|
|
         
|
Тиха и спокойна нощ. Главният герой, именуван в случая Джак, и глупавата му приятелката Тина гледат както обикновено телевизия и се радват на удоволствията, които им предоставя съвместният живот. Но точно когато Тина излиза за момент от стаята, Съдбата(tm) тъкмо се чуди как да направи живота на Джак малко по-разнообразен и интересен. В същото това време, по някаква странна случайност, в един друг свят и в едно друго време (бел. внимателния читател – е, нали беше същото време?), злата Хекуба се чуди как да се докопа до отдавна разпръснатите части на легендарния Staff of Oblivion (Жезълът на забравата). И отново поради някаква странна случайност, точно на метър от нашия главен герой се намира една нищо и никаква сфера, която, както може да се досетите всъщност съвсем не е нищо и никакво сфера, а Сферата, последното парче, нужно за сглобяването на гореспоменатата тояга за масово унищожение. Та при наличието на така създадените обстоятелства, Съдбата решава, че Джак е твърде млад, за да си живее на спокойствие като престарял пенсионер и позволява най-великодушно на Хекуба не само да засмуче в своя свят Сферата, но заедно с нея и Джак, и дори телевизора му. И така, летейки безпомощно към света на Nox, Джак се озовава заедно с телевизора си на някакъв орбитиращ около планетата кораб с платна, докато Сферата отива право в злите ръчички на Хекуба. Още неосъзнал смяната на реалиите, на Джак е връчена ролята на “пичът, който ще спаси света”. Сдобива се също така с меч или тояжка, в зависимост от избора на клас, и започва да сразява безмилостно различните съвкупности от движещи се злобно настроени пиксели. А сега по същество. Тъй като вече споменах за избора на клас, нека разширя малко темата. В играта има три класа – Войн, Магьосник и Призовател. Започвам с това, защото е твърде важно за самата игра – от избора на класа зависи не само различния подход към спрaвянето с поставените ни задачи, но и присъствието и отсъствието на допълнителни такива, произлизащо от различния поглед върху историята, който предлага играта с различните класове, а също и за съвършено различните финали на играта, изразяващи се в различни развръзки и анимации за всеки от тримата юнаци.
Войнът започва приключението си близо до замъка Dun Mir, където набързо минава едно лековато бойно изпитание и доказва, че е годен за служба при владетеля на замъка. Следват няколко въвеждащи в историята куестове, а впоследствие се разкрива и главната цел – Хекуба, разбира се. Малко набързо така го казах, но за това си има причина. Играта с война като цяло не е много трудна и е доста еднообразна. Той просто минава през нивата, за него не е проблем да вземе големия чук и да премаже всичко, което му се изпречи на пътя, без дори да се поизпоти. Магьосникът е по-интересен. Има голям набор от магии (около 30, ако си спомням добре), в които почти няма безсмислени такива. Отделно от това, магьосникът може да се изявява като сапьор, като поставя различни капани, заредени с магии (файърболче + лайтнинг = скоропостижна смърт на множество врази), както и като шпионин/крадец, благодарение на Invisibility магията. И накрая – Призователят (Conjurer). Призователят, както би било логично, е смесица между воин и маг, примесена с малко любов към природата, изразяваща се всъщност в наглото й използване в полза на нашата свещена кауза или, казано възможно най-кратко – може да призовава различни животни, които да му помагат в битките, като същински друид ала-Диабло-2. А също единствен може да стреля с лък и арбалет. И отново – играта с него се различава коренно от играта с другите двама герои. И така, нека погледна малко по-глобално на нещата. Светът на Nox се населява от четири фракции, три от които представляват вече изброените класове в играта, а четвъртата – злите орди от мъртви и немъртви подвластни на Хекуба.
Поради древни катаклизми в баланса между отделните фракции, в настоящия момент всяка една от фракциите държи парче от могъщия Staff of Oblivion и главната цел на всеки герой е да изземе и четирите части, да сглоби оръжието и да напляска здраво Хекуба. Но, както по-горе отбелязах, съществуват различия в геймплея и историята, в зависимост от избрания клас. Ситуацията е следната – воините и маговете съвсем не се обичат, конджурерите са неутрални, а Хекуба си е зла. Съответно, логично е да се осмисли, че ако играеш с маг няма да ти е нужно да избиваш де що видиш магьосник, за да се докопаш до частта скрита в тяхната магьосническа кула. И от друга страна, ако играеш воин няма да ти се налага да се промъкваш тихомълком в замъка Dun Mir, постоянно помпайки Invisibility и отстранявайки единствено най-пречещите рицари, рискувайки иначе скоропостижна смърт или поне масово намаляване на health и mana колбите. С Конджурерите ми е малко мътно как стоят нещата, защото играх с такъв доста отдавна и съм позабравил в какви отношения са с останалите и как си набавят липсващите парчета, но също имаше разлики. Дори отношението на жителите във всеки един от градовете е различно. Ето на, моят воин още с влизането в града на маговете го вкараха в затвора – чакайте бе, аз тук с висша цел идвам, оставете настрана расовите различия. Не, расизъм отвсякъде. И в Икс (градът на призователите) – същата работа, хората се вайкат – “Войн в Икс? Докъде я докарахме, ц-ц...” А самият свят е толкова красив – навсякъде полянки, дървенца, пънчета със скрити съкровища, вълци, мечки, пещери със гадини – красота. А хората с тези противоречиви отношения само развалят общата картинка. Огретата например са пичове. Те поне действат еднакво враждебно към всички и не си играят много-много на дипломати. Какво друго може да се каже за играта? Най-очевидното е, че е силно екшън-ориентирана. Нямаш контрол върху разпределение на точките след качване на ниво. И въпреки че историята е различна за всеки един клас, тя е също и праволинейна, но това не е задължително минус, поне в случая не е. А, да, в играта има нещо интересно, което не съм виждал в друго изометрично RPG изобщо. Става дума за погледа на нашия герой, за това, че е нормално той да не вижда какво има зад ъгли и стени, зад колони и статуи, например. Някак, логично звучи, нали? Да, но в изометричните ролеви игри, очите на нашето алтер-его не са там долу, в очните му кухини, а се реят отгоре, сякаш поместени в божеството, което го направлява – съответно, стените не пречат на визията на героя. Решението на Westwood е просто и гениално – те скриват в реално време местата, които героят не може да види. Всъщност, това дори не е решение, а просто реализация на очевидното. Вижте приложените скрийншоти.
Освен това, играта има едно от най-красивите менюта и интерфейс, които съм виждал. Курсорът в началното меню е направо култов! Графиката я бива дори и сега – седем години след излизането на играта. Не е като да е тъпкана с ефекти и технологии като по-новите игри, но това по никакъв начин не пречи на удоволствието от играенето. Озвучаване почти липсва, но пък и самите диалози също са кът. Музиката е доста добра обаче – композитор е Frank Klepacki, разбира се, човекът, без когото игрите на Westwood нямаше да са това, което са. Малко финални думи и привършвам.
|
|||||||||||||||
Играта е забавна, това е факт. Няма толкова разтърсващо дълбока история като Baldur's Gate или Fallout, да речем. Не е и толкова сложна като тях. Nox просто разказва една история и го прави добре, по три различни начина, в един магичен свят, в който лесно успяваш да влезеш и трудно излизаш, докато не станеш истински герой и не победиш веднъж завинаги злото. Колко мило. Класика.