![]() |
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]()
|
Приятна изненада е, че издателство Бард започнаха да издават не само романите-носители на награда “Хюго”, но и номинираните книги. Дано само това не е плод на чиста случайност, тъй като на корицата на “Войната на старците” фактът, че книгата е номинирана не се споменава (а още по-фрапантен е случая с носителката на наградата “Ускорение”). И така, пред вас е един от романите, номинирани за награда “Хюго” в категория “най-добър роман” за 2006. Този роман донесе на автора си награда “Джон Кембъл” за най-многообещаващ млад автор за 2006 година, бе номинирана за награда “Локус” в две категории – “най-добър роман” и “най-добра първа книга”, така че книгата заслужава да й отделите внимание. Няколко думи за сюжета. “Бих дал всичко, за да бъда отново млад”. Това може би си казва всеки човек след определена почетна възраст. Е, главният герой Джон Пери има тази възможност. Ако се запише в Космическите Обединени Сили, или КОС, ако напусне Земята завинаги, ако се откаже от близки, дом, семейство и минало... След смъртта на съпругата си, на Джон не му е останало много и той се вкопчва в предоставената му възможност да изживее втори живот – да бъде подмладен (или поне той така си мисли), да прослужи спокойно десетте си години в армията на земните колонии и да се наслади на чувството отново да бъдеш млад. Уви, не всичко, което Джон си е мислил, че го очаква в новото бъдеще се оказва реалност. За да стигне до очакваното бъдеще, Джон най-напред трябва да премине през месомелачката, наречена война. Книгата заслужава внимание поради няколко причини. Като начало, стилът на Скалзи е лек, неангажиращ и четивен. Книгата е написана със свежо, макар и леко стереотипно чувство за хумор. Чете се на един дъх и е много приятно и разтоварващо четиво. Но същевременно е откровено клиширана и предвидима. Няма нищо, което да не сме срещали в друго четиво, освен може би за старците, които отиват на война. Скалзи обаче успява да съживи до болка познатите идеи благодарение на един жив образ. Всъщност, Джон Пери е също толкова стереотипен образ на средностатистическия герой на научнофантастичен роман, че да му стане противно на човек. Докато не се замисли. Защо тогава книгата е номинирана за толкова много награди и е предизвикала такъв интерес сред почитателите на жанра? Според мен причината се крие в това, че в крайна сметка се оказва, че Скалзи е написал една много фина, много тънка, почти незабележима пародия на космическа опера и военна фантастика. Всичката тази клишираност и еднотипност е разказана с изключителна сериозност, но в следващия момент авторът сервира новината, че едва ли не за 95% от разумните видове във вселената човешкото месо е деликатес, извънземните, стоварващи войските си на някоя земна колония водят със себе си и готвач-водещ на известно кулинарно шоу по телевизията на родната им планета или че човечеството воюва с едва ли не двеста-триста биологични вида едновременно. Хуморът, образът на Джон Пери, стилът на автора, подходът към героите и сюжета, изобщо цялата книга толкова силно ми напомняше през цялото време на Робърт Хайнлайн, водач и вдъхновител на цяла армия последователи, и неговите “Звездни рейнджъри”, че последните няколко изречения в послеслова не бяха никаква изненада за мен. За да открие истинската сила на “Войната на старците”, читателят трябва да се зарови дълбоко, много дълбоко под повърхността на сюжета и идеите. Тази книга е поклон. Поклон, изтъкан от самоирония, насмешлива усмивка и искрено преклонение пред таланта и труда на един от най-великите писатели на фантастика. Финалът на книгата и последните две изречения в послеслова ме накараха да изпитам странна смесица от чувства. Болезнено удовлетворение, един едновременно горчив и сладък спомен за отминалото време, носталгия по първите ми срещи с научната фантастика, по детството и огромното удоволствие и възторг, които ми донесе първата книга на Робърт Хайнлайн, която прочетох. Самоирония и насмешка към собствената ми невинност и наивност. Спомен за едно време, което никога няма да се върне. Според мен това се е случило с мнозина. Номинациите на книгата са своеобразна почит към неоспоримия талант на автора, успял така фино и неуловимо да докосне душата на читателя, към писателите, пред които той се покланя, както и пред собственото си минало и собствения си живот. С тези номинации феновете се присъединяват към поклона на автора.
В разгара на лятото Бард ни поднася ново предложение за бягство от реалността – номер 139 от поредицата “Избрана световна фантастика”, или с други думи “Войната на старците” от Джон Скалзи. Скалзи е сравнително млад автор (роден е през 1969 година), който пише книги в различни жанрове, но според него самия има само два такива – “fiction and non-fiction”. Появява се на фантастичната сцена имено с “Войната на старците”, издадена през 2005 година. Отзвукът не закъснява и Скалзи е номиниран през март 2006 за награда “Хюго” за “най-добър роман”, печели награда “Кембъл” през същата година за “най-добър млад автор”, малко не му достига да грабне и награда “Локус” отново в категория “най-добър роман”. Сюжетът на книгата не е нов – войната на човечеството срещу обкръжаващата ни Вселена, където враговете са в изобилие, а приятелите все още не са открити. Самият автор в края на книгата изказва благодарности на Р. Хайнлайн за вдъхновението, което му е дал, като предполагам визира конкретно “Звездни рейнджъри”. Откривам за себе си и аналогия с “Вечната война” на Джо Холдеман, но тази аналогия е много слаба – проследяването на съдбите на група приятели, пръснати по отдалечените “фронтове” на бойните действия във “Войната на старците” ми напомня много на епизодичността, която се получава вследствие на скоковете през черните дупки при Холдеман. И все пак за какво става въпрос. След страшна чумна епидемия, предизвикана от завърнали се кораби на Земята, е наложена строга карантина и разделение на Човечеството – тръгнали веднъж на път, колонистите нямат право да се връщат на родната планета. Изграденият Колониален съюз се стреми към развитие и разширяване на земните колонии, както и да пази Земята от чуждо нашествие. Това е всичко, което хората знаят за ситуацията. Всички жители на Земята живеят спокойно и доволно, незадоволено е само любопитството им за Вселената над атмосферата. Единственият начин обаче да се напусне планетата е да си роден в някоя от пренаселените области на света, например Индия, или да си навършил 75 години и да се запишеш в Колониалната армия. И много от доживелите тази възраст го правят, ръководени не толкова от любопитсвото, колкото от мисълта “За какво е на една армия 75 годишен войник?”. Единственото логично обяснение, което всеки намира е че в Колониите са открили начин за подмладяване. Следвайки тези мисли и взел си за последно “сбогом” с покойната си съпруга, Джон Пери се записва войник. Бързо открива, че на Земята достига информация за много малко от нещата, които стават в междузвездното пространство и че действителността е много по-страшна. След кратък подготвителен курс за професионален войник го пращат на бойното поле, което се простира по всички колонизирани планети. Чуждоземният живот се е оказал не по-малко агресивен от хората, а на всичкото отгоре е и с амбицията именно той да завладее колкото се може повече жизнено пространство. И единственото което ни спасява от унищожение е, че сме някъде в горната половина на класацията по технологично развитие. И, естествено, Колониалните войски. Следват битки на различни планети, срещи с всевъзможни същества, толкова различни едно от друго, че всеки път войниците се сблъскват с нещо напълно непознато. Което води и до висока смъртност – над 70% от всеки “випуск” не изкарва задължителната си служба. Разказвайки за приключенията на войниците-старци, Скалзи развива две основни идеи. Шовинисти ли са хората? Трябва ли наистина да подхождаме винаги агресивно срещу непознатото? Има ли място за мирно съществуване на раси, коренно различни както по устройство, така и по осъзнаване на Вселената и своето място в нея? Уви, отговорите са страшни. Докато разсъждавах и аз върху тези въпроси след прочита на книгата си спомних за една мисъл на Фред Саберхаген от “Машини-убийци”: “...Ние, кармпанците, посветили се на мирно съществуване, не ви разбирахме, с вашата агресия и вашите постоянни войни. Но сега, изправяйки се срещу противник, толкова бездушен и ужасен, че само мисълта за него смразява кръвта ни, то вие поведохте войната в името на живота. И това, което в миналото едва не доведе до собственото ви самоунищожение, днес е единствената причина да сте още живи...”* И Скалзи изглежда мисли по същия начин. За да оцелеем трябва да воюваме. Другото, на което набляга авторът, вади очите още със заглавието – “Войната на старците”. В Колониалната армия предпочитат възрастните хора, което противоречи на всички военни доктрини, за които съм чел досега. Но наистина, в този сюжет не е важна физическата форма на войниците. С цялата напредничава технология, чисто човешка или открадната от враговете, телата са най-малкия проблем на един войник. В постоянните, жестоки и смъртоносни битки на различни места из Вселената важно е самоосъзнаването. Самоопределянето като човек, от когото зависи животът не на някой близък, а на Човечеството като цяло, което пръснато в малки колонии на различни планети е безпомощно като пеленаче. Това е нещо, което трудно би осъзнал един 19-годишен тийнейджър, но не и човек, който вече е изживял цял един живот. Като за край ще кажа, че въпреки че не блести с уникални и неповторими идеи, “Войната на старците” е книга, която бих препоръчал на всеки. И внимавайте, ако я четете на плажа – има опасност да се засилите да четете до края, което ще ви гарантира сериозно слънчево изгаряне!
![]()
|