|
|
        
|
Роджър Джоузеф Зелазни –
На всекиго се е случвало поне веднъж, предполагам, да се заговори с напълно непознат събеседник – и то такъв, в чиято компания човек се чувства прекрасно и изпитва удоволствие от разговора. Дори никога вече да не се срещнеш с този човек, в спомените този разговор остава като нещо светло, топло и уютно – така че винаги си спомняме за този човек с усмивка и приятно чувство. Такова беше моето запознаване с Роджър Зелазни и неговите светове. Това, което пленява в произведенията на Зелазни, е тяхната еклектичност, съчетана със стегнат стил и описания, които предават основните очертания на мисълта, без да я стягат в оковите на абсолютната точност. Най-подходящата аналогия за усещането е сравнението с плуване по спокойна, дълбока река.
Най-яркият пример за тези творби е, без съмнение, "Създания от светлина и мрак" (издадена от ИК "Орфия", 1992 г., ISBN 955-444-021-6; Фантастика Орфия № 1. Той е написан изцяло в първо лице, единствено число, при все, че повествованието се води от гледната точка на поне 20-на герои. Освен почти задължителните препратки към митология – в случая основно древноегипетската – има препратки и към Службата за социално осигуряване, където е работил Зелазни по това време. Освен препратките към една основна митология (в случая – древноегипетската), тук има доста препратки и към нордическите митове, а също и към детски приказки – при това, с доста оригинална трактовка, като например Принцът, Които Беше Хиляди. Като цяло трябва да отбележа, че това е книга, която изисква професионална читателска подготовка, и определено не бива да се чете от психически лабилни хора.
Друг стилистичен експеримент на Зелазни е романът "Roadmarks" (преведен, по незнайни за мен причини, като "Хронобандити"... няма да коментирам. Издаден е от ИК "Бард", 1995 г., ISBN... хм, липсва; Избрана световна фантастика № 024). Главите са последователно номерирани само с "Едно" и "Две", като отражение на структурата на самия роман – сюжетната линия "Едно" се отнася само до главния герой Ред Доракийн, а в сюжетна линия "Две" са отразени всички други герои. Естествено, връзката между дракони и роботи, както е представена, също е уникална, но това вече не е стилистична особеност, тъй че ще трябва сами да се запознаете (иначе глав-ред-ът ще ме бие със сабо по главата... неудобно е, някак!).
Когато за пръв път прочетох "Пясъчни врати" (издадена от ИК "Камея", 1998 г., ISBN 954-8340-36-3; Кристална библиотека "Фантастика № 16"), останах с впечатлението, че са ми извъртели някакъв фокус; че нещо е трябвало да забележа, но не съм успял... Едва на третото препрочитане разбрах защо този роман се числи към експерименталните. Работата е там, че, освен многообичната на Зелазни гледна точка от първо лице, тук всяка глава от повествованието започва със своя край, след което се разкрива връзката й с предходната чрез спомените на главния герой, които в голямата си част приличат на deja vu. Разбира се, темата за вечния студент не е особено оригинална понастоящем, особено в онази й разновидност "богат роднина, оставил наследство, за да учи; как да се предпазим всячески от завършване?", но за времето си ("Пясъчни врати" излиза първоначално като подлистник в списание "Аналог" през 1975 г., издадена е като отделна книга на следващата година) сюжетът е бил новаторски. Разбира се, не е за подценяване и факта, че е посветена на един от класиците в жанра – Айзък Азимов.
"Господарят на светлината" (издадена от ИК "Бард", 1993 г., ISBN отново няма; Избрана световна фантастика № 003) описва историята на един алтернативн принц Сидхарта Гаутама. Той е наричан от последователите си Махасаматман, но предпочита да махне "Маха– ", да изпусни "-атман" и да се представя просто като "Сам". Има порядъчно количество богове, богини, ракашаси и всичко по реда си. Освен това, спазвайки хиндуистката традиция всичко да се подчинява на Великото Колело на Преражданията, романът започва с последната си (ако трябва да следваме западняшката логика на повествование) глава, след което следва (отново според западното мислене) началото, а после – и останалата част. В известен смисъл това е "най-мекият" стилистичен експеримент на Зелазни; за сметка на това представянето на хиндуисткия пантеон е в такава светлина, заради която някоя по-войнстваща религия спокойно би го линчувала. "Господарят на светлината" определено е книга, която си струва да се прочете – не на последно място понеже дава ясна и нагледна представа що е то месиански комплекс и как човек би могъл да се пребори с него. А това, особено напоследък, е нещо, което си струва да се знае...
Роден в Кливланд, щата Охайо. През 1962 г. завършва Колумбийският университет. От 1962 до 1969 г. работи в отдела за обществена безопасност в Кливланд, щата Охайо и в Балтимор, щата Мериленд. От 1969 г. е професионален писател. Първият публикуван разказ на Зелазни е "Passion Play" ("Amazing Stories", 1962). В продължение на няколко години написва и публикува множество разкази и кратки повести (понякога под псевдонима Харисън Денмарк, когато в един брой на списанието е имало две негови произведения). Най-известните му разкази от този период са "A Rose for Ecclesiastes" (1963) и "The Doors of His Face, The Lamps of His Mouth" (1965, премия "Небюла"). Публикувания през 1965 год. в списанието роман "...And Call me Conrad" (отделно разширено издание излиза през 1966 год. под името "This Immortal") е удостоен с премията "Хюго", излезлия в същата 1965 год. роман "He Who Shapes" (в разширено издание през 1966 год. – "The Dream Master") получава премията "Небюла" за най-добро произведение от средна форма. През 1967 год. Зелазни издава романа "Господарят на светлината" ("Lord of Light"), който смятат за най-доброто му голямо произведение. Романа получава наградата "Хюго". През 1969 год. излизат такива интересни и сложни романи като "Isle of the Dead" ("Островът на мъртвите") и "Creatures of Light and Darkness" ("Създания от светлина и мрак"). През 1970 започва епохата на "Хрониките на Амбър", които стават най-популярните произведения на Роджър Зелазни. В продължение на 20 години той написва 10 романа за този цикъл: "Nine Princes in Amber" (1970), "The Guns of Avalon" (1972), "Sign of the Unicorn" (1975), "The Hand of Oberon" (1976), "The Courts of Chaos" (1978) (първи петтомник, главен герой е принц Коруин); "Trumps of Doom" (1985), "Blood of Amber" (1986), "Sign of Chaos" (1987), "Knight of Shadows" (1989) и "Prince of Chaos" (1991) (втори петтомник, главен герой е Мерлин, син на Коруин). Роджър Зелазни умира в Санта-Фе от рак.
Името на Роджър Зелазни изгрява малко преди зараждането на Новата вълна през шейсетте, но той устремно се понася на гребена й. Зелазни е безспорно един от най-обичаните автори както на почитателите на фентъзито, така и на любителите на фантастиката. Едва ли някоя негова книга може с увереност да бъде причислена към един от двата жанра. ИК "Бард" преиздаде наскоро "Хрониките на Амбър" – поредицата, която е сякаш символ на Роджър Зелазни – в общ калъф. Разбира се, Зелазни не се изчерпва само с Амбърите. Творчеството му е много обширно. Авторът явно е питаел особена любов към митологията и е търсил в нея извор на вдъхновение. "Митологичните" му романи, в които героите носят имената и се отъждествяват с боговете от пантеоните от различни митологии – "Господарят на светлината" (индийска митология и хиндуистка религия), "Създания от светлина и мрак" (египетска митология) и "Господарят демон" (китайска митология) – са носител на силен творчески заряд и също са своебразен символ на неговото творчество. Но си мисля, че ако многообразието и красотата на писателя Роджър Зелазни трябва да бъдат събрани под една шапка, бих избрал други три книги. Три произведения, които макар и да остават леко встрани от вниманието на многобройните му фенове (особено сред онези, които отдават предпочитанията си на фентъзито), са най-показателни са силата му като писател.
Една великолепна история, написана в нетрадиционен и новаторски стил. Основната идея е, че някъде съществува ПЪТ извън времето и пространството, който свързва бъдещето с миналото и стотици паралелни светове, всеки от които тръгнал по различен път в историческото си развитие. Главният герой на романа, Ред Доракийн, е "войник на късмета" – авантюрист и контрабандист – който безнадеждно търси една точно определена отбивка, в едно точно определено време, към един точно определен свят. Внезапно Ред разбира, че бившият му приятел и съдружник е обявил официално "черна деветка" – вид легална вендета между жителите на Пътя, при която единият има право на девет опита да убие другия. И така, по следите на героя са изпратени най-великите воини, магове и убийци от най-различни епохи, а на негова страна са само шепа съюзници. Някъде другаде един син, който никога не е познавал баща си, отчаяно се опитва да го открие с помощта на изкуствен интелект, затворен в една книга, и в търсенето си попада на бившата му любовница от друго време. А същевременно Великите дракони, които живеят извън света, очакват завръщането на изчезналия си брат. Но нищо в тази книга не е това, което изглежда на пръв поглед, и никой не е това, за което го мисли читателя. Книгата е структурирана много интересно – като мозайка от събития, които не следват естествения си ход и от които читателя сам трябва да сглоби историята. Сякаш самата книга е съставена от парчета "време" и "пространство" – ако изобщо времето има някакво значение на Пътя. Няколкото преплетени сюжетни нишки се движат напред и назад през хронологията, а понякога и в двете посоки едновременно. Наистина блестяща реализация на една великолепна идея. Зелазни успява да поддържа и засилва интереса на читателя, въпреки объркването, породено от странната структура на книгата, и да го накара да оцени този похват в цялото му великолепие.
"Джак от Сенките" Това е една от най-поразителните книги и един от най-поразителните герои, които съм срещал. Представете си планета, която не се върти около оста си. Едната й част винаги е огрявана от слънцето, а другата тъне във вечен мрак. Представете си, че едната половина на планетата е развила технологиите над съвременното ниво и се предпазва от изгарящата топлина и радиация на слънчевите лъчи със система сложни соларни щитове, сателити и защитни полета. Представете си, че жителите на другата половина са развили магически способности и с помощта на свръхмощни заклинания се бранят от космическия студ. Технологията спира да действа, щом попадне в Тъмната страна, а магията е безсилна в Светлата. Но страната на мрака е зловещо място, изпълнено с опасности, където на всяка крачка те дебне скрит враг. За това на жителите й са дарени с по няколко живота но в замяна на това те са лишени от душите си. А някъде дълбоко в недрата на планетата е погребан механизмът, който я държи в това положение. Поразително, нали? Джак от Сенките e най-великият крадец, живял някога. Всъщност е най-великият крадец от много епохи насам, защото е почти безсмъртен. Наричат го така, защото е рожба на Здрача, онези земи, в които Светлината и Мракът се срещат, и още защото може да повелява на сенките. И ето че един ден Джак решава да открадне Адския пламък – най-огромният и красив рубин на света, възжелан от жителите и на Тъмната, и на Светлата страна. Рубинът трябва да бъде сватбен дар за бащата на неговата бъдеща съпруга, който той лекомислено е обещал. Но още с пристигането си на Адските игри, в които рубинът е награда за победителя, Джак е разпознат и арестуван. Не помагат нито уговорки, нито заплахи за отмъщение – Надзирателят на игрите е твърдо решен да го екзекутира. И така, Джак се разделя с главата си, а съзнанието му поема дългия път към Торните ями на Гливе, на полюса на планетата в Тъмната страна, където след няколко години заема ново тяло. Прероден, Повелителя на сенките трябва да намери пътя си през владението на злия барон Дрегхайм и неговите ловци на роби, през земите на смъртния си враг, Повелителя на прилепите, и по-нататък – към Сенчестите земи и своите екзекутори, на които се е заклел да отмъсти. В "Джак от Сенките" Зелазни изгражда един от най-необикновените и противоречиви герои в своето творчество. Подтикван от многобройните предателства и жаждата за отмъщение, Джак изличава всичко добро и положително у себе си и се превръща едва ли не в собствената си противоположност. С невероятно майсторство Зелазни показва прехода на Джак от светлина към мрак, от добро към зло и успява да накара читателя едновременно да обича, мрази и съчувства на героя.
"Една нощ през самотния октомври" Не крия – това е най-най-най, ама най-любимата ми негова книга. Много готина идея, великолепни герои, блестяща реализация, лек, ироничен хумор... Изобщо страхотно четиво. Това мрачновато и същевременно забавно подобие на роман на ужасите е събрало под шапката си всички по-известни герои и типажи от класическата готика: Граф Дракула, върколак, Доктор Франкенщайн, Джак Изкормвача, вещица, старокелтски друид, пиян руски монах (неизбежна асоциация с Распутин), хомосексуална двойка, обхваната от низки страсти, луд викарий сатанист, и в ролята на черешката на върха на тортата – Великият детектив и неговият Доктор. Идеята. На всеки Ден на вси светии, който съвпада с пълнолунието (което според Зелазни става веднъж на няколко десетки години), границите на световете – нашия, човешки свят, и света, който обитаваме в сънищата си – изтъняват. При подходящо стечение на обстоятелствата, при подходяща подредба на участниците и най-вече при намесата на подходящите хора, между световете може да бъде отворен портал. Когато този портал бъде отворен, древните богове, прогонени, а може би избягали в света на сънищата, ще се върнат в човешкия свят и отново ще управляват съдбите на хората. Но не всички участници в ритуала искат това да се случи. Някои искат да отворят портала, а други – да го оставят затворен. И така – играта започва. Кои са Отварачи и кои Затварачи само времето ще покаже. Главният герой на романа е кучето Смрък. Безсловесният (през по-голямата част от времето за човеците наоколо, но не и за читателя) Придружител на Джак Изкормвача, безсмъртен като Господаря си, който пък е носител на древно проклятие и пазител на Затварящия жезъл. Всъщност всеки един от играчите си има Придружител, който да отговаря на неговата индивидуалност. Граф Дракула си има прилеп, Доктор Франкенщайн – плъх, Вещицата Джил – черна котка, Лудия викарий – бяла врана, зловещата двойка Морис и Маккаб – бухал, Монахът Ростов – змия, а друидът – катерица. Дори Великият детектив, макар да не е участник в играта, си има Придружител, макар и от леко сгрешен биологичен вид – доктора. Върколакът сам се придружава – по разбираеми причини. Един магически ритуал с такава мощ изисква набавянето на необходимите съставки (колкото и нелепо да звучат на моменти – парче зелен плат от рокля на жена, отрязана със сребърен нож в полунощ при новолуние... и това е една от най-безобидните – както самият Смрък казва: "Инструкциите за заклинанията понякога ми приличат на писания на полудели мършояди"). Следват внимателните изчисления, за да бъде определено правилно мястото, където ще се отвори портата. А с наближаването на Вси светии растат и залозите в играта. Някои участници трябва да бъдат отстранени (разбирайте "разфасовани"– буквално). Други – да бъдат отстранени в отговор на отстраняването на първите – за изравняване на силите. Възникват странни съюзи и нелепи приятелства, докато играта на Отваряне и Затваряне продължава... Ако не сте чели тази книга, непременно си я намерете. Невероятна е!
Тези три книги за мен олицетворяват всичко най-характерно за Зелазни като писател – в тях можем да видим както авторовата многоликост и разностранност на идеите и замисъла, така и неговата хармония и характерните, обединителни нишки, които го правят уникален, неповторим и най-вече – обичан. Елегантен стил, увлекателен и динамичен сюжет, каскади от брилянтни хрумвания и нещо, което остава сякаш незабелязано – краткостта. Когато дойде вестта за смъртта на Зелазни, у всеки фен нещо трепна, защото с това дойде и осъзнаването какво губят фантастичната и фентъзи литература с неговата кончина.
|
|||||||||||||||||||||
