|
|
         
|
Беше лето 1996. Народът и моя милост се разоряваше, та пращеше и за всеобща комсомолска потрес електоратът устойчиво отказваше да рупа камъни. Хляб нямаше, но се сипеха звезди. Е, после се оказаха патрони – пречукваха Големите клечки наред. Сигурно защото нямаше панички, по които да стрелят, нямаше хляб. Ама май това вече го казах. Нейсе. Беше време за гениални идеи. От сорта защо пък да не се тръсна насред Созопол по време на Аполония. Сам. Изживяванията бяха достойни за отделно пространно многострадание. С елементи на оптимистично нарастващи маниакални депресии, ръкостискане с Годо и градивно намразване на нескончаемия черен флаг, Созопол, битието, вселената, чалга-певците и всички борци за бакшиша. Опитаха се и да ми попеят – Тоника СВ. Много се смяхме, уважаеми читатели. От групата поплакаха. Равновесие му е майката. То и да се смееш много не е лесно. Кармата се доразваля. Падна ми пломба. Созополският пясък си имаше друго мнение по въпроса достатъчно безумна ли е цената за 4 пържени картофчета, две шунки медальончета, през които да огледаш чара на поредното мъртво вълнение и липсващата филия хляб. Е, в бирата поне не престъргваха силициеви образувания, ама тя си беше и гореща. С продажна температура, от която и пясъкът сигурно бе избягал с писъци. Ако въобще му бяха останали след потресаващото 4-цифрено число на цената. Пропуших отново. Време беше за нов екзистенциален проблясък. Изля се от устата на достопочтенно шишкав латвиец, получил загар в цветова гама „щастливо розово сукалче“. ”Заща ваши люде там на апашки редиться, может евтини дискаве дают?” В миг осъзнах пътя, истината и претенцията за живот на нашите ширини. За к’во им е на тия облъскани хорица хляб, компютър трябва! Духнах от Созопол на мига. Облекчен. Аз от него, а страстно се надявам, и той от мен. Имах мисия. Със светлинна скорост да си оправя зъбите и да купя компютър. Стана... след една година. Разходите бяха равностойни. Компютърът беше последен писък на технологиите, зъболекарят сигурно инвестира чрез мен в нещо друго хитово, а аз в устата бях акула резачка. И месеци наред после веех перчем със сълзи в очите. Вероятно умилен от венецианската белота на зъбните мостове, авантюрата да изплащаш хайтек в ласкавите пазви на валутен борд и забвението какво беше аджеба това закуска... И така се затъркаляха години. Десет. Вървях по синусоидата на съдбата. Дето се вика, повечето време бях в по-усойната й низина, ама няма лошо, така поне се запазих свежа репичка. Но за компа не мога да кажа същото. Остаря драматично още на втората година. Абе жива технокатастрофа, кой да предвиди бума на „Пентиум”-а. През 2000 година хората гледаха ДВД рип. Аз гледах хората. С видим непукизъм и с невидим яд на абсолютно черно тяло. Хората играеха игри с 3Д акселерация. Аз акселерирах будистки стоицизъм до 3ГБа хард. Хората работеха с оптични мишки. Аз щрацах с 10 тона ярост на кв. метър върху мишка с гъвкавост на танк и развих мускули на пръстите да откъсна оптиката и на разярен носорог. Хората зареждаха по 3 програми едновременно. Средностатистическа програма от 1999 г. зареждаше по 3 сини екрана грешки на злополучния ми монитор. Абе нали съм си левскарче, със синия екран си бяхме дружки. Заковах се със софтуера някъде до 2000 г. С комуникациите скъсах 2005 година. След шестмесечно търсене на работа по кюто получих съобщение от приятел „Има една подходяща работа @#$//---**АС^^ ела в $#@)(“ Съобщението естествено беше с три дена давност, работата – заета, а при следващото зареждане на кю хардът гръмна. Завинаги. Една седмица в душата ми бяха бесилки. Харда смених с 10ГБа (какво да го правиш дъното милото – повече не „виждаше” – кьораво като бухал-ветеран), боденето на очи следващите месеци да възстановя файловете мина в графа „голям праз, има и по-лошо”. За да не ми е скучно, вентилаторът на процесора „Сайрекс” започна да се изживява като кълвач-електроженист. В синхрон с астматично хъхрещото сиди ми създаваха задушевната обстановка на отрупан с поръчки ремонтен цех.
Преди една година реших да сменя Инет доставчика. На сакралния 2 февруари. В хола до компютъра блаженстваха пингвини. Техниците дойдоха вкъщи. По-младия приклепа три пъти, сграбчи джиесема и възторжено заяви в слушалката: „Доживях да видя кутия с турбобутон!” Поогледа конфигурацията, цъкна съчувствено, посочи джиесема си и каза: ”Ми то тоя бръмбар е по-мощен от ‘сичкото това, бе братле!” С умиление започнах да пресмятам вероятностите след колко минути ще му се скапе ентусиазмът. Първо го застрелях с инсталационния си „Уиндоус 98”. 10 минути оптиката на сидито ни съобщаваше нещо от вида „хърт, ърт, урт, иууу, иууу, тъкър, къъъррр”, при което младокът нервно унищожи две цигари. Нали беше много отворен, защо не си шибна главата, ако може, вътре, да види издрана оптика като на стар зил фаровете. После детето-дебилче уиндоуско на Бил Гейтс почна: „туй не откривам, онуй го няма”... то себе си нали открива, пак добре. След ен плюс три рестарта най-сетне сидито зацепи. Тогава „ентър”-ът на клавиатурата направи любимия си финт от две години насам – хлътна и залепи. ”Нема се плашиш” заявих на слисания техник и бодряшки награбих отверката, запазена за тоя случай. Обаче забравих колко съм заякнал покрай мишката. Знаете ли колко математически неопределена е траекторията на изстрелващ се във въздуха клавиш “Enter”? Аз вече знам обаче крайната й връхна точка. Винаги във веждата ти. След това и особено след 11 безплодни опита да инсталира мрежа през файл на флопито, горкото момче счупи и националния рекорд по бързо изяждане на три ябълки за успокоение, докато от мен се лееше пот като градушка от срам. За капак екранът стартира сравнително пресен репертоар от серия скролове и черги, за да дозабие флага на триумфалния парад по магарии на любимия ми комп. Техникът се предаде оклюман, на тръгване погледна жално 5-те лева, дето му ги дадох за похабените илюзии доколко елементарно е вързването на мрежа, и ми спести убедеността си какъв космически провал съм всъщност. Финита ла комедия. Писна ми от мезозойщини. Почнах да събирам за нов компютър. Събрах ги. През това време еволюцията ме дари с усещане за трето око. От фетишизирани садистични фантазии за изтърбушване с пинсети за носни косми на компютърни елементи и взиране в мъглявините по екрана, сами невярващи, че са претенции за букви. Но издържах и на тази мутация. И преди две седмици отбрана старлайтерска тълпа ми донесе новия технологичен скок. Няколко еона тихо се изтърколиха в миг в хола ми. Стоях ошашавен като оцъцрено агънце на зелени поляни. К’О СТАА ТУКА Е?! Хората гледаха бленувания рай на масата, потиха се като пънещи се сумисти, преяли с вряла тиква, и в малките часове заспаха. А аз „коста’аве”-стаосвах чак до средата на другия ден. И се изстрелях към Старозагорските бани.
Мина Таласъмията и замина. Върнах се и първо реших да пробвам как се обработва сканиран постер с резолюция 3000 x 2400 на любимия ми „Тумбсплюс”. Подготвих се за 10-на лицеви опори, запарка на чаша чай и 2-3 страници четене на съботния „Труд”. Аха да се заложа за първата опора и всичко беше свършило. АВЕК’ОСТААТУКАЕ! Всичко се сваля „пушка”, 10 процеса вървят едновременно, компът „си клати джапанките и си свирка безгрижно”, екранът – кристал, няма мъглявини вместо букви и даже „ентър“-ът не мечтае за космоса! Мишката нежна като новородено сръндаче, търчи, не дава да я пипнеш... Пред мен се оцъклила една красота от Джим Бърнс, а цветовете... Полях си и втора чаша вода на главата. Буден съм бе, мамамустара. Уж любима корица, пък не е същата. Ъ-ъ, тук нещо не е в ред. Филми всякакви мога да гледам, всичко да зареждам, чат без маймунско писмо... И една космическа тишина, хръц-бръц, трак-клак... нищо няма. Буржоазия, ей, декадентско разлагане. Наслада. Не, все някъде трябва да са се скатали гремлянчетата. Някъде трябва да има малките буквички на прецакването. Ама докато се вяснат, смятам да си попукам бирени балончета от кеф. Снощи както си клах някакви особено подли фрицове из замъка Волфенщайн, възтрогнато аплодиран от „Депеш Мод”, отново ме споходи моята блудна муза. Аве, хора, искам да се ъпгрейдна. Натюрель. Да се сменя целия. Да си излъскам физическия хастар. Много екстри не ми трябват. Мазно не ям, рИкии избягвам. Мога силно да щракам с език – идеален съм за подмамка на глухари. Умея да гледам много мъдро, успешна реклама за тапир на годината ви я гарантирам. Как да откажете хора от киселото мляко на конкуренцията – аз съм човекът. Така че, приемам предложения. Аре, много се разписах, размечтах се едно такова, а тук няк’ва сволач ме засипва с гранати от гнусното стълбище. А бе аз твойта...
|
||||||||||||||
