|
|
         
|
„Докато е смъртен, човекът няма да намери истинско спокойствие.”
Да пиша за тази книга е трудно. Тя не е нито фантастична, нито философска, нито хумористична. И все пак има по нещо и от трите. На срещата си с читателите миналия месец Вербер спомена, че този роман трябва да вдигне булото на табуто от темата за смъртта. И „Танатонавтите” е точно това – онази факла, която с жизнено припламване осветява мрачните й и тъжни покои. Един биолог, един анестезиолог и една медицинска сестра – всеки подтикван от собственото си минало, ще тръгнат по пътя на науката, за да разкрият тайните на онзи „неизследван континент” отвъд, така познат и толкова плашещ смъртните. За да дадат най-после покой на човечеството... или пък не? Това, което лежи след границата на комата, е безкрайно удивително и същевременно толкова близо до ученията на повечето религии, че хвърля в смут цялата планета. В романа няма мистика и религиозност – има наука, наречена танатонавтика, която изследва смъртта. И с нарастването на познанията в тази нова наука смъртта става все по-ежедневна и неплашеща. Светът се променя неочаквано – дали религиите няма да отмрат, заедно със злото у хората? Или ще се появят нови секти? Дали злото все пак е необходимо, за да има и добро? Колко заплаща душата за една лъжа? А колко печели от създаването на една картина? Вербер е направил опит да отговори на вечния въпрос „Кой съм аз и какво правя тук?” в рамките на петстотин страници.
Но не си мислете, че книгата е отвлечена – напротив, тя е динамично и донякъде забавно четиво с елементи на трилър. Изреченията са стегнати, главите са кратки, а действието е прекъсвано с цитати от религиозни, „исторически” и теологични трудове, както и с извадки от полицейски досиета. Тази странно накъсана структура намагнитизира читателя с желание за още и буквално го кара да препуска все по-нататък по страниците. И въпреки че като цяло темата на романа е сериозна, все пак е разведряващ начинът, по който Вербер ни кара да гледаме на нея. Най-интересното е, че той стига до крайния ръб на познанието и въпреки всичко оставя на читателя сам да реши какво има там, отвъд. Жестока е цената, която танатонавтите ще трябва да платят – те жертват не само личния си живот, но и възпитанието, морала си, а в крайна сметка и част от човечността си. Вербер едва засяга темата за „омлета и яйцата” – все пак книгата е фокусирана предимно върху страха от смъртта, всевъзможни религиозни учения и езотерика, но тази тема също е спомената. Оправдано ли е човекоубийството в името на общото благо? Не можах да си отговоря дори след този роман. Нищо... на втори прочит може би ще успея.
|
|||||||||||||||
Наистина препоръчвам книгата на хората, които търсят нещо различно и неангажиращо философско. А на тези, които вярват в задгробния живот - не се връзвайте на това, което ще прочетете, защото „Танатонавтите” е фантастика, а не опит за обяснение на живота, Вселената и всичко останало. 