|
|
         
|
Паула Хайнце беше наглед нормална жена, на средна възраст, привлекателна и спокойна, като очевидно полагаше грижи за външния си вид. Единствено продълговатият белег на лявото й слепоочие, спомен от инцидент в детските години, накърняваше вродения й чар. Имаше нормална работа в един нормален свят, която вършеше примерно и със старание. Няколко пъти я обявяваха за служител на месеца в компанията. Липсата на съпруг до себе си обясняваше с желанието да направи кариера и да се докаже като достоен член на обществото, но не отричаше възможността в недалечно бъдеще да свие семейно гнездо... Паула Хайнце беше луда глава в разцвета на силите си. Скачаше с парапланер, гмуркаше се сред акули и участваше в незаконни състезания със спортни автомобили. Явно при някоя от поредните й лудории беше получила ужасяващия белег на лявото слепоочие. Никой не знаеше какво работи, дали не е богата наследница, която пропилява богатството на някоя леля. Единственото, което се знаеше за нея, беше, че има страст към опасностите и рискът я възбужда, вадейки от нея скритите страсти на вътрешното й Аз... Паула Хайнце беше фатална жена с фатално излъчване. Появяваше се в тузарските казина на Ривиерата и залагаше безразсъдно на рулетка, винаги неотразима в роклите с изрязани деколтета и стегнатия кок, разкриващ изящните гънки на шията й. Единствено белегът на лявото й слепоочие нарушаваше хармонията на красотата й, спомен от катастрофа. Всяка една вечер тя сладострастно отпиваше от мартинито си, след което с ловки движения подхвърляше жетоните и докосваше с бегъл поглед поредната си жертва. Защото освен към комара, Паула имаше страст и към мъжете... Паула Хайнце беше всичко това, едновременно. Защото имаше качество, което я отличаваше от останалите хора, защото не беше обикновена, защото имаше силата да прави каквото си иска. Не знаеше дали има други като нея, но не я и интересуваше особено. В крайна сметка на нея й харесваше да има силата и не се вълнуваше от почти нищо друго, освен от собствения си живот. Всичко започна, когато беше на шест. Таеше невъобразима омраза към пикниците, защото тогава родителите й я водеха точно на такъв, заедно с десетгодишния й брат. Катастрофата не беше тежка, лек удар с кола при изпреварване. По-лошо беше падането в пропастта, дълго и мъчително, а същевременно толкова светкавично. Помнеше писъците, ужасът, плачът. А тя мълчеше и гледаше около себе си, сякаш цяла вечност. Събуди се напълно неадекватна в някаква болница. По-късно разбра какъв невероятен късмет е извадила, отървавайки се само със счупена ръка и някакво стъкло, забито в главата й. Имаше мозъчни увреждания, но бяха незначителни, поне така казваха. Всъщност тя си мислеше, че целият свят е останал в потрес как изобщо е оживяла. Така или иначе това беше отдавна в миналото, както и периодът на асоциалност, адаптирането към сиропиталището, скръбта. Постепенно забрави родителите си, забрави братчето си, забрави всичко. Години по-късно, вече като ученичка, Паула установи с немалко паника настъпилата промяна. Трудно й беше да осмисли какво точно се случва, но тя наистина живееше едновременно на няколко места. Спомняше си неща, които не би трябвало да са се случвали, знаеше факти, които не би трябвало да е научила. Същевременно нейни другарчета се кълняха, че са я видели на едно или друго място в едно и също време, докато тя нямаше ясна представа какво наистина е правила в този момент. Пространството сякаш се бе разбило на хиляди малки парченца и тя плуваше сред тях. Постепенно се научи да контролира тези събития, както и да ги свежда до минимума, който да не довежда околните до лудост. Преодоля желанието си да превърне всичко в игра и насочи това качество към постигане на непосредствените цели в живота си. Всичко беше толкова лесно, все едно да хвърлиш камъче в локва. Едновременно спиш и учиш, а в същото време можеш да гледаш любимия си филм. После сливаш трите реалности и продължаваш да живееш в това, което наричаш живот. Целият номер беше да не прекаляваш. А останалото, което се е случило, просто отпадаше от естественото развитие на нещата. Дори ако осъществяваше сливането достатъчно плавно и навреме, имаше шанс никой нищо да не си спомня от онова, което не се беше случило... в живота. Това съществуване естествено й даваше огромно предимство пред конкуренцията както в университета, така и в службата, където се издигаше с главоломна скорост, докато не реши, че няма смисъл да си дава толкова зор за някаква си посредствена работа, след като имаше възможност да си прекарва далеч по-добре времето. Продължаваше да е номер едно в това, което прави, но не влагаше много време в него. За сметка на това започна да гребе с пълни шепи от живота. Нямаше никакъв проблем да се отдаде на което и да е удоволствие, без умора, без ангажименти, без да се притеснява, че на следващата сутрин трябва да става рано. После дойде обратът, малката грешчица, която съсипа живота. Започна с неангажиращ флирт, но премина в това чувство, което вероятно трябваше да е любов. Събитията следваха едно друго, като верижна реакция, и внасяха необратими последствия в съществуването й. Отдавна имаше нужда да сподели. Нима това не е най-естественият стремеж в съзнанието на всеки един човек? Спомни си ужаса в очите му. Защо хората изпитват такъв страх от различното, защо не могат да приемат? Спомни си и хъхрещите звуци, които излизаха от прерязаното му гърло, изцъкленият поглед и изненадата. Защо трябваше да се случи всичко това? Паула оглеждаше лицето в огледалото, бледо и измъчено. Пронизителното звънене на входната врата я подлудяваше. Стоеше гола, облегната с две ръце на умивалника, и зяпаше с уплашен поглед това, което представляваше, не някое от множеството й лица, а това, което наистина беше. Със сигурност бяха разбрали, ако не за способностите й, то поне за убийството. Идваха за нея. Звънецът настойчиво издрънча още веднъж. Но тя не искаше да попада в ръцете им. Щяха да я разпитват, да изстискат и последното зрънце истина, а какво ли струваше истината, когато самият ти не знаеш коя е тя. Белите хапчета едно по едно потънаха в гърлото й. Това беше единственият изход и връщане назад нямаше. Това беше Спасението.
|
|||||||||||
Разносвачът в жълта униформа още веднъж свери адреса на пратката, след което отегчено се обърна и натисна копчето на асансьора. Щеше да пробва отново утре. 