Как бихте се почувствали, ако летяща морска звезда от Уран на име Абдула ви постави сложна задача, за изпълнението на която печелите разходка до родната му планета, смяна на името и интимно запознанство с тънкостите на венерианската кулинария от другата страна на масата, или по-точно върху масата Ужасен, втрещен, невярващ – също като Реймънд. И докато той пътува към топлата тенджера, верният му приятел Саймън получава книга, в която е описано бъдещето. Зачита се и му се разкриват невероятни перспективи – да помогне за спасяването на човечеството на земята или да спечели от залагания. И, да, избира второто. Нищо, че скоро всички ги очаква бавна и мъчителна смърт от задушаване, ако преди това не бъдат анихилирани от Сатан-кокошката, важното е, че ще умре богат. Комбинативният му ум измисля перфектен план, който почти успява. В това време космическият пътешественик Реймънд постига немислимото – избягва на косъм трагичната съдба и бива спасен от най-екстравагантния междупланетарен цирк, който може да съществува. Разбирайки коварните планове на Рай да “прочисти” Земята, с помощта на прекрасната Зефир (съставена от всички най-красиви женски части, които Реймънд е виждал или си е представял) и Професор Мерлин, той повежда армията за спасение на Земята, състояща се от… него самия.
Това е първата книга на Ранкин, която прочитам и съм лека раздвоена. От една страна писателят е далеч от хумора на Пратчет и уникалността на Адамс (а точно това са написали нашите хора от “Бард” на корицата). Чете се сравнително леко, но на моменти досадява с физиологичните гегове. А от друга – това е творба, от която мога да цитирам цели пасажи и да се превивам от смях (жалко, че подобни пориви на авторовото вдъхновение са твърде епизодични). Може да се прочете при липса на по-апетитни заглавия, а за феновете на английския футбол си е направо задължителна.
И нещо интересно – още в първата си книга The Antipope (написана 13 години по-рано, от поредицата за Брендфорд), Ранкин ни препраща към “Най-страхотното шоу…”: “иззад ъгъла се намираше непокътнат парцел, който някога е принадлежал на Реймънд, който бе отвлечен в космоса от звездно създание от Alpha Centauri.”
Приятна изненада е, че издателство Бард започнаха да издават не само романите-носители на награда “Хюго”, но и номинираните книги. Дано само това не е плод на чиста случайност, тъй като на корицата на “Войната на старците” фактът, че книгата е номинирана не се споменава (а още по-фрапантен е случая с носителката на наградата “Ускорение”). И така, пред вас е един от романите, номинирани за награда “Хюго” в категория “най-добър роман” за 2006. Този роман донесе на автора си награда “Джон Кембъл” за най-многообещаващ млад автор за 2006 година, бе номинирана за награда “Локус” в две категории – “най-добър роман” и “най-добра първа книга”, така че книгата заслужава да й отделите внимание. ...
Дилвиш веднъж ми спомена, че предпочита да чете автори, чиито произведения са многократно номинирани, но не са печелили престижни награди, отколкото автори с един или два наградени романа. Не мога да не се съглася с него, че многократните номинации са доста добра препоръка за стила и идеите на фантастите. Такъв „недостигнал наградата” автор е Джон Хърбърт Варли. В периода от 1976 до 1985 г. той е номиниран ежегодно за наградите „Хюго” и „Небюла” – често пъти в по две-три категории, но за тези девет години са отличени само два разказа и една повест с общо две премии „Небюла” и три „Хюго”...
Майкъл Бишъп, поредният несправедливо пренебрегван от нашите издатели фантаст, е много интересен автор. Дебютира в началото на 70-те с разкази и през 1975 г. с романа Funeral for the Eyes of Fire (номиниран за Небюла). Представител е на пост-ню уейв-поколението хуманисти (има едно, краткотрайно, мисля, разделение на писателите през 80-те на киберпънкари и хуманисти) заедно с Октавия Бътлър, Джийн Улф и Джон Варли. Пише най-известните си произведения през 80-те, макар че, според разбирачи, най-доброто от него излиза през 90-те. И това е донякъде логично, защото Бишъп е амбициозен автор (никога не го е криел) и търсенията му са го отвели къде ли не, почти винаги с успех...