|
|
        
|
На екраните излезе още една трагична екранизация на книга, която вместо да запази духа и идеите на оригиналното произведение, залага на визуални ефекти. Мисълта ми е за режисирания от Шон Леви семеен филм „Нощ в музея”. Преработвайки детския роман на Milan Trenc „Нощта в музея”, сценаристите са пропуснали един от най-важните моменти в книгата – разглеждането на отношението баща-дете, което всъщност прави филма леко непригоден за семеен. Все пак, освен щъкащи по екрана компютърни ефекти, филмът би трябвало да предлага и нещо друго, което да задържи интереса на възрастните. Главно действащо лице в тази „комедия” е неудачникът-мечтател Лари Дейли (Бен Стилър), който трябва да докаже пред бившата си съпруга, и най-вече пред десетгодишния си син, че може да бъде стабилен мъж със стабилни доходи. Последният му шанс идва с обявата за работа като нощна охрана на Американския исторически музей в Ню Йорк. Да, да, ама не. Вместо да послуша съвета на тримата си възрастни колеги и да прочете инструкциите за работа, Лари остава сам на работното си място още през първата нощ. И се събужда в кошмар – тиранозавърският скелет иска да си играе на „хвани пръчката”, игрива маймунка го прави на маймуна, а малките човечета-индианци го обсипват със стрели. Всички експонати оживяват – и Лари започва да схваща защо са му казали да не пуска никого нито да влиза, нито да излиза от музея.
Е, дотук с изненадите във филма. Ясно е, че Лари накрая ще му хване цаката на охраняването, защото е истински добър, па макар и неудачник. Ясно е още, че експонатите в музея ще го приемат за свои приятел, и че малката маймуна ще отнесе не само шамари. Ясно е и, че синът на Лари наистина ще хареса татко си малко преди финалните надписи. Всичко останало е наредени една след друга комични сцени на падане, преследване и подпалване. Които обаче похабяват комедийния талант на актьорите. Сценарият не предвижда някакво развитие в характера на Лари, и Бен Стилър не показва нищо по-добро от ококорените очи на Зулендър (слава богу, без оня поглед запазена марка тип „късогледец със запек”). Един истински гениален актьор като Робин Уилямс е обременен с ролята на колеблив, влюбен и размахващ морални лозунги Теодор Рузвелт. Всъщност смехът във филма се гарантира от двете малки макетчета на хора – древноримския центурион Октавий (Стийв Кугън) и каубоя Джедидая (Оуен Уилсън). Непрекъснатият им стремеж да поведат своите народи в завладяване на нови „територии” и глупавите пререкания с гиганта Лари спасяват филма от пълната скръб. Комедийният ефект от тандема Кугън-Уилсън обаче е леко замазан от хомосексуален контекст, колкото и странно да звучи. Репликата на каубоя към центуриона например „Не мога да се откажа от теб” е директен цитат от „Планината Броукбек” и оставя зрителя, завел детето си на семейния филм, ужасяващо знаещ за какво иде реч.
|
|||||||||||||||||
Всичко по-горе може би създава изцяло негативно отношение към филма. Не е така. Всъщност „Нощ в музея” е от онези филми, които ви забавляват, ако не отидете в киното с нагласа за нещо голямо. Наистина има добри ефекти и подходящ саундтрак. Но и е от онези филми, които бързо се забравят. 
