|
|
         
|
Много отдавна не ми се беше случвало книга да ме омагьоса до такава степен, че да отложа важни задачи (с няколко часа едни, а други – с дни), за да й се наслаждавам. Започнах да чета последния роман на Кормак Макарти и тазгодишен носител на Пулицър, The Road, с огромни очаквания и, изненадващо за мен, лека доза скептицизъм. Първите се оправдаха напълно, за второто нямаше място: книгата е невероятно добра. Да, в нея няма сюжет, действието е просто движение от точка А (едно неназовано място) през точки Б, В, Г (други неназовани места) из опустошената от незнайно бедствие (най-вероятно ядрена война) Америка, идеята е стара и преексплоатирана, посланията са познати, но думите... Думите пронизват всичко рационално и се забиват някъде дълбоко, където във всеки от нас живеят всички общи за цялото човечество страхове и надежди, и будят нещо далеч по-могъщо и древно от критика в нас. Казано по-кратко: The Road е от онези книги, които се преживяват. Едновременно очарователна и отблъскваща, тя няма как да остави безразлични читатели след себе си, също както бедствието, минало през света, който описва, не е оставило нито едно място неразтърсено и непокътнато. За да разкаже историята си, или по-точно, за да сподели страховете си, Макарти използва похватите на постапокалиптичната литература и се справя завидно добре. Много по-добре от огромна част от жанровите автори, писали книги за края на света и дните след това. Всички елементи на поджанра присъстват – сиви пейзажи, изгорени градове, пусти улици, канибали и други чудовища в човешки облик. И всички те са толкова на място, колкото са клетките в някой организъм. Ако не бях чел за мрачните, празни магистрали и небостъргачи на Балард и за разпадналата се реалност на Белона от Dhalgren, сигурно щях да обявя The Road за най-добрия постпокалиптичен роман, който съм чел. Но макар и не на върха, книгата е някъде нависоко, сред най-добрите. Стилът на Макарти е впечатляващ. Силни метафори и препратки към класически произведения населяват текста като отражения на кошмарите в постапокалиптичния свят и спомените на тръгналите по пътя.
А по него, в далечината, се открояват слабите фигури на баща и син. Не знаем как се казват, не знаем какъв е бил животът им преди, нито накъде отиват. От време на време ставаме свидетели на спомените на бащата, в които присъства и една жена: самоубилата се майка на детето. Но тя е само призрак, недостатъчно плътен, за да се превърне в един от героите на романа. Вместо нея, третото главно действащо лице е огромният труп на света, чийто погребален покров е изтъкан от белите кости на милионите унищожени хора и животни, от металните скелети на градовете и от пепелта, която е навсякъде. Която вали вместо дъжд и пълни дробовете вместо въздух. Мъжът и момчето вървят от град на град под безразличното слънце или под тежкото сиво небе и понякога срещат хора – един ударен от мълния нещастник, един полусляп умиращ старец, новопоявили се робовладелци с техните кервани от вързани с вериги роби, жени и катамити, група затворени в мазе нещастници, от които някой периодично реже месо, за да се храни. Но най-често виждат мъртъвци: изгорени, изкормени, изсъхнали, кожи, крайници, скелети, глави. Възрастни и деца. Двамата говорят рядко и когато го правят, разговорите им са кратки, бедни, понякога механични. Емоциите, които предават думите им, са бледи и безсилни, но все пак достатъчни, за да ни убедят, че в тези тела все още гори нещо, което не опустошава градове и не поглъща животи, а ги създава. Те, както момчето повтаря често, са “добрите, които носят огъня”. И търсят други като себе си. Накрая един от двамата може би ги намира. Винаги ми е било интересно да разбера как хората, които не четат фантастика, възприемат фантастичните романи на своите любими писатели. „Пътят” със сигурност е намерил повече читатели сред мейнстрийм-аудиторията, отколкото във фендъма, най-малкото защото Макарти (макар и известен със слабостта си към жанровата литература, която в неговия случай най-често е уестърнът) не е от онези постмодернисти, като Пинчън или ДеЛило, които често смятаме за „наши” хора. Още повече, романът най-изненадващо бе една от книгите, които Опра Уинфри избра за своя читателски клуб, популяризирайки я в скандални за почитателите на елитарната фантастична литература размери. Сега книгата е най-продаваната фантастика в Амазон, но едва ли много хора я възприемат като такава. И тя може би наистина не е. Няма ги въпросите, няма ги отговорите, няма конкретни действия за справяне със случилото се и продължаване напред. Има само надежда и вяра, които не са достатъчни за жанрова принадлежност. Но това въобще не е важно, защото книгата действа и въздейства.
|
|||||||||||||||
The Road ще се появи на големия екран догодина, надявам се с Кевин Спейси в ролята на бащата, защото страшно би му отивало, а по-догодина Ридли Скот ще ни зарадва с екранизация на The Blood Meridian – култовият роман на Макарти, най-кървавата книга от литературен автор, разказваща за едно друго анонимно Хлапе и бандата главорези на Глентън. С най-голямо нетърпение обаче ще чакам следващия роман на Кормак Макарти. 