|
|
         
|
Има няма 5 години в разгара на всяко лято бедното ми сърчице отлита към “студените страни” (изобщо си нямах представа колко хладно е там), към малко немско градче близо до датската граница. Неуверено подпитвах няма ли някой да ходи натам, но не би… до тази година. Наближаваше рождения ми ден и мисълта за “подаръка от мен за мен” постепенно ме завладяваше. Колкото и да се стараех да изтикам назад натрапчивото желание най-сетне да посетя най-големия метъл фестивал в света и да се насоча към постижими цели, все не успявах. Ходеше ми се, та две не виждах, едно, три, едно, три, едно, три. И, о, чудо, една съботна вечер, отново подела безнадеждния си рефрен, най-неочаквано получих желания отговор – “И на мен много ми се ходи. Хайде да отидем!” Изобщо не изчаках да се събудя, а задвижих машината на бързи обороти. След малко повече от две седмици скъпоценните билети бяха в ръцете ни, а имаше още цели четири месеца в очакване, които се изнизаха изненадващо бързо и едва ли не в последния момент успяхме да си купим билети за влак с група приятели. Започна лудо пазаруване и заемане на палатки, спални чували, постелки, удобни обувки, самари и трайни храни, и не на последно място – обмяна на евро. Аз, както винаги, натъпках раницата до пръсване (да е жив и здрав влака, нали той щеше да я носи), като голяма част от нещата дори и не извадих впоследствие, а не взех едно от най-важните – дебело яке. Все пак у нас беше 40 градуса на сянка, колко по-студено можеше да бъде там! Оказа се много, ама много студено. Събрахме се час преди тръгването на влака, разпределихме се в три четворки (според застраховките) и в най-ведро настроение завзехме кушет вагона за Белград. Насилих се да заспя, защото от заветния Вакен ни деляха почти две денонощия, и май успях, поне за малко. Закъсняхме с два часа от разписанието, но явно това е толкова редовно явление, че връзката ни бе съобразена с тази “балканска” точност. Имахме време колкото да попитаме първия срещнат униформен на кой коловоз е влакът за Виена и да се настаним удобно на местата си. Композицията бе от типа общи вагони с по две седалки от едната страна и една от другата страна на пътеката – удобно и чистичко. Минахме през Будапеща, но освен гарата друго не видяхме – величествена сграда с покрити коловози, загрозена от пазарче тип “Илиенци”. Този път влакът разцепи секундата и имахме дели 40 минути да пробваме да си купим запазени места за Хамбург. Австрийците са въвели странна система за “опашкиране” – всички чакат зад една опъната жълта лента и трябва постоянно да обхождат с поглед всяка от шестте работещи каси, за да видят къде се е освободило място, та да изприпкат натам. Това води до сериозно забавяне при обслужването на хората и до постоянно подвикване от страна на осторожната опашка към недовиждащия следващ по ред пътник, че ей онази каса, да, онази в дъното вече е свободна. Дойде и нашият ред, колкото да ни смразят с отговора, че места вече няма и да сме питали директно във влака. Силно притеснени, в конски тръс се запътихме към перона, където услужлива млада дама от екипажа с усмивка ни обясни, че има много места и да се настаняваме спокойно. Отдъхнахме си и нахвърляхме багажите в първите свободни купета. След кратко разузнаване установихме, че тамошните железници си имат специални обозначения за заетите места, които се актуализират на всеки курс. Това доведе до редица премествания през първите двайсетина минути на пътуването, но за сметка на това през останалата час си спахме като бебенца. С типичната си българска предприемчивост и малко експерименти трансформирахме купето в голяма спалня, наредихме се като сардини и даже си метнахме един спален чувал отгоре. Въпреки нашето настояване, останалата част от групата се настани в съседния, явно от по-ниска класа, вагон. Към два след полунощ се събудихме от парлива миризма на изгоряло, която така и не отмина, следователно нещо в самия влак гореше, нещо много миризливо, и това нещо бе близо до нас, защото се промъкваха и наченки на дим. Влакът спря (междувременно нашите авантюристи бързичко се изнесоха от злополучния вагон). Започнаха да притърчат разни униформени с пожарогасители. На няколко пъти по радиоуредбата се викаше началника на композицията, ту назад, ту напред. Отели му се вола на човека, но след по-малко от час ситуацията бе овладяна преди да се превърне в положение (оказа се, че спирачките на вагона са се запалили) и потеглихме доста ускорено. В Хамбург разгледахме гарата, понакупихме провизии и се метнахме на влака за Итцехо (крайната спирка на влаковата ни одисея). Още час в нещо подобно на нашите електрички. Час, в който психически се подготвяхме за опълчението на Шипка при хващането на шатълбуса до Вакен в конкуренцията на още 500 чакащи отпреди нас и в мнозинството си доста по-едри метъли. В шатълбуса се влиза само през предната врата, за да може водача да ти продаде билетчето (слиза се през всичките три врати обаче) и в зависимост от стратегическото разположение в тълпата може да влезеш веднага или да пропуснеш три буса, междувременно добре изпонатъпкан. Ние успяхме да хванем още първия, със зор и на един крак, но се качихме.
И след половин час, най-сетне Вакен – все едно не сме вярвали, че ще стигнем, толкова му се зарадвахме. Бързичко на опашката за Full metal bag (сладка раничка с разни полезни и рекламни нещица вътре като дъждобран, торба за боклуци, знаменце, химикал, презерватив, вакенска обозначителна плочка и други), където ни защракаха и заветните лентички на китките – червено-черни и удостоверяващи статута ни на пълноправни жители на метъл селището за следващите три дена и нещо. Прекалените оптимисти от България, дошли до тук с надеждата, че все ще има още билети на фиксираните цени, въпреки обявата за обратното, се сблъскаха с грубата действителност и се принудиха да закупят билети на цената на три еднодневни паса, което си е сериозно увеличение. Метъл поселището ни посрещна с калища и блатиста миризма. Ориентирайки се по високите съоръжения около сцените си избрахме място близо до тях. После се оказа, че входът е точно от другата, далечната страна, но това е друг въпрос. На възможно най-сухото (в случая най-малко влажното) място опънахме палатките, които веднага придобиха саунообразен вид поради обедната жега, и предприехме разузнавателни рейдове из лагера, че и извън него. Открихме друга група палатки, скупчени около българския флаг, гордо веещ се на дълъг телескоп, от онези, риболовните (чудесна идея), но обитателите им явно също като нас скитосваха и не се засякохме този ден. Огледахме баните, умивалните, тоалетните, като неусетно и уж небрежно приближихме входа на сцените. Същото правеха и стотици други фенове, но всичко изглеждаше мирно и тихо, само прекалено меката почва и жвакащия звук изпод нахвърляните пластове слама и дървени стърготини леко ме притесни (и с основание, както се оказа после). Двете големи основни сцени – Black Мetal и True Metal бяха разположени една до друга, разделени с огромен екран с кована емблема на фестивала над него – този екран позволи на десетки хиляди все пак да видят нещичко от сцената. Вляво – W.E.T. stage (името направо й лепна, това беше покрита, задушна и изключително влажна сцена). Вдясно, с отделен вход – Party stage, която първия ден бе Hellfest stage. Доста малка за мащабите на събитието и за част от групите, определени да свирят на нея (Haggard, за бога!), но някак си уютна и виждаща се отвсякъде.
01.VІІІ.2007 г. – първата вечер бе обявено метъл караоке и разни други глезотийки. Част от групата заехме места при предната ограда (W.E.T. stage) и се позабавлявахме на доста песни на Металика и Мейдън (сякаш се бяха наговорили да си избират най-вече тези две групи), някои от които изпълнени страхотно – един дългокос хърватин ме накара да се замисля дали Дикинсън наистина е толкова уникален. Имаше и бездарници, разбира се, и технически проблеми (учудващо), но публиката бе в добро настроение и жертви нямаше. По едно време започна лудо пого. Спасението от участта да остана навеки на вакенска територия под формата на ваденка върху предните ограждения се появи във вид на двуметров русокос метъл, който самоотвержено отблъскваше налитащите, като междувременно “пое” голяма част от бирите в чашите им по дрехите си. Наслушахме се, изпотихме се и към “къщи”. Резкия контраст между горещия павилион и смразяващия костите хлад навън ускори крачките ни. В палатката смених мокрите дрехи и се пъхнах в спалния чувал. Не спах добре въпреки умората или може би точно заради нея. Всяка следваща вечер ситуацията се повтаряше, след скриване на слънцето задухваше студен вятър и температурите падаха главоломно. Постепенно навличах фланелата с дълъг ръкав, суичера, а след втория ден и закупеното на място спортно яке с емблемата на Marduk. И пак зъзнех, ненормална работа. 02.VІІІ.2007 г. – едва дочаках да се изнижат часовете до 17:00. Личната ми програма включваше почти всички групи от Hellfest stage с кратки прибежки до Black и W.E.T. stage. Вечерта, а респективно и фестивала откриха Blitzkrieg (7.5/10) – Brian Ross и компания направиха предпремиера на новия ‘Theater of the Damned’ (който ние от месеци вече си слушкаме най-спокойно). Група, която си заслужава да се види дори и само защото Металика им правят поклон, изпълнявайки техен кавър. Narziss (6.5/10) – нещо не ги долюбваха собствените им сънародници май. Голямо освиркване падаше между песните и подвиквания от рода на “вървете си”. А германските метълкор изпълнители свириха добре, въпреки че не успяха да ме направят техен фен. Neaera (8/10) – ето това бе истинска екстремна немска група, посрещната с бурни овации. Дет метъл с метълкор влияние и убийствено бързи рифове. ‘Let the Tempest Come’ и ‘Armamentarium’ разбиваха публиката, докато се опитвах да издрапам на по-предни позиции за някоя снимка. Tова бе и първата група, изкрещяла от сцената придобилата култов статус за феста фраза “Spiderschwein!!!”, която впоследствие чувахме все по-често от всички страни. Като се прибрах изгледах пълнометражния филм за семейство Симпсън, от където идва фразата – тия германци са луди! Tyr (8.5/10) ме изненадаха много приятно с нов имидж на вокалиста и в пъти по-добро сценично поведение. И едно от недоглежданията на организаторите или пълно подценяване на феновете на бандата: W.E.T. stage се пръскаше по шевовете, щяхме да се издушим, а краудсърфърите започваха пътешествието си чак от външните редици. С Нютси намерихме чудесно местенце в далечния край, до което се достигаше с много труд и газене в кал и по обувки, но пък предлагаше чудесна гледка към сцената и глътка свеж въздух, така нужна в подобна атмосфера. Малко Sodom и приятели, мимоходом към All That Remains (7/10) – американците, съчетали в стила си класическия хеви с мелодичния дет метъл изпълниха пет парчета от новия си албум ‘The Fall of Ideals’ и няколко стари. Яко шоу (като се вземе предвид, че се конкурираха със Содом на по-голямата сцена) и разтърсващ косите финал с ‘We Stand’. Hatesphere (6.5/10) – датските трашъри изнесоха свястно шоу върху основата на новия си албум ‘Serpent Smiles and Killer Eyes’. Леко и разтоварващо. И Overkill (7/10) – с половинчасово закъснение ветераните излязоха на Hellfest stage и изпълниха “best of” от дългогодишната си кариера, започвайки с ‘Rotten to the Core’, ‘Elimination’ и ‘Thanks for Nothing’. Естествено, представиха и нови парчета от излизащия през октомври ‘Immortalis’. Звукът не беше на ниво, вокалите трудно достигаха до ушите ми, рутина е точната дума за това шоу.
03.VІІІ.2007 г. започна ударно със Suidakra (9/10) – Аркадиус явно е любимец на публиката, защото още при саундчека някакъв младеж започна да му крещи, че иска дете от него и след като го потрети, нямаше с какво да отговори освен с повдигане на рамене и ухилване до ушите. Волната смесица на блек, дет и хеви, обилно полята с рученето на гайда е тяхна запазена марка от години, а басиста Маркъс все пак си тръгна с глава на раменете, колкото и невероятно да ми изглеждаше това на момента. Amorphis (9.5/10) – въпреки над едночасовото забавяне заради пожара пред True Metal stage (идиотите пушат и хвърлят цигари из сламата в жегата), изпълнението на финландците бе впечатляващо, новият вокалист Tomi Joutsen доказа, че групата най-сетне си намери песнопоец на място. Богатите му вокални заложби оставяха впечатление на два вокала, сякаш момчето имаше две гърла, така добре преливаше от изчистените партии към хриптящите такива. Чух любимите си ‘House of Sleep’ и ‘Alone’, редом с ‘My Kantele’ и Against Widows’. Napalm Death (8.5/10) – докато пожарникарите се бореха с пламъците пред True Metal stage и за да не закъса окончателно графика, на помощ дойдоха винаги готовите Napalm Death. Не дочаквайки окачването на необходимите декори, те атакуваха директно в свой си стил – бързо, силно и брутално. Барни пак подкачаше публиката и тресеше глава като болен от Паркинсън. Завладяващи както винаги. Therion (8/10) – със закъснение, но перфектни. Човек дори не може да си представи колко път извървя тази група и в каква степен допринесе за развитието на мелодичния дет. Possessed (8/10) – вокалистът Jeff Becerra е инвалид от деветдесетте, когато го прострелват, но той отново ни увери, че нито куршумите, нито връхлитащи автомобили могат да го спрат да пее и радва феновете си (от инвалидната количка). Сетлист от ‘Seven Witches’ през ‘Beyond the Gates’ и ‘The Eyes of Horror’. Чухме ‘The Heretic’, ‘Tribulation’, ‘Confessions’ ‘My Belief’ и много други парчета. Въпреки леките проблеми в озвучаването, групата се раздаде на сцената и ни остави обсебени. Grave Digger (8.5/10) – ‘United’, ‘Morgana Lefay’, едноименната ‘Grave Digger’, моите лични фаворити ‘The Last Supper’ и ‘Rebellion’, ‘Heavy Metal Breakdown’, все класики засипаха верните фенове. И въпреки влошения звук Болдентал, Шмидт и Бекер доказаха, че им е рано за среща с гробокопачите. Falconer (8/10) – шведите си направиха фестивал във фестивала, изпълнението им сякаш бе извън времето, толкова убедителна атмосфера успяха да създадат. Основно свириха парчета от последния албум ‘Northwind’, подкрепени от някои по-стари хитове. И все пак нещичко липсваше. J.B.O. (6/10) – или James Blast Orchestra. Любима на германците хеви метъл фън банда, пародираща Manowar или Pet Shop Boys, забавно… донякъде. Enslaved (8.5/10) – вратоубийствено шоу на викинг метъл пионерите. Grutle Kjellson въодушеви цялото присъстващо народонаселение и се замятаха коси чак до последния ред (един младеж дивееше и ядеше хамбургер с много кетчуп едновременно, след концерта бе доста брутална картинка). Публика и група постигнаха единение, всяка следваща песен удряше точно на място, искаше ми се да не свършва. Blind Guardian (8.5/10) – прекрасно изпълнение, но липсваше нещо много съществено – духа на публиката, магичната връзка с групата, липсваше българската публика, разтърсващото усещане хиляди гърла да пеят Bard’s Song толкова силно, че сам Ханси са спре и да се заслуша. Тук бяхме десетки пъти повече, но прекалено малко българи… Dimmu Borgir (9/10) – имам техен суитчер, край на коментара. Раздадоха се момчетата, особено на ‘The Serpentine Offering’. Black Majesty (8.5/10) – имах някакви угризения, пропускайки Lacuna Coil заради тях, но австралийците ги изтриха още с вихреното си начало и продължиха да представят един от най-добрите си албуми ‘Tomorrowland’, а John Cavaliere бе великолепен, изпълнението му не се различаваше с нищо от студийните такива. Техни величества ни припомниха какво е то мелодик пауър метъл в най-изчистен вид. Iced Earth (8/10) – стегнато шоу, в което Оуенс изпълни парчетата с жар, подпомогнат от огнените ефекти на сцената. А когато Шафър запя ‘Stormrider’, публиката се взриви и поде песента с него. Die Apokalyptischen Reiter (8/10) – последни за вечерта, но явно добре избрани за целта. Разбудиха и позаспалата публика с енергичното си изпълнение. Феновете придобиха нови сили и затанцуваха с ездачите.
Този ден имах сериозна трилема – разкъсвах се на три между Enslaved, Lacuna Coil и Black Majesty. От горния сет се вижда кои издухаха супата, но няма как. 04.VІІІ.2007г. – от обиколки за подаръци почти изпуснах Disillusion (7/10) и Sacred Reich (8/10) – след десетгодишно пълно затъмнение около бандата, тя се върна на сцената с гръм и трясък. ‘The American Way’, ‘Love...Hate’, ‘One Nation’, ‘Ignorance’, ‘Crimes Against Humanity’, ‘Who’s to Blame’, адаптацията по блексабатовия ‘War Pigs’, ‘Independence’, ‘Surf Nicaragua’ – все хитове, които не се и надявах да чуя на живо. Но за португалците Moonspell (8.5/10) вече бях на бойна нога. Едно от най-идиотските решения на организаторите – Moonspell в два следобед, мъка на кутийки. Как се пее Nocturna, когато слънцето ти грее в очите, само те си знаят. Забиха парчета най-вече от ‘Opium’, както и по песен от другите. Stratovarius (8/10) – чух почти всички любими парчета, респект. Dimension Zero (7/10) – скандинавските трашъри откриха с ‘Your Darkest Hour’, която май беше единствената по-лека песен в изпълнението им. Въпреки жегата публиката попиваше всяко следващо парче и искрено му се радваше. Rage (7.5/10) – поредното спешъл шоу на немското трио. Norther (9/10) – финландците мелодик дет метъли определено бяха най-приятната ми изненада за вечерта. Загрявайки с ‘Midnight Walker’, те продължиха с презентация на чудесното си ново ЕР ‘No Way Back’, от което се запомни ‘Frozen Angel’. И тук като започна едно търчане за Turisas (9.5/10) – страхотно шоу, за пръв път виждам акордеонист да дивее така. Батъл метъл в действие. Benedictum (5/10) – групата на Вероника Фрийман от Сан Диего много ме разочарова. Дамата се прави на Тина Търнър и Доро Пеш едновременно, с облекло и поведение на нашенско чалга величие. Заради тяхното забавяне се наложи да пропусна Moonsorrow, защото започваха Immortal (8/10) – реюниънът на бандата бе горещата новина на деня. На фона на залязващото слънце чухме ‘Sons of Norther Darkness’, ‘Tyrants’, ‘One by One’, ‘Wrath from Above’, ‘Unholy Forces of Evil’, ‘Unsilent Stroms from the North Abyss’, ‘Battles in the North’ и накрая ‘Blashyrk’. Абат отново ни зарадва с пироефектите си, почти седем минути бълваше огън (запазена негова мярка), и пак доказа, че може да свири и пее, но не може да говори (поне не и разбираемо). А голи до кръста блекметъли с тресящи се шкембаци не са особено приятна гледка, поне не и за мен. In Flames (9.5/10) – шведите обхванаха публиката в пламъците си и не ни дадоха почивка и за секунда. Anders Friden непрекъснато повтаряше, че му е омръзнало да му казват, че най-великото шоу на групата е било по време на Вакен 2003, защото и сега се твори история и беше напълно прав. ‘Take This Life’, ‘Episode 666’, ‘Trigger’, ‘Come Clarity’ с грандиозното, сътворено от запалките и джиесемите на публиката шоу, последвано от експлозивната ‘Only for the Weak’. Ако не беше тлъстият краудсърфър, който направи опит с кубинка да ме превърне в африканка със синьо лице и плосък нос, щях да се насладя докрай. Haggard (8/10) – класическа музика, средновековни ритми, дет и нежни женски вокали – какво ли не е съчетано в стила на тази епик метъл група. Хиляда човека на тази малка сцена, за какво са мислили организаторите… пак. Cannibal Corpse (8.5/10) – Фишър си изгрухтя всичко по план, този път проявих предпазливост и гледах от разумното разстояние от 50 метра, защото сякаш адът се изсипа на земята и погото бе жестоко и кърваво в най-буквалния смисъл на думата. А фенове от цял свят пееха, да, пееха песните. Защото докато на Джордж нищичко не му се разбираше, то тълпата около мен натъртваше текста и доказа, че такъв все пак съществува и хиляди хора даже го знаят. Това шоу постигна най-силния и брутален звук по време на целия фестивал. Subway To Sally (7/10) – може би прекалено ми ги хвалиха, та не достигнаха високо вдигнатата летва на очакванията ми и затова се занесох до W.E.T. stage за дозареждане с вечно неуспелите да изпъкнат Vital Remains (8/10) до три след полунощ.
Последва скоростно сгъване и натъкмяване на мокри палатки на светлината на фенерчета и свински тръс към спирката на шатълбусовете. Оказа се, че идеята ни за среднощно тръгване е хрумнала на поне още 1000 фена, които вече изпълваха тротоарите с все екипировката си. И дотук бе с прочутата немска точност и изпълнителност. При официално обявени по шест буса на половин час, започвайки от три след полунощ, първите шатъли (три на брой) пристигнаха четири часа след полунощ и тъпканицата беше невероятна, някои пътуваха със самарите на главата, а други (като мен) – на пръстите на единия крак. Но все пак се вредихме. В Итцехо наблъскахме до пръсване първия влак и рано сутринта пристигнахме в Хамбург. Бяхме предвидили слънчевия неделен ден за разходка из този красив град, заключихме багажите в предвидените за това клетки на перона и поехме към единственото отворено по това време заведение за хранене – МакДоналдс. Тук е момента да спомена, че така и не видях работещ ресторант. А там какъв ужас откъм персонал заварихме, не е за разказване. Тия хора май и немски не разбираха, защото се наложи три човека да им обясняват какво съдържа МакЗакуската (при положение, че над главата им виси голяма картина с това) и как освен две голи кроасанчета трябва да ми дадат масло, сладко и кафе. С триста зора си окомплектовах поръчката, но останах с впечатлението, че ако си бях поискала още нещо, сигурно и него щях да получа, завеяна работа. Другата особеност (и в Германия, и в Австрия) е, че в неделя магазините не работят. Ден за почивка и това си е. Напълнили тумбаците, с бодра крачка се запътихме по крайбрежния булевард, прекосявайки прекрасен и добре поддържан парк. Докато си подхвърляхме закачки и снимахме каквото ни падне (същински японски туристи), фокусирах едно зайче. Мъничко такова и спокойно си подскача на метри от нас, после още едно и още едно. Такова нещо у нас е невъзможно, за минутки зайците биха се ситуирали в нечия тенджера. Спокойствие, птички, взе да ми се доспива, затова поехме по аналога на нашите пазари, колкото да видим пазаруващи германци – с кашони и ръчни колички, никой не си играе на дребно с торбите. След като се насладихме на елегантен платноход, решихме, че няма да се размине без следобедна почивка с дрямка и окупирахме част от едно не особено обширно тревно пространство. Проснахме се възнак и ако не бяха спайдършвайните (находчиви и страшно упорити местни паячета) може би щяхме да поспим, но не би. Все пак с поотпочинали крака и върл ентусиазъм продължихме похода си. Катедралата, към която се движехме се оказа красива, богато орнаментирана камбанария с оригинален монетен телефон отпред, в който монетите се пускаха в отвор под формата на обърнат кръст, странно. Постоянно звучеше подканяне да посетим честването на някакъв празник и когато най-накрая се осмелихме да попитаме за него, срамежливо отклониха отговора. Оказа се гей сборище, то с тоя наш късмет! Разгледахме отвън общинската администрация (със стендове за колелета) и се полюбувахме на прекрасни старинни сгради в центъра, където местните хора си се разхождаха или пиеха разхладителни напитки. Един от каналите, пресичащи площада, бе оформен стъпаловидно и от най-ниското стъпало може да се хранят плуващите в него птици. Осъзнах това, когато протегнах ръка и веднага доплуваха три лебеда, два от които деликатно докоснаха дланта ми в търсене на лакомство, каквото за съжаление не предлагах. Красиво! Продължихме разходката и минахме покрай горепосоченото тържество (нищо особено, сцена и много приказки), отляво се източи канала, пълен с платноходки и един огромен изкуствен гейзер по следата. Лека-полека, покрай затворения музей на изкуствата стигнахме до гарата, гладни като вълци. Този път почетохме Бъргър Кинг – сандвича с пилешко е много вкусен, дори за непонасящ парливите подправки човек като мен.
Прибрахме багажа от клетките и заехме резервираните си места във влака за Виена. Този път нищо не се подпали и добре че стана така, защото имахме много малко време до връзката за Белград. Във Виена – малко последни покупки, бонбонки. Влакът малко позакъсня, та хванахме трена за София малко на магия. Оказа се, че само два вагона са за София, докато цялата останала композиция отива до Скопие – в чужбина винаги се пита и по три пъти се проверява, в противен случай можеше да посетим и другата ни съседка. Взехме единствените възможни кушет места и се хоризонтирахме моментално. Този път спах като бебе, като отново имахме час и нещо повече за сън поради редовното закъснение. И всеки към дома си. Одисеята “Вакен 2007” завърши. Започна набирането на групите за 2008. Като бяхме там, втората вечер, в четири след полунощ, при десет градусов студ и пронизващ вятър се зарекох, че много малко групи вече могат да ме накарат отново да си причиня това… може би Avantasia и Rammstein са едни от тях. Защо ми трябваше да се заричам – първата вече потвърди, а за втората се заговори още на следващата вечер. Ех, живот ли бе да го опишеш…
|
|||||||||||||||||||||||||||
)window.location='http://www.starlighter.info/br_11_2007/images/wacken/wacken2_b.jpg')
)window.location='http://www.starlighter.info/br_11_2007/images/wacken/wacken5_b.jpg')
)window.location='http://www.starlighter.info/br_11_2007/images/wacken/wacken3_b.jpg')
)window.location='http://www.starlighter.info/br_11_2007/images/wacken/wacken1_b.jpg')
)window.location='http://www.starlighter.info/br_11_2007/images/wacken/wacken4_b.jpg')
)window.location='http://www.starlighter.info/br_11_2007/images/wacken/hamburg2_b.jpg')
)window.location='http://www.starlighter.info/br_11_2007/images/wacken/hamburg1_b.jpg')
