|
|
         
|
“Загадката на Марголия” всъщност е награденият с Небюла за 2006 година роман “Seeker” на Джак Макдевит, което на пръв поглед убягва поради две причини. Първо, издателството е пропуснало да отбележи този явно незначителен факт на корицата, и второ, творческият превод на заглавието в стил ‘роман на Христо Пощаков’ не е далеч от същността на романа, но пък не допринася с нищо, освен да погъделичка жадните за загадки и екзотични космически наименования читатели. Няколко алтернативни варианта в този стил ще свършат същата работа (т.е. никаква) – “Мистерията Брамерхевън”, “Откритието на Сокол”, “Изчезването на Балфур” и т.н. От друга страна съм донякъде благодарен за пропуска с изтъкването на една от най-престижните награди в жанра. В противен случай щях да си създам по-големи очаквания и после да падна отвисоко. От още по-високо, защото и сега натъртването е сериозно. Важно е да се отбележи, че Seeker е третата книга от поредицата за Алекс Бенедикт – известният търговец на антики, откривател и археолог, а според някои – иманяр и осквернител на артефакти. Доколко това се отразява на достойнствата на книгата, не можем да твърдим, тъй като предходните приключения са непознати за българския читател. За причините да се издава последната книга от донякъде обособена поредица, мога само да гадая. Стилът на Макдевит е стегнат и четивен, текста се чете лесно, подпомогнат усърдно с къси изречения и доста диалози, повечето от които съвсем прозаични. Но не бързайте да ликувате. Тази лекота е за сметка на всичко останало. Героите и мотивите им са прозрачни, а средата и атмосферата – повърхностно пресъздадени. Често мащабни случки се споменават на два реда и изчезват, а на ежедневни и маловажни действия (гледане на кино, прослушване на телефонния секретар) се отделя много повече място. Главен герой в книгата всъщност не е Бенедикт, а неговата партньорка Чейс Колпат. Симпатична, необвързана, талантлива. И води действието в първо лице. Доколко писател от мъжки пол е успял да се справи с нелеката задача да мисли и реагира като жена, трябва всеки да прецени. За мен действията на Чейс изглеждат рационални и достоверни, което сигурно означава, че двамата с Макдевит грешим относно женската природа. Историята се развива 7 хиляди години напред в бъдещето и тук се откроява един от сериозните недостатъци на книгата. Отдавна подозирам, че да пишеш за Бъдещето в условията на съвременното избуяващо във всички посоки на науката знание, не е лесно и явно плаши повечето писатели. Да предричаш дори в рамките на обозримия хоризонт не е никак лесно. И тъй като няколко хилядолетия са доста време, Макдевит скача в дълбокото с детски спасителен пояс във формата на патенце. А именно – лишавайки ни от каквато и да е визия за бъдещето. Днешните порядки са автоматично присвоени от описаното общество. Почти механично са пренесени белези на света, в който живеем и въпреки че на места са футуристично украсени, атмосферата е до болка позната. Особено когато Чейс си купува чийзкейк или пък се радва на изкуствена антигравитация, която и помага да... рови в прашни книги из високите рафтове в библиотеката. Във време, когато дори селските библиотеки цифровизират каталозите и все повече нови текстове се съхраняват в електронен вид, аз категорично не мога да повярвам на автора, че прародината Земя и нейната космическа история тъне в прах, липсващи данни и непотвърдена митология. Сюжетът е типична мистерия, разположена на фона на космическа опера, само че звучаща доста ретро и като завръзка, и като развитие. Всичко започва случайно с намирането на чаша, която би трябвало да е на обвит с легенди кораб, напуснал Земята в зората на космическите пътешествия. Чашата обаче е в офиса на Бенедикт. Оттук нататък нишката следва съвсем обичайни приключенско-детективски пътища и не прави кой знае какви запомнящи се маневри. Чейс Колпат открива следа подир следа, приближавайки се все по-близо до истината. Действията й са досущ като на разследващ полицай, който се чуди над пресен пръстов отпечатък от човек, за когото се предполага, че е загинал преди петдесет години. Малко по малко и без особени проблеми обстоятелства се изясняват и тайните се разкриват. Разбира се, на сцената излиза тайнственият враг, който всячески се опитва да премахне двамата партньори.
Останалото е доста постно, правено по изтъркана рецепта и напълно достатъчно за бърза и непретенциозна закуска. Книгата не вдъхновява нито за втори прочит, нито за кой знае колко горещи препоръки.
|
||||||||||||||
Въпреки това има интересни проблясъци. По-интересните за мен – описанието на комуникацията с единствената опозната чужда раса и използването на аватари за различни цели.