|
|
         
|
Джак Чокър е смятан за един от лидерите в не особено популярния у нас жанр „сайънс фентъзи”. Преди десетина години „Аргус” бяха публикували тетралогията му „Диамантът на Уордън” (включваща книгите „Лилит: змия в тревата”, „Цербер: вълк в кошарата”, „Харон: дракон на прага” и „Медуза: мръвка за тигъра”), която предизвика противоречиви отзиви. Мога да кажа, че лично на мен ми се видя нелоша, но не и нещо кой знае какво. Все пак разбуди любопитството ми и реших да прочета още нещо от автора. След известно проучване се спрях на поредицата „Пръстените на господаря”, която се смята за едно от най-добрите му произведения. Първата книга, „Властелините на средния мрак”, просто ме грабна и не ме пусна до края си. Историята е следната: суперкомпютър е взел властта над Земята и е премоделирал света по свой вкус. Създал е различни зони, в които хората живеят по модела на някакъв исторически период - например доколумбова Америка или имперски Китай. Технологиите се използват само в места, наречени Центрове, където хора-оператори работят, за да поддържат всичко в ред. Един от тези оператори, индианец кроу на име Гарвана, по време на отпуската, която прекарва при племето си, намира в гората труп с куфарче. Той прибира куфарчето, но вместо да го предаде веднага на властите, подтикван от любопитство, решава да разгледа съдържанието му и това променя живота му завинаги.
Той узнава, че създателите на суперкомпютъра са предвидили възможността да загубят контрол над него и са разработили начин за неутрализирането му. Пет пръстена с вградени в тях електронни схеми са разпръснати из космическите колонии и който ги събере и използва по правилния начин, ще може да постави компютъра под свой контрол. Гарвана поема на път, преследван от роботи „Вал”-ове и ловци на глави. Този път ще го отведе до затворническия астероид Мелхиор и ще го събере с малката китайка Сон Чин, компютърен гений, която е избягала от дома, за да се спаси от изтриване на мозъка - процедура, целяща да я направи покорна жена на бъдещия й съпруг. Заедно с още няколко приятелчета те ще тръгнат да търсят пръстените на борда на космическия кораб „Звезден орел”. Всичко това е описано страшно увлекателно и с голяма доза оригиналност, което прави тази книга истинско удоволствие за четене. След такъв „летящ старт” може би не е чудно, че втората книга, „Пиратите на „Гръм”, донякъде ме разочарова. Вярно, беше увлекателна и не липсваха интересни моменти и сюжетни ходове, но от друга страна изглеждаше малко хаотична и безцелна. Може би най-големият й проблем е, че е най-кратката в поредицата и в нея не се случва почти нищо съществено. Събитията, колкото и да са интересни, практически не водят наникъде и ни оставят увиснали в нищото, жадуващи за вихрено продължение (загатнато от безкрайно интригуващия епилог).
Което обаче не идва! За съжаление, в третата книга качеството продължава да спада. Още в „Диамантът на Уордън” бях забелязал, че на Чокър май му е трудно да поддържа едно и също ниво през цялата поредица, но предполагах, че може да е случайно. Ама изглежда не е. Във „Воини на бурята” нещата се свеждат до клиширания до болка фентъзи модел „героите отиват някъде, преодоляват някакви трудности и се сдобиват с търсения артефакт”. Ако това ставаше само веднъж, все щях да го преглътна някак. Но когато се повтаря в продължение на цялата книга, по някое време почва сериозно да дразни. Последната четвърта част, „Маските на мъчениците”, не е нито по-хубава, нито по-лоша от това, което бихте очаквали след всичко дотук. Малко по-добра от третата, но много далеч от класата на първата. Един средняшки завършек на поредица, която в началото бе повече от обещаваща.
|
||||||||||||||||
Като обобщение - „Пръстените на господаря” е един пропилян шанс. Поредица, която би могла да бъде гениална, но успява да издрапа само до оценка „добра”. Приятен начин за прекарване на времето, но можеше да бъде нещо много, много повече!