|
|
         
|
Майкъл Бишъп, поредният несправедливо пренебрегван от нашите издатели фантаст, е много интересен автор. Дебютира в началото на 70-те с разкази и през 1975 г. с романа Funeral for the Eyes of Fire (номиниран за Небюла). Представител е на пост-ню уейв-поколението хуманисти (има едно, краткотрайно, мисля, разделение на писателите през 80-те на киберпънкари и хуманисти) заедно с Октавия Бътлър, Джийн Улф и Джон Варли. Пише най-известните си произведения през 80-те, макар че, според разбирачи, най-доброто от него излиза през 90-те. И това е донякъде логично, защото Бишъп е амбициозен автор (никога не го е криел) и търсенията му са го отвели къде ли не, почти винаги с успех. Основни теми в творчеството му са вярата, другостта, човешката природа. Фантастиката му дължи много на социологията и антропологията. Романите и разказите му са ‘литературни’, т.е. фокусирани върху човешките взаимоотношения, с много препратки към чужди произведения (често класики от жанра) и нерядко с не особено динамични сюжети. Въпреки това (или според мен, на всичкото отгоре :), идеите си ги има, и то нерядко предизвикателни. Героите му не са типичните за жанра – много често не са бели мъже, а черни, японци, жени, старци. Описаните от него общества на бъдещето и далечното минало (No Enemy But Time, най-известната му книга, ни връща в праисторията) го доближават до Робърт Силвърбърг, за чието влияние самият Бишъп често говори. Обходил териториите на почти всички поджанрове, Бишъп остава най-ярка следа в научната фантастика. Романите му от 70-те и началото на 80-те впечатляват със силните образи и интересните светове. От градовете куполи от бъдещето на Щатите до странните извънземни племена, чиито ритуали озадачават и ужасяват земни учени, световете на Бишъп са ярки, живи и убедителни. Точно в такъв свят се състоя и моята първа среща с Майкъл Бишъп. Става дума за едно кратко негово произведение, което е сред най-добрите му, но често се губи в сянката на по-мащабните му романи: Stolen Faces. Главният герой на романа е престъпил закона военен, който след съд е изпратен на далечна и изоставаща планета, където да работи като директор на лепрозариум. Това си е чисто заточение, защото колонията за прокажени е напълно изолирана дори на самата планета, затворена отвсякъде, и то не само със стени и бодлива тел, ами и с редица културни забрани и закони, чрез които нормалният свят на планетата се защитава от болните обитатели на лепрозариума. А последните са развили свое собствено общество със свои закони, традиции, вярвания и легенди. Миналото им е потънало в мъгла – как точно е дошла болестта и каква е тя, не е много ясно. На пръв поглед прилича на проказа, но е различна. Няма нови заразени, освен наследниците на жителите на колонията. Дори работещите в лепрозариума не са давали свои жертви. Болестта е изцяло ограничена на територията на телата на странното общество.
Новият директор навлиза в работата си постепенно. Бавно започва да потъва в непознатия свят, който се оказва богат на истории, ритуали и шокиращи факти. Обществото на болните живее според строги закони. Смъртта е често срещано явление, предателството и използването на другия – също. Децата се движат на групички из горите около колонията, защото иначе рискуват живота си сред възрастните. Принудени са да крадат и убиват за храна. Старите са просто месо и нищо друго. И всичко това на фона на зловещо описана плеяда от телесни деформации. Точно когато главният герой и читателят свикват с разяденото отвсякъде общество, то започва да хвърля повече светлина върху тайните и историята си. Болестта се е трансформирала в ритуал. Страданията на тялото са се превърнали в страдания на обществото. Майкъл Бишъп проследява пътя на тази промяна, трупайки емоции и преживявания, за да подготви и стовари върху четящия шокиращия и тежък финал. Stolen Faces е типичен за фантастиката от 70-те роман. По онова време е бил силно актуален. Днес не е остарял, но времето на точно този тип социална и антропологична фантастика е отминало. Бишъп, чиито истории по-късно ще засегнат СПИН епидемията и светоунищожителни войни, няма да напише друг толкова краен и тежък роман. Емоционалната сила на произведението е един от основните му плюсове и това, което прави от Stolen Faces качествена литературна творба.
|
|||||||||||||||
Преди няколко дни съвсем случайно попаднах на статия за британския антрополог Колин Търнбул, чиято книга за племената Ик в Африка най-вероятно е повлияла на Бишъп за написването на своя роман. Не съм чел The Mountain People на Търнбул, но резюметата са като огледало на части от историята в Stolen Faces, без да има преувеличения или кой знае какви украси. Поредното доказателство, че фантастиката, както казва Дорис Лесинг, е най-добрата социална литература на 20 век. 