Сказание за Сарамир

Моарейн

Знаейки нещичко за Крис Удинг и неговите книжки за тийнейджъри, подходих към трилогията за Сарамир лековато и се оказах неподготвена за урагана от емоции, който ме връхлетя още от първите страници. Сблъсках се със свят, съчетал в себе си източната екзотика и древноевропейските културни традиции. Авторът е възхитен от усещането за елегантност и естетика, характерни за древния далечен Изток, защото: “Докато англичаните са се оплитали като пиле в кълчища, опитвайки се да си спомнят уроците на римляните, в Далечния Изток са разцъфтявали философията и науките. И отявлената двойственост, защото под това цивилизовано покривало са се ширили неописуема жестокост и диващина. Това ме очарова и пасна точно на темата за маските, която е базирана на Японския театър Но. Другата причина да избера подобна необичайна локация на събитията бе именно че е необичайна. Фентъзи е жанр с установени правила и много ми се искаше да наруша някои от тях”. Крис не извършва задълбочени проучвания по въпроса, по-скоро използва “знанията” си, придобити от продължителното гледане на манга и аниме. Сарамир е базиран на един идеализиран Далечен Изток и е очевидно желанието на автора да не прилича прекалено много на нито една от държавите там. Преди да започне писането, Удинг пътешества из Югоизточна Азия и това много му помага да почувства атмосферата. Изучаването на японски език също допринася за избистрянето на някои моменти в повествованието. Цялата концепция за множеството богове и духове е смесица между традиционния политеизъм и Шинто митологията. Като нищо от това не е изучвано специално, всичко е плод на фантазията, все пак това не е исторически роман. Сарамир съзнателно е описан в идилична светлина, поне на пръв поглед. Авторът иска да пресъздаде благоговеенето си пред природата и нейното могъщество. Защото основният въпрос в поредицата е кое е естествено и кое противоестествено, като Удинг умело обрисува явния контраст между тях. Красотата постепенно умира и в това е трагедията на могъщата Империя.

След написването на The Haunting of Alaizabel Cray, Удинг най-сетне решава да спре да си играе и да напише книга за възрастни. Решен е да я завърши, па дори това да го доведе до просешка тояга. В резултат се появява The Cold Road, в която главните герои пресичат обширни територии и достигат до земите на вещерите – ужасна, изродена раса, използваща специални маски, за да придобие свръхестествени сили. Но маските постепенно абсорбират тяхната същност и ги водят до безумство. Властта се постига на ужасяваща цена. Авторът изпраща ръкописа на своята литературна агентка, която изненадващо за него изобщо не го харесва. Но все пак одобрява основните идеи, заложени в него. За съжаление историята не позволява развитие на линията за вещерите, без да се пренапише из основи. Крис прави точно това и се появява трилогията за Сарамир. Поредицата ни представя особен вид фентъзи с леко толкинистки привкус и отчетливо източно влияние. Главните персонажи са изключително жени (дори когато са мъже – който стигне до книга две, ще разбере какво искам да кажа). Умни, надарени, пламенни, изтъкани от предразсъдъци и въпреки това отворени за различното. По тази женска линия се забелязва и джорданово влияние – мъжете магьосници владеят магическото пространство с агресия и това им коства израждане, безумства и мъчителна смърт, докато жените му се отдават и завладяват с нежност, което ги прави многократно по-могъщи в силата. Главните героини са много различни и по външен вид, и по произход, и по характер, но ги обединява любовта към родната земя и нейната природа, жестоко изнасилена от вещерските камъни. Всяка от тях – Кайку, Кайлин, Мишани, Асара, Лусия, съставлява парченце от невидимата верига на спасението. Злото в книгата е в тъмни краски, което не значи, че доброто непременно е в бели. Наличието на главна героиня, променяща формата и облика си, утоляваща жаждата си чрез серийни убийства и въпреки това оставяща ни в невъзможност да я намразим, говори само по себе си. Всеки носи зрънцето на егоизма в себе си, опитва се да постигне това, което желае или просто се бори да оцелее. Никой не е изцяло добър. Всеки греши и има своите тъмни страни, някои много по-страшни от други. Недоверието, градено с години рухва пред лицето на страстта, за да бъде издигнато до нови висоти с поредното предателство.

Трилогията е изградена в класическа триактова структура, като между отделните части минават по няколко години. Действието е на места задъхано и често разкъсано между отделните героини, битките са кървави, смъртите – жестоки и почти физиологично описани. Прави силно впечатление несъмнено еротичния привкус на част от взаимоотношенията между героите, като най-вълнуващо описаните сцени не включват мъже (още една характерна особеност на трилогията). Обратите в повествованието са безкрай, никой от станалите ни симпатични герои не е в безопасност, след първите няколко смърти читателят вече знае, че дори и главните героини могат да умрат и искрено се вълнува за съдбата им. Дори най-малко заслужаващите подобна участ персонажи ги постига най-лошото, защото така е и в живота.      

Вещерите. Сказание за Сарамир І
(The Weavers of Saramyr – 2003)

Една мрачна вечер младата аристократка Кайку загубва всичко – семейството си, дома си, дори живота си. Върната насила обратно, тя е въвлечена в жестока гонитба, в която плячката е самата тя, а преследвачите – жестоки демони на сенките. Спасена от прислужницата си Асара, а после от послушника към храма на Еню – Тейн, девойката открива неподозирани свои способности, които водят до още повече и по-страшни въпроси. Кой и защо погуби семейството й; каква връзка има това със странната маска, донесена от баща й при последното му пътуване; развихрилата се в гората сила прави ли я опасна и отговорна за всички сполетели я нещастия? Единственото име, което изниква в съзнанието й при мисълта за помощ е на Мишани, приятелка от детинство. В същото време в императорския дворец един крадец се промъква в най-строго охраняваната зона с единствената цел да отреже кичур коса от главата на осемгодишната престолонаследничка Лусия – единственото дете на Кръвната императрица на Сарамир. С разплитането на нишката на сюжета узнаваме, че под привидно спокойната повърхност на сарамирския обществен живот клокочат едва сдържани вулкани в очакване да изригнат. Вече повече от две столетия кликата на вещерите (извратени същества, загубили човешкия си облик, но за сметка на това владеещи силата да влияят на чаросплетието) постепенно навлиза в ежедневието на сарамирци и вече е станала жизнено необходима част от него. Всеки благороднически дом притежава вещер, който след като са закупени услугите му би трябвало да бъде верен до смърт на своя господар. Предаване на съобщения на хиляди километри само за секунди, шпиониране на враговете и защита от такива, дори поръчкови убийства без оставяне на следи – всичко това са малка част от “ползите” от вещерите. За сметка на това обаче техните патрони са длъжни да удовлетворяват и най-извратените им желания (малки деца, жени и младежи ежедневно изчезват из бордеите на империята и никой повече не чува за тях). Из земите на Сарамир е плъзнала зараза, дърветата се израждат, животните мутират и все по-често се раждат Различни. Една от основните цели на вещерите е да откриват и унищожават различните деца още в най-ранна възраст. Дългогодишните вещерски проповеди за проклятието, което носят различните се е втъкало във вярванията на сарамирци и те с желание помагат на вещерите при изпълнението на задачата им. Доскоро и Кайку беше като тях, но в онази нощ всичко се промени за нея и за империята.

Нишката на покварата.
Сказание за Сарамир 2 (Skein of Lament – 2004)

Пет години по-късно. Престолонаследничката Лусия ту Еринима е пораснала и живее в Лоното, скрито поселище в разлома Ксарана, управлявано от Либера Драмач. Кайку, поовладяла своята “кана”, поема на рисковано пътешествие, за да доведе един от най-ценните шпиони на организацията. Мишани поема друга опасна мисия, въпреки заплахата за живота й от страна на жестокосърдечния й баща. Империята е разкъсвана от междуособици, а заплахата от глад налива масло в огъня. Новият Кръвен император Мос е само пионка в ръцете на вещерската клика и дава на извратените магове всички права, които имат и аристократите. Едно от които – правото да притежават земи, те използват най-активно. Завръщайки се заедно с шпионина Саран, Кайку и водачите на съпротивата в Лоното узнават зловещата същност на вещерските камъни и ролята им в разпространяването на покварата из земите на Сарамир. Започва неистова надпревара с времето, в която едната страна се бори за живота си, а другата дори не осъзнава чии заповеди следва и катастрофалните последици за всички от това. Във второто сказание Удинг ни среща отблизо с десетки видове Различни – чудовища и надарени хора, и много на границата между двете. Битката започва, земята се пресища от кръв на хора и Различни, а чаросплетието за пръв път ще стане свидетел на мащабни магични битки.

Воалът на властта.
Сказание за Сарамир 3 (The Ascendancy Veil – 2005)

В The Ascendancy Veil ситуацията в Сарамир е достигнала върховата си кризисна точка, а Либера Драмач трябва да се изправи пред най-сериозната опасност от деня на създаването си. Вещерите владеят трона открито и разполагат с ново, невъзможно за възпиране оръжие, способно да разрушава цели градове. Столицата е превърната в обиталище на демони, разкъсвано от епидемии. Лудостта напълно е завладяла вещерите, хиляди загиват сред реки от кръв. Сякаш вече никой не може да ги спре, но все пак някой се възправя срещу тях. Оцелелите баракси, сестрите от Аления орден, Лусия и Либера Драмач се обединяват за последната битка. Картите вече са на масата, тъмните им тайни са разкрити и ужасените хора научават, че на косъм е самото им съществуване. Заключителната част на трилогията Braided Path (“Преплетеният път”) ни разкрива всички мистерии и въпреки леко отворения край не ни оставя разочаровани и гадаещи.

Коментирай...