Един особен поглед

Elnahir

Да се опита човек да сложи някакви рамки, пък били те и красиви, около личността и същността на Джон Толкин, би било едно от най-нормалните неща на света. Дали обаче по този начин не би заградил сам себе си и не би фокусирал погледите върху собствените си качества, вместо върху тези на Професора, е друг въпрос.

За едни хора Толкин е творец, за други – изкусен интерпретатор; и както всичко около нас, така и той не е еднозначен в съзнанието на различните хора.

Винаги, когато ми се случи да се зачета в биографията му по някакъв повод, се удивявам колко приказен, и в същото време колко болезнено-реален изглежда животът му. Как с лекота може да бъде разказан точно като приказка – с щастливите и с тъжните моменти.

А за мен именно приказката е особено важна съставка от атмосферата, която Толкин създава. Понякога тя е толкова силна, че събужда мисли, които едва ли биха се появили от само себе си в ума ми. Мисли, които отварят очите и насочват погледа на разума и душата към една необикновена гледка – свят, изпълнен с хобити, които тихомълком вършат малките си дела; джуджета, които упорито се трудят и бранят тайните си от погледа на всеки чужденец; мъдри елфи, които са някак отдалечени и изолирани от взора на всички останали; добро и зло, вплетени в епична битка.

Този свят, който виждат разума и душата ни, е с дълбоко впити корени в реалната ни действителност – неговият първоизточник, от който той не може да се откъсне. Изумителна за мен е формата на това, ако мога да го нарека, "дърво" – извито като висока дъга, върху високата част на която вали по-чист и по-различен дъжд от този, който се лее върху нас – дъжд от онзи магичен свят, чиито капки дават нещо много повече от добри условия за "почвата" – те разливат със себе си въображение и магия, което си е направо нов живот.

После това дърво-дъга се снижава надолу – този път към настоящето, към нас - вече обогатено и напоено от въпросния дъжд. Точно както се случва в приказките – човек може да чуе за какво пеят капките, ако поиска. И, да, всеки е способен да ги слуша, но са малко тези, които ги чуват наистина. В момента, в който бъдем докоснати от тези капки, в нас вече почти нищо не е същото, като при някои насоката е "-фил", а при други е "-фоб", и при "-филите" се започва с едни въпроси: "Защо това е само на хартия?"; "Не мога ли да си го направя същото около мен?" и т.н.
В секундата, в която човек си помисли това, той вече е стъпил върху път с две основни разклонения. По едното вървят тези, които правят света около себе си по-добър, а по другото – тези, които искат да живеят в "един по-добър свят". Да видиш на практика как положителната сила на книгите се обогатява от читателите, как те я развиват и използват, ако щете, като зърно, което засяват и след това жънат богата реколта, е нещо несравнимо. Пък и обратната страна на медала сама по себе си не е нещо, без което да искам да мина, защото в разнообразието се крие много по-голяма истина, отколкото можем да си представим.

Именно тази е магията, която не спира да ме удивлява във всеки един момент. Защото този уж недостижим и измислен свят е всъщност навсякъде около нас, просто с малко по-различна външност; всеки може да види тези загадъчни хобити, джуджета и елфи. Те не спират да се занимават с малките си работи и, въпреки трудностите, да бъдат щастливи и верни приятели; никога не са преставали да бъдат упорити и трудолюбиви до безбожие или пък да ни учат от опита и мъдростта си.

Тук някой би казал: "Разкарай се, виждаш тия неща заради розовите си очила!", но няма как да бъде прав, защото веднага бих му посочил злобните и дребнави хорица, жестоките и непонятни "чудовища" (дали ще ги наречете "орки" или другояче не е от значение), веднага ще му покажа издевателствата върху природата и хората, като с това някак ще затворя кръга от асоциации с книгите.

Много пъти съм се питал: "Къде е магията?", гледайки творбите на Толкин. Немалко време съм се чудил и съм мислил върху този въпрос. Дори имаше период от живота ми, в който си казвах, че не е важно къде е тя, а е важно, че я има. Сега съм на що-годе същата позиция, с уговорката, че може би имам идея за себе си къде всъщност откривам тази прословута магия.

И едно от любимите й "леговища", така да кажа, откривам вътре в нас, в хората. Колко шокиращо и изненадващо, нали? Ще използвам пак метафората за дъжда, защото ми допадна.

Магическото в това иначе уникално мое прозрение, относно къде откривам магията, самo по себе си не би оцеляло. Нерядко с времето повечето нови неща, които преобръщат мирогледа ни, ни влияят ужасно силно. Вдъхновяват ни да вършим какви ли не неща; но това е до един момент. В следващия някак всичко научено започва да избледнява, та дори да клони към рутина. Тъжното е, че се свиква с него и споменът за уникалността му избледнява с помощта на вече споменатото Време.

Ето тук е разликата. При книгите на Толкин (и конкретно отражението им върху мен, доколкото мога да говоря за това) Времето не само не избелва, ами напротив – наслагва нови цветове и щрихи върху вече изградената картина. Тук то има за основа нещо, което не е изградено върху плаващ пясък или се мени с всеки повей на вятъра, с ежедневната смяна на модата; нещо, което е дълбоко вклинено в нас, в същността ни; нещо, което пробива този плаващ пясък и се извисява далеч над него. То има за основа доброта. При това всякаква.

Не само към хората, не само към растенията, животните или нещата, които не харесваме – доброта към всичко.

Защото тя е нещото, което никога няма да излезе от "мода", тя винаги ще бъде тачена и ще има потенциала да укрепва по-слабите духом и да изчиства силното его от предното стъкло на самозабравилите се. Защото добротата е вечна.

И докато има книги като тези на Толкин, тя със сигурност няма да бъде загубена.

Коментирай...