|
|
         
|
Какво ли може да очаква човек от компютърна игра на руска фирма с култовото наименование 1C? Ами явно не особено много. Да не говорим, че в основата на историята е екзистенциалният ви избор дали да помогнете или да попречите на тип с още по-култовото наименование Модо в неконвенционалния му стремеж да разруши света. Притесненията ми се засилиха още повече, когато при стартиране на демо-версията на играта ме посрещна заканителен надпис, че драйвера на видеокартата ми е по-стар от една година и вероятно няма да мога да играя Dawn of Magic. Пуснах една звучна псувня и пренебрегнах предупреждението, навлизайки смело в това, което би трябвало да бъде около 10% от крайната версия на играта. Последва ударното създаване на персонаж, където изборът е сведен до някакво зубърче ала Хари Потър, жената на xлебаря, дебелия монах и странната циганка, като последната ми се видя най-перспективна и смело я избрах за мой овеществен виртуален образ. Освен туй, впускайки се в своята дълбоко скрита зла същност я направих “ивъл” и “имортал” (другите възможни избори естествено са “гууд” и “мортал”), след което се материализирах по средата на някаква сграда с едничката идея да трепя гадини. След няколко неуспешни опита да се ориентирам в обстановката, с наведена глава си пуснах туториъла. Той пък се влачеше като костенурка с три счупени крака, но накрая схванах идеята, опърлих няколко пилета и се върнах обратно в това, което се оказа Магическа Академия. Там пък някакви малоумни студенти почнаха да ме обиждат, да ме гонят оттам и други нелицеприятни неща, които се случват на злите герои с тежко детство.
Та както сами разбирате, вие сте току що завършил бакалавър по магическо изкуство и готов да се впуснете в изпълняване на куестове в този предимно магически свят. Трябва да призная, че самият свят е доста оригинален и с убийствено добър концепт арт. За съжаление графиката няма с какво особено да се похвали. Тук достигаме и до втората тъжна истина за Dawn of Magic. Това си е хак’н’слаш ролева игра независимо от кой ъгъл го погледнете. Вторият момент, който разваля цялото удоволствие поне от безумното трепане на гадинки е степента, в която са застъпени магиите ви като средство за самоотбрана и вероломно нападение. Сами разбирате, за роден войн като мен е трудно да се помпа като гламав на десния бутон на мишката и на цифричките, с които се сменя активната магия. Оттам нататък налице е експириънс, трупане на нива и покачване на точки на определени умения и магически школи. Като основна част от уменията ви влизат омагьосване на предмети посредством руни, ъпгрейд на такива, пазаруване/пазарене и алхимия. Освен това се мъдрят и някакви татуировки, които не дочаках да разбера какви са и за какво служат. От своя страна магическите школи биват костна, кървава, въздушна, огнена, за призоваване, за проклятия и какви ли още не, абе както се казва, за всекиго по нещо. Цялата тази палитра от свръхестествени умения би трябвало да внася разнообразие, но мен лично ме обърква и смущава. Затова след няколко десетки минути на безцелно избиване на койоти, гигантски скорпиони и огнени термити едничката ми мечта беше да имам един двуръчен меч и да им разказвам играта по конвенционалния начин, вместо да се трепя като ненормален да “каствам спелове”. Допълнително недоволство у мен породи парче-малоумното управление на камерата, както и още по-малоумният алгоритъм на движение на героя ви, малко тип пионерска стратегия в реално време. Освен това играта зарежда бавно, но за сметка на това на често, което струва ми се изобщо не е свързано с някакви бог знае какви графични характеристики, нито пък със зверски системни изисквания.
|
|||||||||||||
Затова, ако си падате по Diablo, или по-скоро по Dungeon Siege, но с уговорката, че ви липсва възможност да развиете един истински Хари Потър, то това е вашата игра. В противен случай единственото, което бихте могли да намерите в нея е убийственият концепт арт. А той наистина е страхотен. 