|
|
       
|
Ето още една химера на модерната фантасмагорична проза: The Etched City. Дебютният роман на австралийската писателка К. Дж. Бишъп е едно от най-живите, труднообясними и съноподобни произведения, които съм чел напоследък. Съставена от равни дози реалност и фантазия, класически похвати от новата вълна и типични за ню-уиърда номера, това е книга с тяло от живот, опашка от смърт и глава, в която двете сили се смесват толкова перфектно, че съществуването им отделно изглежда невъзможно, дори като думи. Този звяр от близо 400 страници се променя непрекъснато и изненадва още по-често. Но не толкова често, че самият елемент на изненада да престане да бъде изненада. Думите на неговото тяло са част от текстове, които обслужват стремежа към живот (секс и приключения), желанието за смърт (убийства и мъчения), има екшън и уестърн, потопени в море от декадентска проза (на места поезия), има и моменти на вилнеещи фантазми, които разбъркват елементите, както само експериментален роман, сън или психоактивно вещество могат. А всичко, както винаги, започва толкова обикновено: една жена и един мъж, тя доктор, той наемен воин, се срещат случайно след дългогодишна пауза в град, който е като прерисуван от картина на Дивия запад. Двамата са бивши революционери, сега престъпници, обявени за издирване от властта, за чието установяване са се борили и убивали. Тя (наречена Раул) няма съвест, изгубила я е незнайно къде и незнайно кога. На мястото й има фантом, който може би изпълнява същите функции, а може би е просто тапа (твърде слаба, както разбираме по-късно), която да пази духа на всичко онова, което Съвестта и Свръхегото държат в бутилката. Той (Гуин) има много стил и никакви скрупули. Служи на всеки, който има пари и задачи за ятагана му. Срещнати от съдбата и принудени да останат заедно от обстоятелствата – преследващ ги полк, – двамата се качват на един влак и попадат в град. Който е като спомен от нещо, прочетено в книга на Джоузеф Конрад за Африка. Наречен е Ашамойл и през него тече богатата на крокодили река Скамандър. На другия й бряг има джунгла, в нея властите от града, робовладелци, водят война с няколко местни племена. Ашамойл е странен: с изгорените си мостове, мръсните си гета и задимените си барове, с полуразрушените си храмове и необикновените си жители. Тук Раул става лекар към църква в един бедняшки квартал, а Гуин става една от многото ръце на местния главен робовладелец. Той ухажва дами и убива, тя лекува и се опитва да разбере причината за няколко твърде неестествени раждания в града. Едно от тях е бебе с човешка глава и тяло на крокодил, дошло на този свят, за да бъде бог. То умира веднага, но остава до края на романа като първия и най-ясен знак за множеството промени, които предстоят.
В Ашамойл живеят още двама души, дошли от други земи и светове. Свещеник, който някога е имал мощни животоспасяващи магьоснически сили, сега редуцирани до прости трикове (като отглеждането на насекоми в раните на ръцете си и скорпиони в раните на краката си). Това е така, защото е загубил любовта на безименния си бог. Той се опитва да спаси душата на Гуин, убеден, че това дело ще му върне благосклонността на висшата сила. Другата е мистериозната художничка Бет, която рисува с киселина върху метал, спечелва (или открадва) сърцето на Гуин и променя града с картините си. Връзката между Бет и Гуин е централна в романа. Тя започва от една картина, “Разговор между Сфинкс и Василиск”, и завършва с цялостна промяна на всичко и всеки. Както казва самата художничка, използваната в началото метафора става метаморфоза. Затова и тя, която е метафора за сфинкса, накрая излита от прозореца на дома си, а той, който е метафора на призования от нея апокалиптичен и светоразтъсващ елемент, умира и се ражда отново, в един свят – зъл и змиеподобен, а в друг – прокълнат и донякъде пречистен. И други същества и хора са част от тази мозайка: творчеството на Бет не се ограничава само до картини, тя създава и живот. Домът й се пълни с химери, съставени от части на зверове, по детски невинни и жестоки. Появява се и един отмъстител, загубил жена си. С помощта на знанията на епизодичен (но ключов) герой магьосник, той носи съпругата си винаги със себе си и я използва, за да раздава правосъдие: тя е превърната в брадва, от чийто удар се раждат рани и цветя. Има и един обсебен от певица в бар младеж: той, в пристъп на силна ревност, слага началото на спирала от насилие и смърт, която засяга всички (и център на която са отмъстителят и неговата жена оръжие). Едно невинно момче, син на робовладелеца, самият робовладелец, както и много други герои: врачки и медиуми, войници и диваци, мъж, от чийто пъп расте лотус, момчешки банди, водещи свои си войни. Ашамойл е мястото на трансформация за всеки от тях. Хората идват, променят се и го напускат. По различен начин. Чрез изкупление, наказание, създаване, рушене, обичане и себенамиране. Не всяка метаморфоза е проследена от началото до края. Например Бет, която като художничка в Ашамойл е в стадия си на какавида, преди може би е била пътешественик между световете или просто момиченце, което един ден започнало да вади сребърна нишка от устата си и да я увива около себе си. Гуин пък може би е Дяволът или аватар на Василиска. А Раул, която на края предприема крайни действия (защото “Лошите са толкова силни, понеже добрите не са достатъчно добри”), е може би символ на Закона и неговото възстановяване.
|
|||||||||||||||||
Но в роман, който се движи между сън и реалност, между акт и желание, това е трудно да се каже. Когато един от главните герои е сфинкс, а другите не са класическите за жанра образи, има много въпроси и невинаги отговори. Единственото, което се знае със сигурност и което може да бъде прочетено черно на бяло върху страниците му, е че всеки трябва да използва странността си, за да се движи от свят на свят, докато не намери нормалност, която да може да го приеме. 
