|
|
        
|
Ето че се появи и трета книга от сагата за несломимия спартанец – Главният, който като че ли е решил сам да спечели войната срещу Съглашението. „Първият удар” отново е писана от Ерик Нюланд, безспорно по-добър от Уилям Дийц. Но сега ще си позволя леко да се отклоня от темата. Аз, да си призная, не обичам книги, писани по игри. На тези книги нещо им липсва. Сякаш нямат плътност, нямат собствена атмосфера, нямат собствен живот. Обречени са да живеят в сянката на игрите и да са тяхно допълнение. Просто не можеш да ги четеш, ако не си фен на играта. В тях светът е нахвърлян съвсем бледо, героите са щриховани и се разчита на въображението на читателя, сам да допълни останалото – къде с вече позната му визия от монитора, къде с чертите, с които сам е надарил героя. Да не говорим, че в повечето случаи тези книги приличат на записки, които някои си е водил, докато е препускал през нивата към големия финал. Това може да е интересно за запалените фенове, но определено не може да впечатли другата евентуална аудитория. Аз имах „удоволствието” да прочета първата книга по „Дуум”, онова издание на „Димант”, вече не си спомням точно и заглавието, и останах възмутен, удивен и потресен. Книгата си беше чисто мозъчно ренде, и то с доста едри зъби. След нея дори и „Лична драма” беше интересно четиво. Оттогава се зарекох повече да не чета такива романизации. Но не се сдържах. Любопитството надделя и прочетох една книга от серията Diablo, сетне и една от World of WarCraft и те ме доведоха окончателно до по-горните изводи. Не че са лоши, но в тях няма нищо което да те грабне, освен ако не си запален геймър по конкретното заглавие. Но колелото се завъртя, и ето че в един момент и аз се озовах от другата страна на барикадата. „Инфодар” издадоха Halo и аз веднага изтърчах да си купя книгата по любимата игра. И сега, когато на пазара е вече третата част, се запитах дали не изпадам в заблуждения, че книжките са добри, само защото са по шутър, който ми е откровена слабост. Затова, както е казал Бтката-Вожда – „Проверката е висша форма на доверие” – връчих трилогията на човек, който не само че не обича пуцалки от рода избий-ги-до-крак, но и недолюбва военната фантастика. Резултатите, да си призная, малко ме изненадаха. Сержант Детритъс – да, той беше опитното зайче – хареса излезлите досега три книги. Оказа се, че мненията ни съвпадат. В „Падането на Рийч” Ерик Нюланд успява да създаде един правдоподобен и интригуващ свят, а героите са пълнокръвни и живи. Тук се разказва за това как започва всичко; програмата „Спартанец” и подбора на децата участвали в нея; войната със Съглашението; падането на последния човешки бастион – Рийч; причината Главният, Кортана и корабът „Есенна колона” да се озоват в близост до пръстеновия свят, наречен Хейло. Всъщност тук се разказва онова, за което в играта само се загатва. Реално Нюланд е създал една военна фантастика, която е на нивото на първите две Кобри на Тимъти Зан. Книгата е толкова добре написана, че успява да се откъсне от своя първоизточник. Тя не остава в сянката му, а дава началото на поредица, която въпреки че е писана по игра, е интересна и интригуваща и за фенове на фантастиката, които не са се сблъсквали никога с играта. „Потопът” на Уилям Дийц е наистина по-слабата книга, но не знам доколко това се дължи на самия автор, и доколко на това, че все пак е трябвало да се съобразява с играта и нейната фабула. Въпреки вкараните странични сюжетни линии, които разказват за борбата на оцелелите от екипажа на „Есенна колона” със съглашението, а сетне и потопа, вторият том си е крачка назад. Не голяма, но все пак осезаема. Но хубавата новина е, че останалите книги от поредицата са само на Нюланд. С третата част той показва, че може да разказва увлекателно и покрай цялата пукотевица да вкара още няколко загадки, да намекне за любовна искра, тлееща в сърцето на Главния и да създаде запомнящи се герои. Не знам доколко действието в „Първият удар” върви по играта Halo 2, тъй като гадовете от Майкрософт я пуснаха само за X-box, а версия за PC, каквато имаше първата част, изобщо не се появи и аз не съм имал удоволствието да я играя. Е, има някакви слухове, че все пак са решили да я пуснат заедно с третата част, но и двете ще могат да се подкарат само под Windows Vista. Но, да не се отплесвам. Хейло е разрушен, но това изобщо не е преломна точка във войната, а по-скоро началото на края за човечеството. Огромна част от флотата на КУОН е унищожена в битката за Рийч, а корабите, които са се измъкнали, са с тежки поражения. Пътят към Земята е открит. Няма какво да спре армадата на Съглашението, и въпреки това военните се разделени на два лагера. Едните искат да се даде на ход на програмата на доктор Хесли Спартанец II, другите – на някакъв секретен план, който така и не става ясен. Авторът прави една ретроспекция и връща за малко действието на Рийч, за да се види, че Съглашението не изпепелява цялата планета, а само част от нея, и започва много упорито да търси нещо в отдавна изоставена мина. Става ясно и че не всички спартанци са избити. Малка групичка е успяла да се спаси и заедно с д-р Хесли намират онова, за което съглашението толкова упорито чопли из кората на планетата. Главният открива няколко пехотинци, успели да избягат от Хейло с малък кораб, и с тяхна помощ завладява вражески флагман. После взима решение да се насочи към Рийч, за да се установи дали има оцелели, а ако няма, да тръгне към Земята, за да се пренесе безценната информация, която Кортана извлича от базите данни на Хейло. Действието продължава със същото спиращо дъха темпо, а напрежението расте с всяка измината страница, за да стигне кулминацията си със самоубийствения план на Главния, имащ за цел не да спаси Земята, а просто да й даде малка отсрочка, преди да бъде пометена от армадата на врага. И накрая, като за десерт: очаквайте през тази година последната засега книга от поредицата, „Ghosts of Onyx”.
|
|||||||||||||||
