|
|
         
|
Между нас казано, винаги ми е било трудно да възприема стремежа на американската филмова индустрия да прави комиксовите филми още по-комиксови. Затова и доста недолюбвам последните полуигрални-полуанимационни напъни от сорта на Sin City и 300. От друга страна обаче продължавам да си спомням с възхищение за френският опит в тази насока, Immortel: Ad Vitam на Енки Билал, който дори в много отношения надминава горепосочените с технически похвати и сюжет. Не останах безучастен и към попадналия ми случайно Renaissance от 2006, подготвяйки се внимателно за това, което щеше да ми се предложи. На първо място трябва да спомена апокрифността на тази лента, превърнала се в поредния галски филм, минал незабелязано покрай родните и вероятно световните екрани в сянката натруфените рекламни кампании на големите батковци в жанра. Тъжно, но факт, за да се добере човек до свястно кино в днешно време трябва да загуби доволно много време в проучвания, търсене и обилни попръжни по адрес на вносители и монополисти. В течение на издирването се запознах с някои факти относно произведението, като например шестгодишния (!?!) период на снимане. Доста дълго време за реализация на час и половина движещи се образи, сигурно трябва да е нещо изключително. След това разбрах, че става дума за нео-ноар или както там им викат на чернобелите, насложени върху актьори анимационни образи. Тук ми хрумна, че ако не остана излъган в надеждите за нещо качествено, то забавянето на филма се е оказало фатално в задочния му спор с комиксовите герои на “порочният град”.
Крайно време е да мина на самия филм, та нека започнем от сюжета и актьорите. Действието се развива в Париж, 2054 и предлага доста приличен, леко клиширан сайбер пънк с лошата генетична компания, доброто неподкупно ченге и всички около тях. Честно казано нищо особено, дори доста мудно на моменти. Тук основните достойнства на Renaissance се коренят именно в главните действащи лица. Забравете каквато и да е възможност да застанете на страната на добрите, просто защото такива няма. Не говоря за комплексността на героите. Говоря за дълбокото старание на режисьора Кристиян Волкман да интегрира на екрана една група гадняри, между които вие някак си да успеете да си изберете положителния. Никой не е зъл гении разбира се, но всички са толкова грешни, колкото е трудно човек да си представи. Умението да се вложат такъв комплекс от човешки черти в един все пак анимационен образ, при това черно-бял, е сериозен плюс. Опитвайки се да не ви разваля удоволствието от гледането, само ще вметна за тотално разбърканите клишета за чертите на малката и голямата сестра, които в този случай са си разменили частично ролите и за финала. За него ще кажа единствено, че окончателно ще разбие идеите ви за положителни герои и ще постави доста неочаквана точка на историята, но ние това си го знаем. Вселената е доста добре оформена, също доста близко до признатите клишета. Париж през 2054 е твърде възможно да изглежда така. Като форма на реализъм бих възприел интернационалността на действащите лица. Имаме си руснаци, немци, араби, изобщо палитра от националности, която дори и днес е реалност в големите френски градове. Дизайнът на дребните детайли е находчив, макар също да не е нещо, което не сме виждали, а емблемата на Ситроен не трябва да ви притеснява. Френският автомобилен производител, подобно на Ауди (I Robot) и Лексус (Minority Report) се е постарал да предложи визията си за близкото бъдеще.
По-сериозно внимание трябва да обърнем на самия филм като технология и изпълнение. Сцените с живите актьори са снимани на зелен фон, след което всичко останало е добавяно. За разлика от Sin City обаче тук няма “грейскейл”, всичко е “блек енд уайт”. Няма нюанси, няма сиво, няма отровното жълто на оня изрод. Всичко е черно и бяло, което вероятно обяснява дългия период на снимане и немалкия бюджет. От моя гледна точка това е излишно хабене на пари и труд, но пък трябва да отбележа великолепния начин, по който са се справили хората. Аз лично не можех да си представя, че е възможно по такъв начин да се придаде каквато и да е атмосфера на филм или книга. Е, движенията изглеждат малко неестествени, но пък това не намалява удоволствието от гледката. Всъщност, в интерес на голата истина трябва да отбележа, че има цветни моменти. Това са точно няколко секунди на ярки цветове, без особено място в цялостния ход на действието, но за сметка на това седят като (с извинение) наакано върху метено. Е, браво за подхода, ефектът е незабавен стрес от момента, в който мозъкът, потънал в чернобялата атмосфера започне да осъзнава, че нещо не е наред.
Ако продължавам в този дух разбира се ще кажа твърде много, затова бих искал да приключа с настойчивата си препоръка да гледате Renaissance. Дори и да не си падате по такъв тип кино и по такъв тип анимация, има какво да видите. И филмът определено не е за масова публика.
|
||||||||||||||||
