. Далеч по-мизерни градове из Европа имат далеч по-внушителни сбирки, а и подозирам, че голяма част от другите музеи компенсират постността на това да го наречем “историческо резюме”. Хълмът на замъка от своя страна се оказа, за мое щастие, не чак толкова високо и е сам по себе си едно приятно, старо градче, което в момента цялото е туристическа атракция. Отново можах да се насладя на ремонта на църквата на Матиаш и да се убедя в уникалната гледка от Рибарските бастиони. Последните дават възможност за прекрасна панорама към Пеща, Парламента и Дунав. Строени са в началото на 20-ти век и би следвало да символизират седемте унгарски племена, които са заселили карпатския басейн през 896-та година, а името си дължат на рибарската гилдия, която имала задължението да защитава тази част от крепостната стена през средните векове. Стилът отново е неоготика, което ме наведе на мисълта, че кичозните сгради из Будапеща може би изобщо не са толкова стари, колкото изглеждат. Е, с това общо
|
|||||||||||||||
взето приключи културната програма, след което започнаха некултурните гуляи, но за мен остана съжалението, че не бях по-добре подготвен и нямах повече време за разходки. Будапеща не заслужава да се разгледа на един дъх за ден и половина, и то от човек, който в 90% от случаите всъщност не знае какво снима. Но пък възнамерявам да се върна! 
