|
|
         
|
Никога не съм намирал за целесъобразно човек да си купува конзола. Просто с каквито и екстри да натъпчат адската машинка, пак не може да оправдае хвърлените средства, когато, както в моя случай, геймингът е случайна и нецеленасочена дейност. Не че не е супер готино и забавно, но когато на човек му се налага да работи по осем-девет часа на ден, след което евентуално да продължи да се занимава с разни дейности като хранене, лична хигиена, игри с децата и т.н., единственият логичен избор е компютър. Когато пък чрез него се извършва и част от работата, тогава става наложително. Да, сигурно мога да ви изброя над 100 причини защо имам компютър, а не конзола. Имам и една причина, поради която преди около пет години много исках да имам Плейстейшън. Тя се казваше Devil May Cry. Не мога да обясня какво точно ми хвана окото в тази игра, особено след като не съм я и играл. Може би тъмната, комиксова атмосфера (ама от хубавите комикси), може би и заради главния пич, Данте, с небрежната му бяла коса и злокобен поглед, но при всички случаи за първи път съжалих, че дадена игра няма компютърна версия. В момента се хващам, че всъщност и третата част имала PC вариант, който някак съм изпуснал в дупката, получаваща се в момента, когато старата “щайга” вече издиша, но пък все още не сте се навили за нова. Както и да е, Devil May Cry 4 съвсем официално се настани на домашния ми компютър и разкри пълната си, обвита в собствената ми носталгия, прелест.
Само мога да предполагам колко от красотата и динамиката в конзолната версия се губят тук, особено като се наложи да поизключа това-онова от екстрите, но удоволствието си остава. Така де, хак’н’слаш екшън от трето лице с интуитивен и силно опростен геймплей, който се развива във фентъзи свят с пълнеща окото архитектура, си е прекрасен начин да утрепеш още няколко ценни часа от съня. Тук обаче се появява и някакъв нов пич, който се казва Неро, и в интерес на истината не изглежда много по-различен от Данте, но явно е от особено значение за заплетената история. По-голямата част от играта преминава с него. Та, Devil May Cry е една от няколкото много успешни поредици на Capcom, от сорта на Onimusha, Resident Evil и, естествено, Street Fighter. Подобно на тях, и тя се радва на широк кръг от комикси, новели и екшън фигурки и, може би, ако сте послушни, и филм, като смятам, че Мила Йовович спокойно би могла да изиграе и Данте. “Коминг суун”, както се казва, може би през 2010, но даже вече има и трейлър по Devil May Cry: Sins Remembered. То и по Хобитът имаше, ще кажете, но нека не бъдем черногледи.
Цялата история на серията, вървяща в реда DMC 3 -> DMC 1 -> DMC 4 -> DMC 2, е сложна и заплетена, върти се около изтребването на демони от нашия пич, и постоянно се намесват разни жени и артифакти. Истината е, че може би историята е много, много добра, но играта е от този тип, който не изисква история. Четвъртата част, най-после достъпна и за мен и, предполагам, много подобна на предните, се върти основно около миткане из разни красиви места и избиване на гадини, при това със стил. Скок, завъртане, отпираш един голям меч в грозната мутра, след което за завършек го прострелваш от упор. Ех, че хубаво. Няма и какво друго да се каже по играта, ако се абстрахираме от сложната и заплетена история, която така или иначе почти всички заинтересовани сигурно знаят по-добре от мен. Аз пък се кефя на хубавата графика, на това, че играя с пич, и на добре изглеждащите
|
||||||||||||||
“комбота”. Както и на добре развития, не твърде банален и, макар и малко кичозен, все пак красив сетинг. 