1.
Преход

Момчето чакаше.

Беше се присвило и трепереше до гаснещата жарава на жалкия си огън, светлосините му очи бяха хлътнали и помръкнали от безсъние. Устата му се движеше бавно, докато то повтаряше песенната молитва, на която го бе научил баща му. Устните му се бяха напукали и гърлото му бе надрано от монотонното мълвене на свещените думи. Почти черната му коса бе зацапана с кал от спането върху голата земя; въпреки решимостта му да остане буден, докато чака да го споходи видението му, изтощението вече на три пъти го бе надвило. Стройната му фигура бе измършавяла. Момчето носеше само набедрената препаска на търсач на видение. Още след първата нощ ужасно му липсваха кожената туника и панталони, дебелите ботуши и тъмнозеленото наметало.

Нощното небе отстъпваше на предутринната сивина и звездите започваха да гаснат. Самият въздух сякаш беше замрял, сякаш изчакваше първото поемане на дъх, пробуждането на новия ден. Тази затаеност бе необичайна, едновременно изнервяща и омайваща, и момчето за миг затаи дъх в съзвучие със света около него. А после го докосна съвсем лек полъх, най-тихата нощна въздишка и то отново задиша.

Когато небето на изток изсветля, момчето се пресегна, вдигна кратунката и отпи глътка вода, бавно и с наслада, защото само тя му беше позволена, докато не преживее видението и не стигне до ручея, пресичащ пътечката на една миля надолу на път към дома.

Два дни беше седял под върха Шатана Хиго, мястото, където те спохожда мъжеството, в очакване на своето видение. Преди това беше постил - пиеше само билков чай и вода; след това изяде традиционната храна на воина - сушено месо, корав хляб и вода с горчиви билки - и половин ден се катери по източната страна на свещената планина до малката падина на десетина разтега под върха. Голата полянка едва можеше да побере шестима души, ала сега, на третия ден от церемонията, му изглеждаше огромна и пуста. Детството, преживяно в голяма къща с много роднини, не го беше подготвило за такава самота. За първи път в живота си се бе оказал без спътници и близки за повече от няколко часа.

Според обичая на оросините момчето бе започнало ритуала на мъжеството на третия ден преди празника Средилетие, който обитателите на низините наричаха Банапис. Щеше да посрещне новата година и края на своя живот като дете в размисъл над древното познание на своето семейство и клан, на своето племе и народ, и в търсене на мъдростта на своите предци. Беше време за дълбоко вглъбяване и съзерцание, докато се стреми да проумее своето място в реда на вселената, ролята, предопределена му от боговете. И на този ден от него се очакваше да се сдобие с мъжкото си име. Ако всичко минеше както трябва, щеше да се върне при своето семейство и клан навреме за вечерното празненство на Средилетие.

Като дете го наричаха Киели, умалително от Киелинапума, на името на червената катерица, умния и пъргав обитател на родните лесове. Катериците бяха много плашливи и човек трудно можеше да види някоя, но пък зърнеш ли някоя, значи ще имаш късмет. И Киели го смятаха за дете с късмет.

Момчето потръпна почти неудържимо, тъй като жалките му запаси телесна тлъстина едва го опазваха от нощния студ. Дори в средата на лятото върховете на планините на оросините бяха студени, след като слънцето залезеше.

Киели чакаше своето видение. Видя как небето просветна, бавен, неумолим настъп от сиво към бледо сиво-синьо, после, с приближаването на слънцето, към розов оттенък,. Видя слънчевия блясък на билото на далечната планина, белезникаво-златния кръг, който му носеше пореден ден в самота. Извърна очи, та златният диск да не го заслепи и да не му избяга взорът. Треперенето му понамаля, когато слънцето най-сетне се издигна достатъчно, за да прогони студа. Момчето зачака отново, търпеливо отначало, а след това - с породената от дълбока умора безнадеждност.

Всяко момче минаваше през този ритуал в деня на Средилетие малко преди своята годишнина в някое от многобройните свещени места, пръснати из земята на оросините. От неизброими години момчетата се изкачваха до тези наблюдателни пунктове и се връщаха мъже.

За един кратък миг изпита завист, щом си помисли, че момичетата на неговата възраст сега са си в кръглите къщи с жените, бъбрят си и ядат, пеят или се молят. Момичетата, кой знае как, намираха женските си имена без усамотяването и трудностите, които трябваше да изтърпят момчетата. Киели остави мига да отмине: заниманието с нещо, което не ти е във властта, беше напразно, както щеше да каже дядо му.

Помисли си за дядо си, Смях в очите му, който му беше говорил последен, преди да тръгне по самотната пътека от долината, обитавана от народа му. Старецът се беше усмихнал както винаги - Киели почти не можеше да си спомни момент, когато да не е виждал усмивка на лицето му. Лицето на дядо му бе като кафява кожа от близо осемдесетте години живот сред планините, клановите му татуировки на лявата буза все още бяха черни въпреки толкова години на слънцето. Острите очи на стареца и волевите черти бяха обкръжени от стоманеносива коса, падаща до раменете му. Киели приличаше повече на дядо си, отколкото на баща си - и двамата имаха кожа с маслинен тен, която ставаше ореховокафява лете и никога не изгаряше, а в своята младост дядо му също бе имал коса с цвета на гарваново крило. Други отбелязваха, че някой чужденец трябва да се е включил в семейството им преди поколения, защото оросините бяха русокоса раса и дори кафявата коса бе рядкост.

Дядото му му прошепна:

– Когато се опразни кратунката, в деня на Средителието, помни едно: ако боговете не са ти дали вече име, това означава, че можеш сам да си избереш каквото ти харесва. - А после старият вожд почти го задуши в закачливата си, но все още силна прегръдка, бутна го и Киели залитна напред по пътеката. Другите мъже от село Кулаам гледаха, усмихваха се или се смееха, защото скоро щеше да дойде празникът и времето на назоваващо видение бе време за радост.

Киели си спомни дядовите си думи и се зачуди дали изобщо някое момче някога наистина е получавало името си дарено му от боговете. Огледа кратунката и прецени, че докъм пладне водата ще свърши. Знаеше, че ще намери вода в ручея по средата на пътя до селото, но знаеше също така, че това означава, че ще трябва да напусне скалната издатина щом слънцето стигне зенита.

Поседя малко мълчаливо, мислите за селото танцуваха в ума му като белите пръски пяна в ручея зад дългия дом. Навярно ако освободеше ума си, ако престанеше да се мъчи така упорито да намери видението си, то само щеше да го споходи. Искаше му се да се върне скоро, защото семейството му му липсваше. Баща му, Зов на лос призори, бе всичко, което момчето се надяваше да стане силен, дружелюбен, мил, решителен, неустрашим в битка и нежен с децата си. Липсваше му майка му, Шепот на нощния вятър, и малката му сестра Милиана, а най-вече му липсваше по-големият му брат, Ръка на слънцето, който се беше върнал от своето видение едва преди две години - кожата му бе изгоряла до червено от слънцето, освен светлия отпечатък на ръката му, където я беше оставил да лежи на гърдите му. Дядо му се бе пошегувал, че Ръка не е първото момче, стигнало до видението си насън. Ръка винаги се държеше добре с по-малките си брат и сестра, грижеше се за тях и ги наглеждаше, когато майка им излезеше да плеви нивата, показваше им най-хубавите места, където да намерят горски плодове. Устата му се напълни при спомена за тези плодове, смачкани с мед и намазани върху горещия хляб.

Празненството щеше да е весело и при мисълта за храната, която щеше да го чака долу, стомахът на Киели се сви от глад. Щяха да му разрешат да седи в дългата къща с мъжете вместо в кръглата с майка му и другите жени и деца. При тази мисъл го жегна болка от загубата, тъй като пеенето на жените, докато се занимаваха всеки ден с домашната шетня, смехът им и веселото бърборене, клюките и шегите им бяха част от ежедневния му живот, откакто се помнеше. Но също тъй с гордост очакваше мига, в който ще го допуснат да седи с мъжете на клана.

Тялото му за миг потръпна неудържимо, а после Киели въздъхна и се отпусна. Слънцето вече го стопляше, но съвсем малко. Той коленичи и се захвана с огъня. Сложи няколко клонки върху тлеещите въглени, задуха и след няколко минути те се разпалиха. Щеше да остави пламъците да замрат, щом планинският въздух се стоплеше, но засега беше благодарен за топлината им.

Седна, опрял гръб на камъните, които се стопляха от слънчевата светлина въпреки задържалия се във въздуха хлад, и отново отпи глътка вода. Въздъхна тежко и погледна небето. Защо нямаше никакво видение? Защо не бе получил никакво послание от боговете, дара мъжкото си име?

Името му щеше да е ключът към неговото на'ха'тах, тайната природа на неговото същество, онова, което щяха да знаят само той и боговете. Други хора щяха да знаят името му, защото щеше да го огласи с гордост, но никой нямаше да знае характера на видението му и какво казва името му за неговото място във вселената, за мисията, възложена му от боговете, за неговото предопределение. Дядо му веднъж бе казал, че малко мъже наистина разбират своето на'ха'тах, дори и да си мислят, че го разбират. Видението бе само първият намек от боговете за плановете им за мъжа. Понякога, каза дядо му, планът е простичък - да си добър съпруг и баща, да носиш благополучие за селото и за народа си, пример, на който другите да подражават, защото може да се окаже, че ролята ти е да станеш баща на някой избран, специален, някой на'риф, и този план може да се разгърне чак много след смъртта ти.

Киели знаеше какво щеше да каже дядо му за този момент: че прекалено се е тревожил и че е трябвало просто да забрави притесненията и да остави на боговете да му донесат волята си. Знаеше, че и баща му щеше да каже същото; и щеше да добави, че за да можеш да ловуваш и да даваш добър съвет в дългата къща, или да бъдеш добър съпруг, първо трябва да се научиш да бъдеш търпелив и да слушаш.

Затвори очи и се вслуша в планинския вятър. Той му говореше с шумоленето на кедрите и боровите иглици. Вятърът понякога можеше да е жесток спътник, да реже и през най-дебелите кожи със смразяващо острие. В други моменти носеше блажено облекчение, разхлаждаше най-горещите летни дни. Баща му го бе научил да разпознава гласовете му и също така го бе поучавал, че за да научиш езика на вятъра, трябва да станеш едно с него, като ястребите и орлите, които градят гнездата си сред нащърбените скални върхове. Рязък писък разцепи утринния въздух и Киели извърна рязко глава. Един сребърен ястреб връхлиташе над едно диво зайче няма и на десетина разтега от него. Сребърните ястреби бяха най-редкият вид по високите планини. Перата им всъщност бяха сиви, с черни петна около главата и раменете, но мазният гланц по тях им придаваше блясък със сребрист оттенък в ясното небе. Ястребът сграбчи здраво в ноктите си борещото се зайче, изпляска с криле и се издигна във въздуха. Като котенце, понесено от майка му, заекът провисна отпуснат в птичите нокти, примирил се сякаш със съдбата си. Киели знаеше, че животинчето е изпаднало в шок - милост на природата, с която болката и мисълта се притъпяват. Веднъж бе видял елен, лежащ неподвижен на земята в очакване ловецът да му дари сетна милост с ножа, след като бе поразен от стрела, която не го беше убила.

В далечината видя други птици, кръжаха лениво в утринния въздух, улавяха издигащите се от бързо нагряваните скали топли течения, за да се реят високо в търсене на храна. Пуйкови лешояди. Широкият размах на крилете им позволяваше да се носят без усилие във въздуха, докато оглеждат за мъртви и умиращи твари долу. Тромави и грозни на земята, когато подскачаха към леша на някое паднало животно, в полет те изглеждаха величествено.

По на юг видя черноопашата каня: крепеше се във въздуха с насочена надолу опашка. Крилете й удариха бързо два-три пъти, после спряха, за да може леко да пропадне надолу, отново удариха, за да задържат канята над набелязаната й жертва. След това със зашеметяваща бързина тя се спусна надолу, изпънала нокти, и с точност, граничеща със свръхестественото, удари земята и се извиси отново без нито миг колебание, стиснала в ноктите си писукаща жално полевка.

Горските звуци го достигнаха от далечината. Ритмите на деня и нощта бяха различни и присъствието на дневните обитатели на лесовете вече се усещаше, докато нощните им съседи си търсеха подслони, в които да спят. Кълвач затърси усърдно насекоми в кората на едно близко дърво. По ритъма на звука Киели разбра, че е голям пъстър кълвач: почукването му беше бавно, гръмко и настойчиво, за разлика от по-изтънченото стакато на по-малкия му синекрил братовчед.

Слънцето се издигна в утринното небе, огънят загасна, вече ненужен, след като дневният зной се върна на скалите. Киели устоя на изкушението да довърши последните си глътки вода - знаеше, че трябва да ги запази, докато не стане готов да се спусне по пътеката. Можеше да се напие до насита долу при поточето, но първо трябваше да стигне дотам, а ако изпиеше водата сега, нямаше гаранция, че жаждата няма да го измъчва още повече.

Рядкост беше момче да загине тук в планините, но се беше случвало. Племето подготвяше всяко момче колкото може по-пълно, но неуспелите в тежкото изпитание с получаването на име ги смятаха за осъдени от боговете като недостойни и скръбта на семейството им се превръщаше в горчив контрапункт на веселието по Средилетие.

Горещината се усили, въздухът стана сух и Киели изведнъж осъзна, че връхлита са'тата. Вятърът от север духаше студен през цялата година, но летният западен вятър понякога ставаше горещ и сух за броени минути. Момчето бе виждало трева да покафенява и да става трошлива за по-малко от три дни и плодът да изсъхва на клона от този вятър. Мъжете ставаха неспокойни, а жените раздразнителни, когато са'тата се задържеше повече от няколко дни; кожата започваше да те сърби. Киели и брат му ходеха да плуват в езерата и реките в такива дни, но докато се върнат в селото, ставаха отново сухи, все едно изобщо не са почувствали хладния допир на водата.

Киели също така знаеше, че вече е в опасност, защото са'тата можеше да изсмуче влагата от тялото му, ако се задържеше. Погледна небето и разбра, че до обед му остават още само два часа. Погледна към слънцето, вече на по-малко от половината си път до средата на небето, и примига, щом в очите му се сбраха сълзи.

Остави ума си да се зарее няколко мига, зачуден на коя ли ще разрешат да седне до него. Защото докато Киели се бавеше тук горе в очакване боговете да му пратят видение, баща му щеше да се срещне с бащата на някое от младите момичета в околните села. В собственото му село имаше три възможни за бъдеща съпруга момичета: Рапануана, дъщерята на Дим в гората; Джанатуа, дъщеря на Много скършени копия, и Око на синекрил примкар, дъщеря на Пеещ на вятъра.

Око на синекрил примкар беше с година по-голяма от него и си беше спечелила женското име предната година, но в околните села нямаше момче на подходяща възраст, което да й се врече. Тази година имаше шест, включително Киели. Тя притежаваше странно чувство за хумор, което го караше да се чуди какво толкова намира за смешно. Често пъти като че ли й ставаше смешно от него и той се чувстваше неловко. Но Рапануана беше дебела и зла, а Джанатуа беше с пъпчиво лице и срамежлива дотам, че онемяваше в присъствието на момчета. Око на синекрил примкар имаше стегнато високо тяло и пламенни меденоцветни очи, които се присвиваха, щом се засмееше. Кожата й беше по-светла, отколкото на другите момичета, и напръскана с лунички, а сърцевидното й лице бе обкръжено от буйна гривеста коса с цвят на лятно жито. Киели се молеше на боговете баща му да се е срещнал с нейния баща в нощта преди Средилетие, а не с някой от бащите на другите момичета. После, в изблик на паника, осъзна, че баща му може да се е срещнал с бащата на някое от момичетата от близките села, бавно схващащата Пиалуа или пък хубавичката, но винаги мрънкаща Нандия!

Въздъхна. Не зависеше от него. Разказваха за мъже и жени, които копнеели един за друг, саги, редени от разказвачи край огъня, много от които заети от певци от низините, когато минаваха през планинските земи на оросините. Но все пак според обичая на неговия народ бащата трябваше да избере невяста за своя син или съпруг за дъщеря си. Случваше се някое момче - не, мъж, поправи се той - да се върне от божието си видение и да открие, че не го очаква невяста, която да седне до него на празника на мъжеството му, и трябваше да чака още година, за да му намерят жена. А макар и рядко, някой мъж откриваше, че никой баща не е пожелал дъщеря му да се омъжи за него, и трябваше да напусне селото, за да си намери съпруга или да се примири да живее сам. Беше чул как някаква вдовица - баща й умрял преди съпруга й - взела в колибата си такъв мъж, но това никой не го приемаше за правилна женитба.

Въздъхна отново. Копнееше всичко това най-после да свърши. Искаше да хапне и да отпочине в постелята си и искаше Око-на-синекрил-примкар - нищо, че го караше да се чувства неловко.

Вятърът донесе до ушите му рев и той веднага разбра, че е мечка с мечета. Прозвуча тревожно и Киели бе готов да се закълне, че малките й вече се катерят тромаво по някое дърво, предупредени от рева й. Огледа се. Какво можеше да разтревожи една кафява мечка толкова близо до върха? Голяма котка би могла, ако наоколо дебнеше леопард или пума. Твърде високо бяха за големите пещерни лъвове. А може би някой виверн беше излязъл на лов? Изведнъж се почувства мъничък и уязвим.

Малък братовчед на дракона, вивернът можеше да удържи срещу половин дузина или повече воини, тъй че едно момче само с церемониална кама и кратунка за вода щеше да се окаже доста задоволителна закуска за такъв звяр.

Глутници също можеше да подплашат кафявата мечка; дивите псета и вълците обикновено отбягваха мечки, но едно мече можеше да се окаже нелоша храна, стига да успееха да отвлекат мечката от малките й.

Или можеше да са хора.

В далечината кръгът от лешояди се увеличи. Киели стана, за да може да види по-добре, и изведнъж се замая - беше седял много дълго. Подпря се с ръка на скалите и се взря в далечината. Слънцето вече се бе издигнало достатъчно високо, за да разсее утринната мъгла, и той можа ясно да види кръжащите далеко лешояди и канята. Зрението му бе станало легендарно в селото: малцина можеха да виждат толкова далече като него и никой в спомените на клана не бе могъл да вижда по-добре. Дядо му се шегуваше, че каквото и друго да му липсва, поне има ястребови очи.

Дълго време очите на Киели виждаха, без той да може да проумее, после изведнъж осъзна, че птиците кръжат над село Капома! Тревогата го прониза като нажежен шиш и той без колебание забърза надолу по пътеката. Капома беше селото най-близо до неговото.

Имаше само едно възможно обяснение за толкова лешояди над Капома: битка. Обзе го паника. Нещо повече, мъртвите бяха останали на бойното поле. Ако из долините се бяха развилнели мародери, Кулаам щеше да е следващото село за набега им!

При мисълта, че семейството му се бие без него, му се зави свят. На два пъти като малко момче беше стоял в кръглата къща с жените, докато мъжете бранеха селото от щурм. Единия път беше кланова битка с мъжете от село Каханама, втория път група развилнели се таласъми се бяха опитали да отмъкнат деца за нечестивите си жертвоприношения, но здравото укрепление се оказа достатъчно, за да отблъсне нашествениците. Кой можеше да е, чудеше се той, докато залиташе по тясната пътека към дърветата долу.

Моределите - онези, които обитателите на низините наричаха Братството на тъмния път - не бяха идвали насам от детството на дядо му, а тролите обикновено се държаха настрана от селата на оросините. В днешно време нямаше кръвни кланови вражди. Хората, живеещи при Високи предели на североизток, сега бяха мирни, а херцогство Фаринда на юг нямаше търкания с оросините.

Разбойници значи. Търговци на роби от град Инаска или от Стражеви връх долу в Мискалон навлизаха понякога в планините. Високите силни червенокоси и русокоси оросини се ценяха високо на робските тържища долу, в империята Велики Кеш. Страх обзе Киели, умът му се смрази.

Допи водата, върза кратунката на кръста си, направи десетина отмалели стъпки надолу по пътеката и залитна. Опита да се задържи  падна и се удари силно в големия камък. Прониза го в лявата ръка. Не изглеждаше счупена, но от рамото до лакътя му бе избила голяма червена ивица и ръката скоро щеше да отече. Когато я раздвижи, го заболя. Опита се да се изправи, догади му се от болката седна на земята и повърна.

Зави му се свят, всичко стана яркожълто. Той падна на гръб на пътеката. Небето стана съвсем бяло, горещината сякаш опърли лицето му, очите му постепенно изгубиха фокус. Земята под него се завъртя и той пропадна в тунел от непрогледен мрак.

Събуди го болка и той отвори очи. Присви ги от светлината, отново ги отвори... И го видя.

На ръката му се беше отпуснал птичи крак. Киели не извърна глава, само очи. Само на педя от носа му на ръката му бе кацнал сребърен ястреб. Ноктите се бяха впили в кожата, но не я пронизваха. Все едно се опитваше да събуди замаяния младеж, ястребът сви нокти отново, стисна по-силно.

Киели се усети, че се е взрял в черните очи на птицата. Ноктите отново се стегнаха и болката прониза ръката му. Очите на Киели се впиха в птичите и думите дойдоха: "Вдигни се, малък братко! Вдигни се и бъди Нокът за своя народ! Както усещаш нокътя ми на ръката си, помни, че можеш да държиш и да браниш, или можеш да разкъсваш и да мъстиш". Чу думите в ума си. Изправи се на крака и птицата поразпери криле, за да се задържи.

За миг болката беше забравена. Киели стоеше и се взираше в птицата. Ястребът го гледаше втренчено; след това тръсна рязко глава, като в съгласие. Очите им се сплетоха още веднъж, а после птицата с писък скочи нагоре, плесна с криле и профуча покрай ухото на младежа. Отново го жегна болка и той посегна и докосна дясното си рамо. Очите му се спряха на дирите, останали дълбоко в ръката му от птичите нокти.

"Това ли беше видението ми?" - зачуди се. Никой ястреб никога не беше правил това в историята на народа му. После, все още леко замаян, си спомни защо се беше забързал от планинския връх.

Дневният зной все още къпеше скалите. Киели бе изтощен, лявата му ръка пулсираше, но умът му вече бе ясен и той знаеше, че ще стигне до ручея. Тръгна предпазливо между скалите, стъпваше внимателно, за да не падне и да се нарани още. Ако към близките му долу се приближаваха врагове, ранен или не, той вече бе мъж и щеше да застане редом до баща си, до чичовците и до дядо си, за да брани своя дом.

Залиташе по прашната пътека, лявата ръка току го жегваше непоносимо в рамото. Припомни си монотонното заклинание, затъпяващите ума думи, които трябваше да намалят болката, и тихо запя. Болката скоро понамаля, въпреки че заклинанието не подейства толкова добре, колкото му беше казвал дядо му. Ръката все още го наболяваше, но поне не му се завиваше свят.

Стигна до ручея и без да се замисли, клекна и се подпря на ръце да лочи като куче. Ръката го жегна непоносимо. Той изохка, изплю водата и се закашля. Наведе се по-внимателно и почна да пие. Накрая напълни кратунката, върза я отново на кръста си и продължи по пътя.

Беше прегладнял, но водата поуспокои мисленето му. До селото имаше два часа път. Ако тичаше, без да спира, щеше да стигне за една трета от това време. Но с ударената ръка и както беше изнемощял, нямаше да издържи да тича. Прегази ручея, навлезе в гъстия лес и усети как дневната горещина намаля. Продължи с бързи крачки, подтичваше по откритите участъци на пътеката. Движеше се колкото може по-безшумно, съсредоточил ума си върху предстоящата битка.

Киели чу звуците на битката отдалече. Лъхна го миризмата на пушек. Женски писък разкъса сърцето му все едно го прониза нож. Дали не беше майка му? Която и да беше, беше я познавал през целия си живот.

Извади церемониалната кама и я стисна с дясната си ръка. Съжаляваше, че си няма две здрави ръце и меч или копие. В дневната горещина не бе изпитал нужда от дрехи, макар там горе да му липсваха наметалото и туниката нощем, но сега се чувстваше особено уязвим. Въпреки всичко продължи бързешком, предчувствието за боя донякъде притъпи болката в ръката му и потисна умората.

Задушаващи облаци пушек, съпроводени от пращенето на пламъци го подготвиха за опустошението, което щеше да види. Стигна до мястото, където пътеката излизаше от гората и продължаваше през овощните градини към заграждението от колове. Портата беше широко отворена, като в мирни времена. Никой враг досега не беше нападал в Деня на Средилетие, зачитан почти навсякъде като ден на примирие дори при война. Състоянието на дървената стена и насипа под нея подсказа на момчето, че врагът е нахлул през портата, преди да се вдигне тревога. Повечето селяни сигурно се бяха събрали на централния площад да се подготвят за празника.

Навсякъде се виждаха пламъци и дим. Сред пушеците се мяркаха фигури, много от тях на коне, виждаха се и нападали по земята тела. Киели спря. Затичаше ли направо по пътеката, щяха да го убият или да го пленят. По-добре беше да заобиколи през гората до мястото най-близо до селото, зад дома на Много хубави коне.

Тръгна надясно и усети, че димът се отвява встрани. Вече можеше по-ясно да види касапницата в селото. Трудно му беше да осъзнае ужасната гледка.

Из селото препускаха конници във всевъзможни пъстри облекла, някои носеха факли и палеха къщите. Наемници или търговци на роби, разбра Киели. После видя пехотинци с табардите на херцог Оласко, владетеля на могъщото херцогство на югоизток. Но защо помагаха на разбойници в планините на оросините?

Стигна зад къщата на Много хубави коне и се запромъква крадешком напред. Видя един оласки войник, проснат неподвижен при ъгъла на къщата, и реши да притича за меча му. Ако никой не го забележеше, щеше да се опита да смъкне и кръглия щит от лявата му ръка. Вярно, че неговата беше ударена и щеше да боли, но все пак щитът можеше да го спаси от сигурна смърт.

Шумът на боя идваше от другия край на селото и Киели си помисли, че може би никой няма да го забележи. Запромъква се напред да грабне щита и меча.

Викове на ярост и болка достигаха до ушите му - хората му все още се бореха да отблъснат нападателите.

Очите го засмъдяха от лютивия пушек. Той примига да махне сълзите и посегна към падналия войник. Обърна го да вземе меча, но щом ръката му сграбчи дръжката, очите на войника изведнъж се отвориха. Киели замръзна, дръпна рязко меча, но войникът замахна с щита си и го удари в лицето.

Киели залитна, светът се завъртя и земята сякаш се килна под стъпалата му. Спаси го само вродената му бързина: щом войникът се надигна с извадена кама и замахна, Киели успя да се дръпне.

За секунда си помисли, че е успял да избегне острието, а после болката изригна в гърдите му и той усети закапалата кръв. Беше плитка рана, но дълга, тръгваше малко под лявата ключица и стигаше до най-долното ребро отдясно.

Киели на свой ред посече с меча и ръката му изтръпна чак до рамото, когато войникът ловко отби удара с щита си.

Нова атака и момчето разбра, че ще го надвият, защото едва успя да избегне политналата към корема му кама

Страхът заплашваше да се надигне и да го надвие, но мисълта, че близките му се бият за живота си едва на няколко разтега зад пелената от дим, го потисна.

Войникът забеляза колебанието на момчето, ухили се злобно и настъпи. Киели разбираше, че единственото му предимство е дължината на меча, затова откри вече ранените си гърди и тромаво вдигна меча с двете ръце, уж за да нанесе съкрушителен удар по главата на войника. Точно както се надяваше, врагът му автоматично вдигна щита нагоре, за да поеме удара, и издърпа назад ръката с камата за убийствен замах.

Киели обаче се смъкна на колене, извъртя се и посече крака на войника. Той с крясък залитна и падна, под коляното му швирна кръв. Киели скочи на крака, настъпи ръката му с камата и заби рязко върха на меча право в гърлото, за да сложи край на агонията му.

Понечи да избърше дясната си ръка, за да държи меча по-здраво, но откри, че целите му гърди са в кръв и разбра, че скоро ще изгуби сили, ако не се превърже.

Въпреки това забърза към шума на битката. Силен полъх на вятъра за миг разчисти гледката и очите му успяха ясно да различат ставащото на централния площад. Масите, натоварени тежко с храна и ейл, бяха преобърнати, земята около тях бе осеяна с пира за днешното празненство. Цветните гирлянди лежаха смачкани в окървавена кал. Киели се поколеба, ужасът го стисна за гърлото. Примига да махне сълзите - не знаеше от дима ли са, или от гнева. Зърна телата на три деца, посечени в гръб, докато са тичали да се скрият. По-нататък няколко мъже от селото даваха отпор на нападателите пред една от кръглите къщи. Киели знаеше, че вътре са оцелелите жени и деца, жените въоръжени с ножове и ками, за да защитят децата, ако мъжете паднат.

Загиваха мъже, които бе познавал през целия си живот: биеха се отчаяно, за да защитят семействата си. Войниците бяха стегнали стена от щитове и настъпваха с насочени напред копия, конниците зад тях спокойно зареждаха арбалетите и стреляха по селяните.

Стрелците с лъкове на оросините отвръщаха, но изходът на битката бе очевиден дори за момче като Киели. Разбираше, че няма да преживее този ден, но не можеше да стои зад нашествениците и да не се опита да направи поне каквото му е по силите.

Тръгна напред, едва се държеше на крака. За цел си избра един мъж на черен кон, явно водача на тези убийци. До него имаше друг конник, облечен в черна туника и панталони. Косата му беше тъмна като облеклото, стегната зад ушите. Падаше до раменете му.

Мъжът някак усети, че зад него става нещо, и се обърна тъкмо когато Киели се канеше да затича. Момчето ясно видя лицето му: тъмна брада, подрязана късо около челюстта, дълъг нос, който му придаваше суров вид, и присвити устни, сякаш се бе замислил дълбоко, преди да чуе нападащия Киели зад гърба си. Очите на ездача леко се разшириха, като видя въоръженото и плувнало в кръв момче, после той спокойно каза нещо на другия, който се извърна. Мъжът в черно бавно вдигна ръката си. Държеше малък арбалет. Прицели се хладнокръвно.

Киели знаеше, че трябва да нанесе удар, преди пръстът на мъжа да е натиснал спусъка. Но на две крачки от конника коленете му поддадоха. Мечът, с който току-що се беше сдобил, стана непосилно тежък и ръката на Киели отказа да се подчини на командата на ума му да нанесе убийствен удар.

Облеченият в черно стреля и металната стрела порази Киели в гърдите, високо в мускула под първата рана.

Ударът на стрелата го завъртя; бликналата от раната кръв оплиска двамата мъже. Мечът изхвърча от пръстите, които вече не можеха да го държат. Киели падна по гръб.

Крещяха гласове, но той не можеше да разбере какво казват. Ала за кратък миг видя нещо: високо в небето над него кръжеше сребърен ястреб и на Киели му се стори, че гледа право в него. Отново чу онзи глас в ума си: "Оцелей, малки братко, защото времето ти още не е дошло. Бъди моят нокът и отмъсти на нашите врагове".

Последната му мисъл беше за птицата.

2.
При Кендрик

Болката прониза мрака.

Не можеше да накара очите си да се отворят, но знаеше, че е жив. Усети нечии ръце, сякаш от много далече, и чу как нечий глас каза:

– Този е още жив.

Друг глас отвърна:

– Да го отнесем във фургона. Загубил е много кръв.

С частица от ума си Киели осъзна, че чува думи на езика на търговците, тъй наречената Обща реч, а не на езика на оросините.

Когато го вдигнаха, изстена и отново изпадна в безсъзнание.

Болката пронизваше цялото му тяло. Този път с усилие отвори очи и се опита да вдигне ръка. Това доведе до нова вълна от агония и стомахът му се обърна, но в него нямаше нищо, което да повърне. Разкъсващата болка го накара да изохка.

Очите му не можеха да се фокусират, така че не успя да види чии са двете грижливи ръце, които го надигнаха да приседне, чу само думите му:

– Лежи спокойно, момко. Дишай бавно.

Киели видя неясни фигури: скрити в сянка глави, мълнии в небето над тях. Примига.

– Пий - каза друг глас над него и някой опря до устните му кратуна с вода.

– Пий бавно - каза първият глас. - Загубил си много кръв. Не мислехме, че ще се оправиш.

Първата глътка върна спазмите в стомаха му и той я повърна.

– По-полека - каза гласът. - По мъничко.

Киели го послуша и този път глътката се задържа. Изведнъж се почувства неописуемо жаден. Понечи да глътне отново, но дръпнаха кратунката от устните му. Опита се да вдигне ръка да я хване, но ръката не му се подчини.

– По мъничко, казах - сряза го гласът. Долепиха отново кратуната до устните му, той отпи едва-едва и студената вода потече в гърлото му.

Киели съсредоточи жалките си остатъци от сила, за да задържи водата в стомаха си. После вдигна очи и се опита да различи чертите на непознатия си благодетел. Видя само грубо очертание на лице и сив покрив над него. След това отново потъна в мрак.

По едно време спряха за няколко дни в някаква постройка - плевник или сайвант, Киели не можа да разбере какво точно. Знаеше само, че от доста време вали, защото въздухът бе натежал от миризмата на мокра пръст, мъх и дърво.

След това образите идваха и бягаха. Намираше се в някакъв фургон и за кратък миг един следобед усети, че са в гора, но не като горите в родния му край. Не знаеше как го е разбрал - мярнали му се бяха дървета, които не приличаха на високите кедри и трепетликите в горите у дома. Имаше дъбове, брястове и дървета, които му бяха непознати. Скоро отново потъна в неспокоен сън.

Помнеше, че му пъхаха в устата късчета храна и как ги гълташе, със стегнато гърло и пламнали гърди. Помнеше трескави сънища и няколко пъти се събуди подгизнал от пот, с разтуптяно сърце. Помнеше, че бе викал името на баща си.

Една нощ сънува, че е на топло, у дома в кръглата къща с майка си и другите жени. Чувстваше се окъпан от обичта им. След това се събуди на коравата земя, с миризмата на мокра пръст в ноздрите, на дима от наскоро напален огън; двама мъже спяха от двете му страни. Отпусна се отново, зачуден как е попаднал тук. Паметта му се върна и си спомни нападението над селото. Сълзите бликнаха неволно и той усети как всякаква надежда и радост умират в гърдите му.

Не можеше да отброява дните. Знаеше, че двамата мъже се грижат за него, но не можеше да си спомни дали са му казали имената си. Знаеше, че му бяха задавали въпроси и той им беше отговарял, но не можеше да си спомни за какво бяха.

А след това, една сутрин, яснотата се върна.

Киели отвори очи и въпреки слабостта си откри, че може да вижда ясно и да разбира. Намираше се в голяма конюшня с врати от двете страни. Чуваше хрупането на коне в яслите наблизо. Лежеше върху постеля от слама, покрита с двойно одеяло, завит с други две. Въздухът бе станал мъглив от дима от малката лагерна печка, куб от ковано желязо, нажежен от горящите вътре въглени. По-безопасно пълна със сено в конюшня, отколкото открит огън. Киели се надигна на лакът и огледа наоколо. Пушекът щипеше леко очите му, но повечето излизаше през една отворена врата към плевника. Беше тихо и той прецени, че вече не вали.

Тялото го болеше и беше схванат, но лекото движение не причини нови вълни от болка като преди.

На дървено столче седеше някакъв мъж и го гледаше с тъмните си очи. Повечето му коса бе посивяла, но тук-таме бяха останали черни косми. Дългите му мустаци висяха от двете страни на устата, стисната, сякаш мъжът мислеше съсредоточено. Тежък кичур скриваше повечето му чело, а косата му висеше до раменете.

Киели примига да махне спеклата се мръсотия в ъгълчетата на очите си и попита тихо:

– Къде съм?

Мъжът го погледна с любопитство.

– Е, върна се значи при нас? - попита риторично, след което помълча замислено. - Робърт! - подвикна през рамо към вратите за плевника.

След миг се разтвориха широко и друг мъж влезе и коленичи до Киели.

Този беше още по-стар, с посивяла и изгубила всякакъв цвят коса. Очите му се впиха в очите на момчето.

– Е, Нокът, как се чувстваш?

– Нокът ли?

– Каза ни, че името ти е Нокът на сребърния ястреб - подхвърли другият мъж.

Момъкът примига и се помъчи да събере мислите си, да разбере защо ли е могъл да каже такова нещо. След това си спомни за съня и осъзна, че наистина е било неговото назоваващо видение. Далечен глас отекна в ума му: "Вдигни се и бъди нокът за своя народ".

– Какво си спомняш?

– Спомням си битката... - Тъмна яма се отвори в стомаха му и той усети как сълзите напират. Избута с усилие скръбта от ума си и каза: - Всички те са мъртви, нали?

– Да - отвърна Робърт. - Какво помниш след битката?

– Фургон... - Киели, който трябваше да свикне вече да мисли за себе си като за Нокът затвори очи за малко и продължи: - И как ме вдигнахте и ме карахте.

– Да - съгласи се Робърт. - Не ни даде сърце да те оставим да умреш от раните си. - И добави тихо: - Освен това има някои неща, които трябва да узнаем за теб и за битката.

– Какви? - попита Нокът.

– Може да почакат за по-късно.

– Къде съм? - повтори Нокът.

– В една конюшня в чифлика на Кендрик.

Нокът се опита да си спомни. Чувал беше за това място, но не помнеше подробности.

– Защо съм тук?

Мъжът с провисналите мустаци се засмя.

– Защото като спасихме жалката ти леш, се бяхме запътили за насам.

– Освен това тук е много добро място за почивка и изцеряване - добави Робърт. Стана и се отдръпна наведен, за да не чукне главата си в ниския таван. - Това е заслон за горски работници, не е използван от години. Кендрик ни позволява да използваме плевника му без заплащане. В хана му има по-топли стаи, по-чисти постели и по-добра храна...

– Но и твърде много очи и уши - подхвърли първият мъж.

Робърт го погледна през рамо и бавно поклати глава.

Първият рече:

– Носиш мъжко име, но не виждам татуировки по лицето ти.

– Битката беше в деня на именуването ми - немощно отвърна Нокът.

Първият, Робърт, погледна за миг приятеля си, след което отново насочи вниманието си към момчето.

– Битката беше преди две седмици, момко. Пътуваш с нас, откакто Паско те намери в селото ти.

Някой друг оцелял ли е? - попита Нокът със задавен от скръб глас.

Робърт се върна при него, коленичи, прегърна го през раменете и отвърна:

– Не.

– Много старателни са били кучите му синове, признавам им го - каза Паско.

– Кои са те? - попита Нокът.

Ръката на Робърт леко го избута на постелята.

– Отдъхни. Паско ще ти даде топла супа. Беше на прага на смъртта. Не мислехме, че ще оцелееш, честно. Гледахме те как повръщаш водата и супата. Време е да посъбереш малко сила. - Замълча за миг. - Много неща имаме да обсъдим, но пък имаме време. Много време имаме, Нокът на сребърния ястреб.

Нокът не искаше да почива: искаше отговори, но изтощеното тяло му измени, той се отпусна и усети, че сънят го обгръща отново.

Птича песен го поздрави, когато се събуди прегладнял. Паско му донесе голяма глинена купа горещ бульон и му каза да сърба бавно и внимателно. Другия, Робърт, го нямаше никакъв.

Бульонът пареше, но Нокът го изпи и попита тихо:

– Що за място е това?

– "При Кендрик" ли? Ами... хан в горите на Латагор.

– Защо?

– Защо какво? Защо сме тук или защо си жив?

– И двете всъщност - каза Нокът.

– Най-напред второто - отвърна Паско, седна на трикракото столче и надигна своята купа с бульон. - Намерихме те сред такава касапница, каквато не бях виждал от младини, когато бях войник на служба на херцога на Дънгарън, във Фар Лорън. Щяхме да те оставим за храна на враните с другите, но те чухме, че изстена... е, то не беше и стон като хората, по-скоро силна въздишка. Оцеля само благодарение на съдбата. Толкова кръв ти беше изтекла и толкова лоша рана имаше на гърдите, че и двамата те взехме за умрял отначало. Все едно, дишаше и господарят каза да те прибера. Добросърдечен е много, вярвай ми.

– Трябва да му благодаря - отвърна Нокът, макар да се чувстваше толкова окаяно, че е жив, докато всички от семейството му са загинали, че изобщо не му беше до благодарности.

– Подозирам, че ще измисли начин да му се отплатиш - рече Паско и стана. - Какво ще кажеш да се поразтъпчем малко?

Нокът кимна. Понечи да се надигне, но главата му се замая. Нямаше сили.

– Леко, момчето ми - каза Паско и побърза да му подаде ръка. - По-слаб си от еднодневно коте. Трябва ти повече почивка и храна, докато що-годе се пооправиш, но точно сега трябва малко да се пораздвижиш.

Паско му помогна да се добере до вратата и излязоха навън. Утрото беше прохладно и свежо и Нокът разбра, че са в долина в низините. Въздухът миришеше някак по-различно, отколкото по високопланинските ливади в родния му край. Краката му трепереха и се наложи да пристъпва бавно и ситно. Паско спря и го остави да се огледа.

Намираха се в голям двор за конски впрягове, ограден с висока стена от зидани камъни. Момчето веднага разбра, че по замисъл това е отбранително съоръжение, защото близо до голямата сграда, за която реши, че трябва да е самият хан, на няколко места към горницата на стената водеха стъпала. По стената се виждаха зъбци и бойници, и пасаж, достатъчно широк, за да могат да се разминат двама души, докато охраняват.

Ханът беше най-голямата сграда, която Нокът бе виждал, кръглата и дългата къща в селото му изглеждаха нищожно дребни в сравнение с него. Издигаше се на цели три етажа, а покривът бе покрит с каменни плочи вместо със слама или дърво. Ханът беше бял, дървените каси на вратите и прозорците, кепенците и самите врати бяха във весело зелено. Няколко комина бълваха към небето сив дим.

До плевника се бе долепил един фургон и Нокът реши, че трябва да е онзи, с който го бяха докарали. Зад стената видя върхове на дървета, но доста далече, и предположи, че сигурно са изсекли гората около хана.

– Какво виждаш? - неочаквано го попита Паско.

Нокът се обърна през рамо. Мъжът го гледаше изпитателно. Младежът понечи да му отвърне, но си спомни съвета на дядо си винаги да се опитва да вижда отвъд очевидното, тъй че си замълча и само махна с ръка на Ласко да му помогне до най-близките стъпала. Изкачи се бавно по тях, стъпи на върха на стената и огледа всичко по-добре.

Ханът бе разположен в центъра на поляна, но пъновете по краищата й показваха, че преди години е била разширявана. Бяха обрасли с треви и тръни, но пътят между тях беше чист.

– Какво виждаш? - повтори Паско.

Нокът пак не отвърна, а погледна към хана. Планът на сградата и околността се разгърна в ума му. Поколеба се. Владееше Общата реч най-добре от всички момчета селото, но рядко я говореше, освен когато идваха търговци... При мисълта за селото хладната безнадеждност се върна в душата му. Той потисна болката и внимателно премисли думите, които му трябваха. Накрая каза:

– Това е крепост, не хан.

Паско се ухили.

– И двете всъщност. Кендрик има някои доста неприятни съседи.

Нокът кимна. Стените бяха дебели, а гората от всички страни беше разчистена достатъчно, за да даде на стрелците по стената добра видимост. Пътят излизаше от гората, завиваше рязко на средата на поляната пред хана и въртеше покрай стената до предполагаемата порта от другата му страна. Никакъв таран или горящ фургон не можеше да бъде подкаран лесно, за да разбие портата.

Огледа разположението на сградата. Стрелци по горните прозорци щяха да осигурят втора линия защитници за поддръжка на бранителите по стената. Погледът му се върна на портите. Бяха тежки, обковани с желязо. Много здрави мъже с тежки брадви щяха да трябват, за да ги разбият. Вдигна очи нагоре и видя отворите над всяка врата. Горещо масло или вряла вода, или стрели можеха да отблъснат всеки озовал се пред вратата.

Накрая каза:

– Да, личи, че са неприятни.

Паско се изсмя.

– И още как.

От хана излезе младо момиче, носеше ведро. Видя ги, махна и извика:

– Здравей, Паско!

– Здравей, Лела!

– Кой е този хубавец? - попита момичето закачливо. Беше поне с две-три години по-голяма от Нокът, но за разлика от момичетата на оросините, беше мургава. Кожата й беше смугла, с леко маслинов цвят, а косата й бе черна като нощ. Големите й кафяви очи заискриха, щом се засмя.

– Намерихме го по пътя. Не го закачай. Достатъчно обожатели си имаш вече.

– Никога не са достатъчно! - подвикна тя игриво, люшна празното ведро, врътна се и си продължи по пътя. - Не бих отказала малко помощ в носенето на вода - подхвърли със закачлива усмивка.

– Ти си съвсем здрава, моме, а момчето е ранено. - Паско помълча, после попита: - Къде са Ларс и Гибс?

– Кендрик ги прати навън - отвърна Лела и се скри зад конюшнята.

Нокът помълча, после попита:

– Какво да правя сега?

Изпитваше пълна безнадеждност, липса на желание и воля, каквито не бе познавал в младия си живот. Без семейството му... При спомена за селото сълзите отново напълниха очите му. Оросините бяха чувствителни хора - и на шумните празненства във време за радост, и при скръб. Но пред чужди обикновено бяха сдържани. Всичко това сега изглеждаше ненужно и Нокът остави сълзите да потекат по лицето му.

Без да им обръща внимание, Паско каза:

– Ще трябва да питаш Робърт, като се върне. Просто направи каквото ти заръча. Дължиш му живота си и този дълг трябва да се уреди. Хайде, да те поразходя още малко, а после ще те прибера да си починеш.

Нокът искаше да проучи този голям хан, да влезе в него и да разгледа чудесата му, защото в толкова голям хан чудесата трябваше да са много, нали? Но Паско го поведе към конюшнята и когато най-сетне стигнаха до сламената му постеля, Нокът беше благодарен, защото бе наистина изтощен. Раните го боляха и щипеха и той знаеше, че дори това малко усилие е разкъсало полузаздравялата тъкан и че ще й трябва време, докато зарасте. Помнеше когато Мечока който стои го промуши един глиган. Куца половин година, преди кракът му да си върне подвижността.

Отпусна се върху сламата и затвори очи. Паско се суетеше с разни неща, които бе донесъл от фургона. Макар да се бе почувствал бодър, когато се събуди само преди половин час, Нокът отново потъна в дълбок сън.

Търпелив по природа, Нокът остави дните да се нижат един след друг, без да досажда на Паско с въпроси. Бе очевидно, че слугата по нрав е мълчалив, а по държане - не особено вежлив и дори грубоват. Нокът разбра, че каквото открие, ще е със собствената му способност да наблюдава.

Болката, причинена от избиването на близките му, така и не изоставяше мислите му. Нокът ля сълзи нощем цяла седмица, но дните течаха и той се отвърна от скръбта и започна да трупа гняв. Знаеше, че там някъде отвън са хората, виновни за избиването на близките му. Рано или късно щеше да ги намери и да отмъсти - такъв беше обичаят на оросините.

Но също така беше в достатъчна степен реалист, за да разбере, че един младеж, при това съвсем сам, има много малка възможност да отмъсти както подобава. Щеше да му се наложи да натрупа сила, мощ, познания за оръжията, много неща. Знаеше, че предците му ще го напътстват. Сребърният ястреб беше знамение: момчето, известно доскоро като Киелианапуна, щеше да се превърне в нокът за своя народ.

Дните течаха еднообразно. Всяка сутрин се събуждаше и хапваше. След това малко се разхождаха с Паско: отначало само из двора около грамадния хан, после - и в околната гора. Силата му се връщаше и той започна да помага на Паско - носеше вода, цепеше на дърва, кърпеше конски такъми. Беше умен младеж и трябваше само да му се покаже веднъж-дваж, за да схване кое как се прави. Притежаваше пламенна страст за съвършенство.

От време на време зърваше за малко Робърт, забързан около хана, често пъти в компанията на някой от трима непознати. Не попита Паско за имената им, но ги запомни. За първия, предполагаше, че е Кендрик. Висок мъж с побеляла коса и буйна брада, движеше се все едно, че е собственикът. Носеше туника от фин плат и пръстен с някакъв тъмен камък в златен обков, но като се изключеше това - прости работни панталони и груби ботуши. Често се спираше, за да даде указания на слугите - момичето Лела и двамата младежи Ларс и Гибс. Ларс и Гибс идваха често в конюшнята, защото се грижеха за конете.

За втория мъж Нокът мислеше като за Снежната шапка, защото косата му беше бяла като сняг, но при все това изглеждаше на не повече от трийсетина години. Не беше толкова висок като Кендрик или Робърт, но някак ги гледаше отвисоко. Държеше се като вожд или шаман, излъчваше сила и власт. Очите му бяха светлосини, а лицето - обжарено от слънцето. Носеше тъмносив халат със сложна шарка по ръкавите и пешовете, достатъчно къс, за да се видят отдолу много майсторски направените му ботуши. Понякога носеше дървена тояга, а друг път си слагаше шапка с широка периферия, същия цвят като халата.

Последният мъж малко приличаше на втория, все едно че бяха родственици, но косата му беше тъмнокафява, почти със същия цвят като на Нокът. Очите му също бяха тъмнокафяви, а жестовете и държането му намекваха за воин или ловец. Нокът го наричаше в ума си Острието, защото лявата му ръка като че ли никога не се отлепяше от дръжката на меча - меч с тънко острие, съвсем различен от оръжията, които Нокът бе виждал. Носеше син брич с крачоли, затъкнати във високи до коленете ботуши, и тъмносива риза, над която обличаше кожен елек с връзки. Също тъй винаги беше с шапка, близнак на онази с широката периферия на Снежната шапка, макар тази да беше черна. Веднъж Нокът го видя да излиза от хана по изгрев слънце, понесъл дълъг лък, а вечерта се върна с изкормена сърна, метната на раменете. За миг младият мъж изпита възхищение: ловуването се смяташе за голямо умение сред оросините.

Всички се отнасяха с Робърт, Паско и Нокът все едно са част от обкръжението. Само Лела от време на време се спираше, колкото да ги поздрави, да кимне или да им махне с ръка. Ларс, плещест момък с буйна рижа коса, и Гибс, по-слаб и по-голям, от време на време ги молеха да им заемат такъми или за помощ, да подържат някой кон, докато го тимарят например. Но и двамата отбягваха да се въвличат в разговори. През повечето време Нокът имаше чувството, че двамата с Паско просто не съществуват в умовете на хората в хана.

След като изтече цял месец, една сутрин Нокът се събуди и видя Робърт и Паско увлечени в разговор. Младежът стана тихо, облече се и отиде при тях.

– А, младият Нокът - усмихна му се Робърт. - Паско разправя, че се възстановяваш добре.

Нокът кимна.

– Раните ми заздравяха и вече не съм толкова изтръпнал и скован.

– Хубаво. Здрав ли си достатъчно за лов?

– Да - отвърна младежът без колебание.

– Добре. Ела с мен.

И излезе от конюшнята. Нокът тръгна подир него. Щом влязоха в хана, Нокът каза:

– Господине, аз съм ви в дълг, нали?

– Спор няма - отвърна Робърт.

– Как да изплатя дълга си?

Робърт спря.

– Аз ти спасих живота, нали?

– Да - отвърна момчето.

– Доколкото разбирам обичаите на вашия народ, имаш жизнен дълг към мен, така ли е?

– Да - отвърна кротко Нокът.

"Жизнен дълг" беше сложно понятие и включваше дълги години служба, пряко или непряко. Когато един оросин спасеше живота на друг, се смяташе, че спасеният е длъжен винаги да се отзове на повика на спасителя си. Все едно ставаше член на неговото семейство, но без привилегията на членството. Ставаше обвързан с честта си да осигурява например храната на семейството на спасителя си, та дори собственото му семейство да гладува. Длъжен беше да помогне на спасителя си да прибере реколтата, преди да почне да прибира своята. Във всяко отношение спасеният беше в дълг към другия. Това, което Робърт казваше на Нокът, бе, че сега младежът трябва да го смята за свой господар, докато той не реши да го освободи от службата.

– Този дълг е тежък, нали?

– Да - отвърна спокойно Нокът.

Вятърът шумолеше в листата на далечните дървета. Робърт мълчеше, сякаш премисляше нещо. После каза:

– Ще те изпитам, млади ми Нокът. Ще оценя характера ти и ще видя дали ще си годен.

– Годен за какво, господине?

– За много неща. И няма да ти кажа и половината от тях в близките години. Ако се окаже, че ти липсват качества, ще те обвържа на служба при Кендрик за няколко години, докато не се научиш да се грижиш за себе си в свят различен от високите планини на оросините, защото този живот вече ти е отнет завинаги.

Като чу тези думи, Нокът се почувства все едно, че са го ударили в сърцето, но лицето му остана спокойно. Казаното от Робърт беше истина. Освен ако още някои не бяха преживели нападението и не се криеха в планините, сега той беше последният от оросините, а никой не можеше да живее сам високо в планините.

Най-сетне Нокът промълви:

– А ако не ми липсват?

– Тогава ще видиш и ще научиш неща, които никой от оросините не е могъл и да си въобрази, млади ми приятелю. - Обърна се, понеже чу стъпки. Беше Острието, метнал беше през рамо дългия лък и носеше друг в ръка, с колчан стрели на бедрото. - А, ето го и него. - Робърт се обърна към Нокът. - Сигурен съм, че си виждал този мъж, защото се справяш добре с наблюдаването: това вече го забелязах. Нокът, това е Калеб. Той и брат му Магнус са мои съдружници.

Нокът кимна на мъжа, който го изгледа мълчаливо. Отблизо реши, че Калеб е по-млад, отколкото си бе мислил отначало - навярно не повече от десет години по-голям от него, но стоеше с увереността на доказан воин.

Калеб му подаде лъка и колчана. Нокът стегна колчана на кръста си и огледа лъка. Беше по-дълъг от тези, с които се беше учил. Докато изпробваше как е изпъната тетивата, усети, че очите на Калеб следят всяко негово движение. Единият край на жилата се беше поизтъркал, но младежът прецени, че не е толкова похабена, за да е проблем засега. Все пак попита:

– А резервна?

Калеб само кимна.

Нокът намести лъка през рамо и каза:

– Да тръгваме тогава.

Калеб се обърна и поведе. Скоро двамата вече тичаха леко по пътеката през гората.

Движеха се безшумно сред дърветата. Калеб - все още не беше казал и дума - поведе Нокът извън пътеката, по дирите на дивеча. Младежът се оглеждаше за знаци, които да запомни и по които да се върне на пътя, ако се наложи.

Калеб тичаше неуморно, скорост, която нямаше да е проблем за Нокът, ако беше съвсем здрав. Но раните бяха отнели силите му и след час бягане той усети, че му е трудно да поддържа темпото. И тъкмо да помоли за почивка, Калеб спря, откачи меха с вода от лявото си бедро, където обикновено висеше мечът му, и го подаде на Нокът. Нокът кимна и отпи пестеливо, само колкото да си накваси гърлото. Посъживен, подаде меха на Калеб. Мълчаливият мъж му махна с ръка, все едно го канеше да отпие още глътка, но Нокът поклати глава. В тази гъста гора не можеше да са далече от водоизточници - поточета, езерца и извори, но пък той беше от високите планини, където вода се намираше трудно, и пестеливото пиене по време на лов му беше станало навик.

Продължиха, но този път Калеб поведе ходом вместо бежешком, оглеждаше земята за следи от дивеч. След няколко минути излязоха на една поляна и Нокът спря. Тревата беше висока почти до кръста, светложълто-зелена от лятното слънце и честите дъждове.

Нокът бързо смъкна лъка си и потупа с него Калеб по рамото. Посочи му с лявата ръка и Калеб извърна очи. Нещо беше минало през тревата съвсем наскоро. Личеше си по стъпканата тук-там трева. Нокът клекна и огледа за дири. Намери една в малка падина в мократа пръст и каза тихо:

– Мечка. - Опипа прекършените стръкове. Все още бяха влажни. - Близо е.

Калеб кимна и каза тихо:

– Добри очи.

Обратно към рубрика "Първи срещи"

Ревю за романа прочетете ТУК.