Чудесата на Джон Варли: Трилогия „Гея”

Shannara

Дилвиш веднъж ми спомена, че предпочита да чете автори, чиито произведения са многократно номинирани, но не са печелили престижни награди, отколкото автори с един или два наградени романа. Не мога да не се съглася с него, че многократните номинации са доста добра препоръка за стила и идеите на фантастите. Такъв „недостигнал наградата” автор е Джон Хърбърт Варли. В периода от 1976 до 1985 г. той е номиниран ежегодно за наградите „Хюго” и „Небюла” – често пъти в по две-три категории, но за тези девет години са отличени само два разказа и една повест с общо две премии „Небюла” и три „Хюго”.

На българския читател Варли е позната с трилогията си „Гея”, издание на ИК „Камея”, романът „Гореща линия „Офиучи”(ИК Квазар) и разказите „Постоянство на възприятието” и “Натиснете Enter”. Доста малко за продуктивен писател като Джон Варли, но пък късата форма, в която е най-силен, никога не е била особено на почит сред българските издатели на фантастика.

Всъщност аз самата чета рядко разкази, затова започнах с трилогията „Гея”, която изненадващо ми допадна с лаконичността, идеите и хумора си.

„Титан”

Началото на поредицата „Гея” започва с откриването на неизвестно космическо тяло близо до един от спътниците на Сатурн. Огромният мастилено-черен тороид, останал години наред незабелязан за Земята, внезапно напада кораба „Рингмастър”, а екипажът му е погълнат от чудовищно огромното същество-спътник.

След прекараните в полусън месеци капитан Чироко Джоунс се събужда във вътрешността на тороида – сама, изцяло обезкосмена и докарана до нервен срив от времето, което е трябвало да преживее, без да използва сетивата си. Мястото е странно – въздушната среда и четвърт g гравитация са подходящи за хората, но пространството е ограничено, макар и потискащо с мащабите си – гигантските кабели, прозорци и клапи създават впечатлението за изкуствено творение. И все пак то е живо.  Постепенно намирайки се един друг, членовете на екипажа ще открият, че психологическите травми от нападението са почти съизмерими с физиологичните промени, които всеки един от тях е претърпял. Защото създанието, наречено Гея, има свои планове за тях, а децентрализираните мозъци на Гея – съвсем различни. А по пътя си към небесата, където ще потърсят управляващите, хората ще се сблъскат с разумните обитатели на този свят-колело. Същества извън границите на въображението и на ръба на възможното.

„Титан” не звучи особено оригинално в идейно отношение – когато бива публикувана през 1979 година, Лари Нивън вече е издал „Пръстенов свят”, а две години по-рано Артър Кларк е отнесъл „Хюго” и „Небюла” за „Среща с Рама”. Не напразно сравнявам трите произведения – те са удивително еднакви в много елементи – светът с несферична форма, неравностойната борба на хората срещу огромно и могъщо същество и личната драма на героите, поставени във враждебна среда. Но „Титан” се отличава със своето динамично действие, чудноватост на обстановката и по-достоверната човещина на действащите лица. Мотивите им не са подробно описани, но въпреки това създават усещане за автентичност. По мое мнение Варли е намерил идеалната комбинация от динамичност, краткост и детайлност, без да задълбава в излишни описания и психоанализа.

„Магьосница”

Може би именно поради факта, че в средната книга на поредицата героите са по-подробно описани, „Магьосница” ми допадна повече. Гея и туземните й обитатели са вече представени на читателя от предходния роман и Варли се е съсредоточил в доразработването на образите на вече познатите ни герои и въвеждането на нови. Но не си мислете, че това е типичната средна книга – „продължение на първата и прелюдия към последната”, в която нищо не се случва. Напротив – тук отново действието е изумително бързо, без да е претупано, и Джон Варли продължава да разкрива майсторски поредната мистерия на Гея, без да намалява нито за миг нивото на съспенс.

Шейсет години след пристигането си капитан Чироко Джоунс се подвизава на Гея като нейна Магьосница – официален представител на богинята и най-могъщото същество в света-колело. Но вечната младост, на която се радват Чироко и нейната спътница Габи Плъджет, си има цена. Децентрализираните мозъци на Гея не работят както трябва – някои са мъртви, други се бунтуват, трети са откровено луди. Както и самото божество. И единствените, които могат да направят нещо по въпроса, са Магьосницата и помощниците й. Пристигането на също така лудите (може да ги наречете и болни) поклонници Робин и Крис поставя началото на края на богинята, подготвян от нищожните човеци. Евентуално...

Трябва да спомена, че две от причините да харесам „Магьосница” повече от „Титан” са хуморът и въображението, които писателят разгръща в по-голяма степен.  Сексуалният живот и социалното устройство на титанидите тук са описани много по-подробно, появяват се нови раси на Гея, а всяка нова местност е толкова различна със своята еко-система, че на моменти не успявах да побера цялата информация. От друга страна, отраслата във феминизирано вещерско общество Робин беше изключително забавна със странните си представи за мъжете и жените, отраснали извън колонията.

„Демон”

Финалната част на трилогията е единствената недостигнала до номинация за премиите „Хюго” и „Небюла” и за съжаление си мисля, че съвсем не е подценена. Книгата е може би най-странната и нехомогенна в цялата поредица. Действието е некохерентно и  самите герои също не са на фокус и са някак хаотично действащи. За сметка на това е доста по-непредвидима. Съдбата на изпадналата в немилост Чироко и нейното отмъщение срещу Гея са достатъчни, за да задържат интереса на читателя.

Богинята вече е изцяло отдадена на филмовата си мания, а аватарът й, Мерилин Монро, участва в чудовищни филмови продукции. За да сработи индустрията на седмото изкуство на колелото, Гея създава все по-извратени същества и нечовешки планове. След четвъртата ядрена война Земята е вече необитаема, а част от бегълците се преселват на Гея. В Диона се оформя язвата на беззаконието Белинзона – град, където властват робството, убийствата и човекоядството. До момента, в който демонът Чироко, с помощта на титанидите, не се намесва в играта на Гея и не налага диктаторски режим над града...

В личната ми класация „Демон” се нарежда на последно място. Началото, макар и обосновано от лудостта на Гея, ми се стори откровено претрупано и отблъскващо с извратените си създания – зомбита, демони и чудовища. Възкресението на един от героите ми заприлича на евтин подход от сапунена опера, но пък баталните сцени и развръзката компенсираха неприятното впечатление от първите глави. Макар „Демон” да е по-слаба в сравнение с предходните две книги, все пак тя е написана в характерното за Варли желание да премине отвъд социалните норми и границите на собствените си възможности.

Поредицата е впечатляваща – всеки от романите е свързан с останалите и все пак уникален в оформлението си. В „Титан” преобладава музиката, самият роман е изграден като либрето, „Магьосница” прилича на устен фолклор с героичните постъпки на действащите лица, докато „Демон” е тържеството на визуалното изкуство. Препоръчвам „Гея” на всеки любител на фантастиката, който я е пропуснал, защото въображението и стилът на Джон Варли гарантират на читателя едно чудесно изживяване.

Коментирай...