|
|
        
|
Когато самопожертвователно снех от плещите на колегите забавлението да пишат за филмите по неостаряващия роман, много добре осъзнавах какво бреме си избрах. Всъщност това, което трябваше да постигна, бе да напиша една безсмислена статия... така че да има някакъв смисъл от нея. Защо безсмислена? Ами повечето – не, всички – потенциални читатели на списанието или са гледали филмите поне по три пъти, или са се зарекли никога да не ги гледат. А също така всички те са чели романа. Е, какъв е смисълът тогава да се пише статия? Поради тази причина аз си изградих собствена концепция как да изглежда материала, поставих си една амбициозна, макар и неясна цел и се заех с нелеката задача. Предполагам, че това, което ще излезе изпод пръстите ми в следващите минути, е до болка повтаряно, банално и очеизвадно, но пък може и да измисля нещо ново, човек никога не знае. Да започнем с въпроса защо всъщност трябва да се филмира роман като “Властелинът на пръстените”. Чувал съм десетки мнения, подкрепящи тезата, че няма смисъл да се прави нещо, предварително обречено на неуспех. Вероятно всички те са прави, това е толкова велика книга, че всяка екранизация по нея би била бледа, да не кажем еретична. Ако обаче се абстрахираме от тези предубеждения, не можем да отречем два факта: на първо място, Толкин заслужаваше филм с такъв размах и обхват, какъвто представлява трилогията – не може спряганият за родоначалник на фентъзито автор да не бъде почетен с нещо различно от детска анимация (The Hobbit и The Lord of the Rings, съответно от 1977 и 1978 г.); това, което ми се струва по-важно обаче, е ефектът, който филмите предизвикаха. Тази трилогия има потенциала да отвори нова страница в киното, която да извади фентъзито от незаслуженото му място на “детски глупости”. Честно казано, след Уилоу и Сърцето на дракона, вече доста овехтели, спешно се нуждаехме от мащабен проект, който да разсее впечатленията от недоразумения като Dungeons and Dragons. Защо обаче подобна отговорност трябва да се поверява на никому неизвестния Питър Джаксън? Според мен с подобна задача би се заел единствено прекалено амбициозен или прекалено луд човек – характеристики, които не липсват в психологическия профил на дебеличкия новозеландец. От една страна, това е филм, който трудно би се провалил, но все пак е нужен човек, който да се заеме всеотдайно със задачата. Всеки по-реномиран режисьор би подходил твърде самоуверено – и би сбъркал. За сметка на това, Джаксън нееднократно е декларирал дълбока заинтересованост, вглъбяване в книгите и, което е най-съществено, заимстване на визията от оригинални рисунки по самия роман. За голямо мое съжаление, човекът май си повярва твърде много след “Властелинът” и стигна низините с римейка на “Кинг Конг”. Сигурно никога няма да разберем какъв щеше да е резултатът, ако беше филмирал “Хобит”, за което би трябвало и да съжаляваме, но не смея да коментирам какво стои зад този проект и вероятното му прекратяване.
Трилогията определено не страдаше и от прекомерно звездно присъствие. Дори напротив, по-скоро чрез нея Орландо Блум и Виго Мортенсен се изстреляха в Холивуд. Малкото на брой “стари пушки” и известната не толкова като актриса Лив Тайлър са необходимата есенция, която все пак да намекне за високо-бюджетна продукция. Да разгледаме обаче как се представиха тези актьори. Спрямо хобитите не бих могъл да имам никакви забележки. Единствено Фродо (Илайджа Ууд) изглежда пресилен на моменти, както в приятелската си любов към Сам (Шон Остин), така и в обсебването от пръстена, но в интерес на драмата това може да се преживее. Арагорн (Виго Мортенсън) и Боромир (Шон Бийн), и изобщо повечето от главните действащи лица са подбрани перфектно и актьорите се справят доста добре с ролите си. Е, вярно че Еовин (Миранда Ото) е обвинявана в излишна бозавост на моменти. Аз бих казал, че тя е точно такава, каквато трябва да бъде – женствена, загрижена за народа си, но и борбена и упорита почти до глупост. Други дребни случайни (д)ефекти са голяма част от елфите: Галадриел (Кейт Бланшет) е неприлично грозна (не че Арвен поразява с неземна красота), а Елронд (Хюго Уивинг) не може да избяга от образа на агент Смит, но това си е въпрос на вътрешно усещане на всеки отделен човек. Всъщност големите дупки в образите са три – Гандалф, Леголас и Гимли. Ако започнем с Гандалф (Иън Маккелън), то той е прекрасен Гандалф, само че от по-детския “Хобит”. Във “Властелинът” този Гандалф изглежда като весел чичка, на когото ти се иска да разбиеш физиономията. И някак трудно, ама много трудно можеш да си представиш как е победил онова Разрушение в Мория. Нещата дори се влошават с намесата му при Шлемово Усое, яздещ на белия си кон като примадона.
Леголас куца в доста по-различни детайли, които са по вина на сценаристите. Орландо Блум се доближава плътно до представата ми за елф – толкова, че чак не мога да го възприема в други роли. Нуждата от екшън герой обаче е наложила физически слабичкият стрелец да има способности, на които честно казано би завидял дори Скалата. В един момент, ако не си чел книгата, си задаваш логичния въпрос: защо просто Леголас не разгроми сам Саруман и Урук Хаите, после да настигне Фродо, да вземе пръстена и, спасявайки между другото Гондор, да отиде в Мордор, да набие назгулите, паяка и самия Саурон и, докато последния агонизира от срам, ей така, за кеф (не че ще има някаква нужда) да унищожи халката? Докато стреляше бързо и точно и ходеше по снега, това си беше в реда на Толкин, ама след Мория стана нетърпимо. А Гимли, ох, бедно ми джудже. Характеристика на всеки екшън в последно време е комичната жилка. В това отношение, във “Властелинът” брадатият войн е по-онеправдан дори от смешните по дефиниция Сам, Мери и Пипин. Значи, не може така да се гаврят с бедното джудже. Хем е силен и умел с топора и се хвали с бойни подвизи, хем постоянно става за смях. По едно време дори оставаш с чувството, че по някаква причина той винаги пропуска битките, я затиснат от смърдящи хиени, я подскачайки в опит да види нещо през бойниците. Единствената му роля сякаш е да подчертае величието на Леголас, приятеля и съперник. Не без изненада, но сигурно логично, скоро установих, че това явно е върхът в кариерата на Джон Рис Дейвис.
Навлизайки в дебрите на сюжета, искам ясно и точно да заявя несъгласието си с много често чуваната критика, че филмите са слаби, защото има много несъответствия и непълноти спрямо книгите. Първо и по-съществено, шест филма по три часа нямаше да стигнат за пълно филмиране на романа, а дори и наличните три филма доскучават в определен момент. Нито е нужно, нито целесъобразно излишно да се раздуват нещата, още повече че основните сюжетни линии и случки си присъстват в пълния си блясък. За пореден път видяхме, че така наречените разширени версии са грубо окълцани, за да се получат екранните, но трябва да сме свикнали с тези похвати. За мое щастие, назряващата любовна интрига не прекрачи границите на допустимото, защото в един момент се изправих на нокти от подобна перспектива. И накрая бих искал да спомена за истинските достойнства на трилогията, които всъщност нямат много общо с “Властелинът на пръстените”, но са пример за уникално кино-майсторство. Атмосферата увлича, това са в пълна степен едни обемни, бих казал живи филми; подборът на снимачни площадки, декори и природни пейзажи очарова, кара те да си мечтаеш, да живееш там. На този фон художниците и операторите са свършили невероятна работа, всеки дребен детайл е пипнат, за да може картината да е наистина пълнокръвна: уютното Графство, мрачната Мория, величественият Гондор... Дори за първи път да се сблъскваш с Толкин, няма как да не останеш очарован от света, който е създал с перото си. Това, което наистина радва е, че голяма част от ефектите са постигнати единствено чрез работа с камерата, с което твърде малко съвременни филми могат да се похвалят. Тези почти невидими детайли от заснемането на трилогията имат огромна роля във въздействието, което тя оказва.
|
|||||||||||||||||||||
В заключение, “Властелинът на пръстените” не е най-великият филм, нито е перфектна екранизация по Толкин. Той не се и нуждае да бъде такъв. За сметка на това обаче трилогията е най-добрата екранизация по Толкин, която можеше да се направи, и със сигурност влиза в стотицата на най-великите филми, в която няма още много фантастични такива. 
