h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Games Section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално– Без производни 2.5 България
.












gl


Джак Чокър: Пръстените на господаря

Ванката

Джак Чокър е смятан за един от лидерите в не особено популярния у нас жанр „сайънс фентъзи”. Преди десетина години „Аргус” бяха публикували тетралогията му „Диамантът на Уордън” (включваща книгите „Лилит: змия в тревата”, „Цербер: вълк в кошарата”, „Харон: дракон на прага” и „Медуза: мръвка за тигъра”), която предизвика противоречиви отзиви. Мога да кажа, че лично на мен ми се видя нелоша, но не и нещо кой знае какво. Все пак разбуди любопитството ми и реших да прочета още нещо от автора. След известно проучване се спрях на поредицата „Пръстените на господаря”, която се смята за едно от най-добрите му произведения.

Първата книга, „Властелините на средния мрак”, просто ме грабна и не ме пусна до края си. Историята е следната: суперкомпютър е взел властта над Земята и е премоделирал света по свой вкус. Създал е различни зони, в които хората живеят по модела на някакъв исторически период - например доколумбова Америка или имперски Китай. Технологиите се използват само в места, наречени Центрове, където хора-оператори работят, за да поддържат всичко в ред. Един от тези оператори, индианец кроу на име Гарвана, по време на отпуската, която прекарва при племето си, намира в гората труп с куфарче. Той прибира куфарчето, но вместо да го предаде веднага на властите, подтикван от любопитство, решава да разгледа съдържанието му и това променя живота му завинаги.

Той узнава, че създателите на суперкомпютъра са предвидили възможността да загубят контрол над него и са разработили начин за неутрализирането му. Пет пръстена с вградени в тях електронни схеми са разпръснати из космическите колонии и който ги събере и използва по правилния начин, ще може да постави компютъра под свой контрол. Гарвана поема на път, преследван от роботи „Вал”-ове и ловци на глави. Този път ще го отведе до затворническия астероид Мелхиор и ще го събере с малката китайка Сон Чин, компютърен гений, която е избягала от дома, за да се спаси от изтриване на мозъка - процедура, целяща да я направи покорна жена на бъдещия й съпруг. Заедно с още няколко приятелчета те ще тръгнат да търсят пръстените на борда на космическия кораб „Звезден орел”.

Всичко това е описано страшно увлекателно и с голяма доза оригиналност, което прави тази книга истинско удоволствие за четене.

След такъв „летящ старт” може би не е чудно, че втората книга, „Пиратите на „Гръм”, донякъде ме разочарова. Вярно, беше увлекателна и не липсваха интересни моменти и сюжетни ходове, но от друга страна изглеждаше малко хаотична и безцелна. Може би най-големият й проблем е, че е най-кратката в поредицата и в нея не се случва почти нищо съществено. Събитията, колкото и да са интересни, практически не водят наникъде и ни оставят увиснали в нищото, жадуващи за вихрено продължение (загатнато от безкрайно интригуващия епилог).

Което обаче не идва! За съжаление, в третата книга качеството продължава да спада. Още в „Диамантът на Уордън” бях забелязал, че на Чокър май му е трудно да поддържа едно и също ниво през цялата поредица, но предполагах, че може да е случайно. Ама изглежда не е. Във „Воини на бурята” нещата се свеждат до клиширания до болка фентъзи модел „героите отиват някъде, преодоляват някакви трудности и се сдобиват с търсения артефакт”. Ако това ставаше само веднъж, все щях да го преглътна някак. Но когато се повтаря в продължение на цялата книга, по някое време почва сериозно да дразни.

Последната четвърта част, „Маските на мъчениците”, не е нито по-хубава, нито по-лоша от това, което бихте очаквали след всичко дотук. Малко по-добра от третата, но много далеч от класата на първата. Един средняшки завършек на поредица, която в началото бе повече от обещаваща.

Като обобщение - „Пръстените на господаря” е един пропилян шанс. Поредица, която би могла да бъде гениална, но успява да издрапа само до оценка „добра”. Приятен начин за прекарване на времето, но можеше да бъде нещо много, много повече!

 

 


Коментирай...

 

l

Още в рубриката:

Линкълн Чайлд: Границата Мохо

Всъщност повечето от читателите са свикнали да виждат това име заедно с още едно по кориците на книгите – това на Дъглас Престън. Тандемът безспорно е един от най-успешните в историята на художествената литература и са световно признати майстори на трилъра. Но всеки от тях има собствени проекти, по които работи и които не само че виждат бял свят, но и почти по нищо не отстъпват на съвместните им творби. Казвам почти по нищо, защото все пак се усеща липсата на някаква съставка, която я има, когато насочат таланта си в една посока. Но всичко това не означава, че самостоятелните им книги са слаби...

Отвъд смъртта и смъртността
Бернар Вербер: Танатонавтите


Да пиша за тази книга е трудно. Тя не е нито фантастична, нито философска, нито хумористична. И все пак има по нещо и от трите. На срещата си с читателите миналия месец Вербер спомена, че този роман трябва да вдигне булото на табуто от темата за смъртта. И „Танатонавтите” е точно това – онази факла, която с жизнено припламване осветява мрачните й и тъжни покои.
Един биолог, един анестезиолог и една медицинска сестра – всеки подтикван от собственото си минало, ще тръгнат по пътя на науката, за да разкрият тайните на онзи „неизследван континент” отвъд, така познат и толкова плашещ смъртните...

Карълайн Чери: Сага за рода Чанур

Тери Пратчет и Карълайн Чери са двамата ми най-любими автори. След като отдадох частичка от дължимото на първия, мисля отново да се върна на втория. Защото едва ли има по-онеправдан автор в очите на българския фен от К. Дж. Чери. А, повярвайте ми, тя определено е един от авторите, които заслужават особено внимание. Искам да ви представя най-любимата си книга (всъщност, поредица от 4 книги, които аз възприемам като една) на най-любимата си авторка. Не съм срещал по-силни, по-детайлни и по-професионални разработки на извънземни раси от тези в романите на Чери, а цикълът за рода Чанур безспорно е най-добрата космическа опера, която съм чел (с изключение на “Хиперион”, разбира се, ако поредицата на Дан Симънс изобщо може да бъде наречена “космическа опера”). ...

В резюме


l


 
Home Home Forum