![]() |
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]()
|
Ако очаквате поредната статия за Толкин и творчеството му, направо преминете нататък. Няма да пиша за Толкин. Ще ви разкажа една история. Ще ви разкажа за едно пътуване до място, от което всеки почитател на Толкин може да се вдъхнови. Защото то е служило за вдъхновение на самия Роналд Толкин.
Беше слънчева събота в началото на октомври миналата година, подухваше вятър тъкмо колкото да ти разпилее косите. По ведоми и неопределни пътища, около обяд се отзовах пред портите на колежа Christ Church в Оксфорд, Великобритания. В имейла пишеше: обиколка на Оксфорд и места, свързани с Толкин. Разбира се, че не беше за изпускане. Преди два дни бях станала член на местното Толкин-общество Taruithorn и това беше добър начин да се запозная с хората. След като се бяхме събрали около 20-30 човека, с двайсетминутно закъснение (запазена марка на Taruithorn), двете ни ръководителки подеха: „По ирония на съдбата, започваме от мястото, което е може би най-малко свързано с живота на Толкин. Тук се провеждат и сбирките всеки петък...” Повечето хора може би са чували за Christ Church във връзка с Луис Карол – именно тук той е преподавал и написал незабравимите си истории за приключенията на Алиса, вдъхновени от най-малката дъщеря на декана на колежа по онова време. Christ Church обаче наистина е забележително творение на Оксфордската архитектура, така че нямах нищо против да го видя, дори да нямаше нищо общо с Толкин. След бърз поглед през портата свихме към един от приказнозелените паркове надолу по улицата и излязохме на огромна ливада. Беше ни обяснено, че е притежание на някой от колежите. Студентите и работещите в колежа имали право да си пасат безплатно кравите там, стига да докажат, че издоеното мялко си е за лична консумация. Очевидно това е имало повече приложение в миналото, защото не видяхме много крави да се разхождат наоколо. Явно на днешните студенти не им се занимваше с доене на крави в 6 сутринта – пък по това време трябва да си на лекции. Минавайки край старите крепостни стени, откъдето, както разбрах, били изхвърляни труповете по време на чумата преди няколко века (оттам и името – Dead Men’s Walk, или – Алея на мъртъвците), нашата ведра група се насочи към един от трите най-стари колежа – Merton. Това всъщност беше и първото място ‘по същество’, макар и едно от последните в академичната кариера на Толкин.
Именно там, на втория етаж на стълбище №4, се намира малката стаичка, която е служила за кабинет на Професора от 1945-та до пенсионирането му през 1959-та. Е, не се качихме, защото в момента стаята си има друг обитател, пък и не съм сигурна колко от нас би побрала, но атмосферата беше достатъчно достоверна, за да те накара мислено да се върнеш само шестдесет години назад и да си представиш как на едно малко бюро са се трупали лист подир лист ръкописни страници с приключенията на Фродо и компания. Само няколко метра по-нататък пък проход под кабинетите ни изведе в задния двор, където видяхме едно от любимите дървета на Толкин. А такива дървета около Оксфорд не липсват. Както всички знаем, Толкин е бил огромен почитател на всеобразни дървесни видове и разходки сред природата. Често се е мръщел на технологичния прогрес и индустриализацията – според него те само разрушавали спокойствието и облика на околността. Затова и отказвал, доколкото е възможно, да пътува с кола, а предпочитал да кара колело.
Минахме и по улица Merton, където Толкин живее през по-голямата част от времето, докато преподава в колежа Merton, както и през последните две години от живота си.
Следващата ни естествена дестинация беше Ботаническата градина – друго негово любимо място, особено сянката на неколковековния Черен бор, който виждаме като фон на много снимки на Професора, включително на корицата на биографията му. Е, поне на английското издание. Спряхме в центъра на градината, за да си поемем дъх пред водните лилии на малко кръгло езерце. Винаги съм смятала, че едно от най-изумителните неща в Оксфорд е съчетанието на модерна дандания със спокойствието на природата, и това е постигнато в рамките на удивително малко пространство.
Само на двайсет метра от нас минава една от централните и съответно най-шумни улици на града, но тук, сред покоя на пъстрата покривка от цветя и клони, не се усещаше и намек за лудницата отвън. Сякаш влизайки в тези паркове (а почти всеки колеж си има собствен парк и градини), попадаш в един друг свят. И като заговорихме за попадане в други светове – следващото място, на което се озовахме, беше Нарния. Хе, или поне мястото, където Нарния е била създадена. Друг често посещаван от Толкин колеж – а също и мой личен фаворит – Magdalen (произнася се Моделин – с дълго “о”).
Въпреки, че никога не е преподавал или учил в Magdalen, Толкин прекарва там безбройни часове във философски и теологични спорове с добрия си приятел К.С. Луис, обикаляйки Еленовата градина или просто седейки около поредното си любимо вековно дърво.
За наша голяма радост, елените още ги има, и то в изобилие. Е, вече са ги оградили на една доста обширна ливада, където съжителстват със зайци, катерици, гъски, лебеди, патици и кой знае още какво, но ми се иска да вярвам, че това е за тяхно добро – така поне на никой няма да му хрумне ‘гениалната’ идея да ги лови. Иначе те са доста приятелски настроени към туристи, особено към тези, които ги хранят.
Продължихме още малко през градината до едно местенце по поречието на река Cherwell, което според слуховете е вдъхновило и “Шумът на върбите” (Wind in the Willows) на Кенет Греъм.
После свърнахме обратно. На минаване през самия колеж нашите водачи имаха добрината да ни покажат и входа, където е живял К.С. Луис. Малко по малко се озовахме на улица Holywell, №99, или пред една от къщите, обитавана от семейство Толкин, докато Роналд е преподавал в Merton. За мен си е живо приключение, защото тази улица ми е на път и всеки ден минавам по нея, докато се добера до колежа си.
След по-малко от петстотин метра нашият Толкин-Оксфорд тур завърши там, където оксфордският живот на Толкин е започнал – в Exeter College, където той постъпва като студент през 1911 година.
Всъщност не, излъгах – нашият тур завърши на едно място, където Толкин редовно се е събирал с колеги и приятели, с които е основал „Инклингите” – най-вече за да изразят взимния си интерес към хубавата литература и хубавата бира. Мястото е The Eagle and Child, а на стената почетно виси посвещение към бармана, подписано лично от него и К.С. Луис. А бирата наистина е хубава – мога да свидетелствам. Е, така завършва историята. Но не и пътешествието, за щастие. Пътешествието продължава всеки петък по време на сроковете, а и неофициално – когато ни скимне. Мястото е Taruithorn.
Още на първата сбирка поех нелеката роля на Гандалф да хокам хобитите след битката при Шлемово усое. Но това беше само за драматичното четене – иначе хобитите ни твърде много си ги обичам, че да ги хокам.
Няколко седмици по-късно пък край лагерния огън наблюдавахме и фойерверките на Гандалф.
Е, или звездите, трудно беше да се каже, след количествата греяно вино, които преминаха през следващия етап на преработка в стомаситени. Най-голямото събитие на годината обаче още предстои – годишният бал, под наслов Чертозите на Мандос. Всеки трябва да се маскира като някакъв приказен герой и накрая има конкурс за най-успешен костюм. Както и за най-неуспешен, разбира се. С нетърпение се очаква и годишният турнир по въпроси и отговори с Кембриджкото общество – миналата година са успели да ни бият на наша почва, тази година се надъхваме да ги смажем на тяхна. Оксфордското общество Taruithorn, посветено на живота и творчеството на Толкин, е основано през 1990 г. и от тогава не е спирало да организира всевъзможи интересни занимания за членовете и гостите си. Името му идва от елфическата дума за Оксфорд. За повече информация може да посетите уеб-страницата на обществото. Там ще намерите обширен списък с още снимки и места от живота на Джон Роналд Руел Толкин, професор по средновековни езици, английски език и литература в Оксфордския университет от 1925 до 1959 г.
![]()
|