Obituary – една история от слънчева Флорида

Седя и си мисля колко трудно е всъщност човек да пише за една от любимите си, всъщност не, за най-любимата си група, когато има толкова много да каже и същевременно се притеснява да не изпусне нещо. Длъжен съм обаче да се пробвам с този материал, защото имах щастието да чуя новия албум на дет метъл ветераните и той просто не заслужава да бъде набутан във “В резюме”, някъде между многото плява, която е избуяла на музикалната сцена. Друга причина за този творчески порив бяха думите на Димитър Риков от “Про-рок”, когато на наскоро отминалата Аквалония каза, че са малко групите, успяващи да прескочат първия или втори успешен албум и да издадат след него нещо също толкова силно, без да се повтарят. Obituary със сигурност са точно от тези групи, поне в моите очи.

И така, Obituary са част и родоначалници на онзи дет метъл бум, наричан флоридска сцена. Родом са от Тампа и се събират през вече далечната 1984, решавайки явно да правят музика, или поне да се опитват. Първоначално се наричат Xecutioner, но поради наличието на група със същото име го сменят на Obituary, в превод Некролог. Заглавието се оказва доста успешно и остроумно, което помага за напредъка на групата и недвусмислено показва за какво се пее в техните песни. В основата на групата са братята Джон (вокали) и Доналд (барабани) Тарди, русоляви младежи в полускейтърско облекло и с уникално дълги и къдрави коси. Допълват ги Тревор Перес (ритъм китара), гениалния соло китарист Алън Уест и басиста Даниел Тъкър. Не закъснява и първият албум, Slowly We Rot от 1989.

Типичен ранен дет метъл, издаден от Roadrunner и миксиран от гуруто Скот Бърнс в Morrisound studio, Slowly We Rot не може да се похвали с нещо кой знае какво, но загатва раждането на легендата. Обложката е надраскан набързо разлагащ се труп, от супер успешното лого на групата капе кръв, а песните са монотонни, тежки и с преобладаваща смърт в текстовете. Между другото, от този албум и по-точно от песента Internal Bleeding тръгва легендата, че Obituary всъщност нямат текстове, просто Джон си редял някакви си негови думички, каквито му идвали на момента, което не отговаря на истината. Може би причина за това бил уникалният грухтящ вокал, сякаш излизащ от гърлото на страдащ човек. Дотолкова уникален дори за дет метъла, че още от този албум става неотменна емблема на групата, съставката, без която не биха били себе си.

Но така или иначе Slowly We Rot, макар прекрасен дет метъл албум, не е това, което извежда групата на върха.

Следващата стъпка, с която успяват да смажат конкуренцията се казва Cause of Death от следващата 1990 година, спряган от много като най-добрия не само техен, но и изобщо дет метъл албум. Плодотворното сътрудничество със Скот Бърнс продължава, но на хоризонта се появяват още две емблеми на групата. В чисто музикално отношение това е басистът Франк Уоткинс, който веднъж и завинаги превръща Obituary в бас-доминирана дет метъл група. С него се появяват и така характерните повтарящи се рифове. Вече се усеща развитието в гласа на Джон Тарди, по-изчистен, но все така агресивен.

Не по-малко значение има кавър арта, дело на небезизвестния Майкъл Уелан, с което групата поема стил на мрачна пейзажност, с която да привлича вниманието и да налага внушението си на феновете. Доналд Тарди е бърз, много бърз, солата на новака Джеймс Мърфи внасят силно музикантски елемент, а едноименната песен влиза под кожата на феновете. Джеймс сам по себе си има култов статус, гениален китарист във всеки един елемент. Малко неочаквано се появява кавър версия на Celtic Frost-овата класика Circle of the Tyrants с нов аранжимент. Изобщо би следвало да приемем Cause of Death като първия успешен албум на групата и да очакваме със следващия си опит да се сринат, да направят негово копие, или да престанат да бъдат себе си.

Продължението се нарича The End Complete, издаден е през 1992-ра и е най-добре продаваният дет метъл албум с над 250 000 копия. Логото е променено, но съвсем малко, и става неизменна част от тениските, значките и медальоните на феновете, а пейзажът отново е мрачен, макар да няма акцент върху “гадории”. Разбира се, всичко отново се върти около кръв, смърт и други непопулярни теми. Въпреки това Obituary не са самоцелно гадни, макар да не са и философски настроени. Сякаш чрез агресията на музиката и текстовете си не целят нещо различно от забавление. Характерните рифове вече са достатъчно отчетливи, басът създава един музикален чук, а Алън Уест отново е на борда, за да си върне соло китарата. Появява се и клип към The End Complete, доста приличен, макар и не особено идеен.

През 1994-та излиза различният World Demise, считан като първото сериозно спъване от едни, но издигащ групата на ново, много по-високо ниво според други. Албумът е значително по-техничен от предходните, леко смекчен и с откровена социална насоченост, бих казал екологична, което е видно и от обложката, и от клипа към Don’t Care. Зрелите Obituary се обръщат към неразумното човечество и питат накъде отива света, в който живеем. Появяват се и семпли, сложни сола. Просто групата съумява да надрасне себе си, да създаде нещо ново и също толкова добро, колкото и предходното.

Последва първата по-длъжка суша. Героите сякаш бяха уморени, имаха нужда от почивка. 1997-ма роди противоречивия Back From the Dead, с нов продуцент – Jaime Locke, доста “зомбирана” обложка и малка изненада в края. Албумът започва абсолютно ударно, със сигурно една от най-бързите и агресивни песни на групата, но после се забелязва нехарактерна еднообразност. Доста смут внася и финалното Bullituary, с участието на Diablo D и Skinner T, успешна според мен симбиоза между рап и дет метъл. Следва приятния лайв албум Dead и фактическото разпадане на групата, с което моя милост изпадна в състояние на тежка депресия заради невъзможността ми да ги видя на живо никога повече. Roadrunner издадоха през 2001-ва бест, наречен Anthology, където се появиха и кавър на Venom, както и електронен ремикс на Boiling Point, и толкова по въпроса.

2005 се оказа превратна в съществуването ми. Всичко тръгна от няколко слуха, докато накрая на бял свят се появи познатото лого, познатия мрачен пейзаж (този път замръзнал) и познатия глас на Джон Тарди. Съставът си е абсолютно същия, само дето продуцент вече е Марк Пратор. Frozen in Time беше едно достойно завръщане на една група, която продължи да бъде себе си дори след толкова години и да бъде все толкова добра. Може би единственото нововъведение е наличието на инструментал, но пък и той е достатъчно добър, за да няма мрънкащи. Последва и DVD-то Frozen Alive, където всеки може да види каква сила представляват Obituary на живо.

Аз лично нямам нужда, защото имах щастието да ги видя с очите си в софийския клуб Black Box, идеално място за една група, която винаги е приличала повече на клубна. Честно, не мога да си представя Obituary на огромен стадион или в зала. Техният концерт приличаше на приятелско джамборе и винаги такъв съм си го представял.

Докато накрая стигнахме и до катализатора на това словоизлияние, топличкия Xecutioner’s Return. Заглавието би трябвало да навява мисли за връщане към корените и има известно основание да твърдим подобно нещо. Звукът наистина е по-суров и я няма онази изтънченост на World Demise да кажем. За сметка на това имаме нов плеймейкър в лицето на Ралф Сантола и нов собственик – Candlelight Records. Ако мога да си позволя да сравня една група с футболен отбор, то в нея централният нападател и голмайстор е вокалистът, но цялостния облик на играта се определя от плеймекъра – соло китарата. Именно тук е направено, макар и по принуда, разместване в схемата, което пък смея да твърдя носи сериозен успех. Поради “зарешетването” на Алън Уест до 2008 на негово място застава свирилия в Iced Earth и Deicide Ралф, който първо пасва идеално на стила на момчетата и носи сериозна свежест и разнообразие, с което помага за записването на поредния силен и малко различен Obituary – шедьовър (тук вече прекалих с хвалебствията). При това страшно тежък. Оттук нататък разбира се очаквам с нетърпение следващото творение и завръщането на Алън Уест, или пък може би не.

Като си говорим за Obituary не бих пропуснал съвсем накратко да спомена и страничните проекти на тези доста опитни и умели музиканти, за да не решите, че цялото им творчество е описано по-горе. Сред по-съществените са индъстриъл-дет групата Meathook Seed с участието на Тревър Перес, Доналд Тарди и познати мутри от Napalm Death. Освен това Перес се занимава и със собствения си проект Catastrophic. Забежките на Франк Уоткинс не са толкова значими, но за сметка на това тримата соло-китаристи са живи легенди на сцената. Настоящият Ралф Сантола освен в Deicide и Iced Earth е свирил в Death и Millenium, тоест едновременно в дет и хеви метъл образ. Алън Уест би трябвало сериозно да се гордее с участието си в Six Feet Under, първата дет метъл супер група, както и с личния си дет проект Lowbrow. Джеймс Мърфи, макар и за кратко в Obituary, през годините има десетки албуми с датските дет’н’ролери Konkhra, траш легендите Testament, отново в Death, също в Cancer, пауър-метълите Agent Steel и много други. Най-пълно талантът му личи в двата му индивидуални албума, също напълнени с много и гениални музиканти.

С това в общи линии смятам да си затворя устата и дано не съм пропуснал нещо важно, както и да не съм захаросал прекалено статията с личните си пристрастия към тази групи, но към момента не смятам, че Obituary имат аналог. Да се надяваме тепърва да им предстои звездна кариера, в която да не изневерят на себе си.

Коментирай...