h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално-
Без производни 2.5 България
.












gl


Спасимир Тренчев: Неумираща любов

Nerksis

 

Я, „Квазар” все още издавали!?

Наистина, това беше моята първа реакция, когато видях тънката синя книжка, със заглавие и корица, които отвсякъде крещят „Аз съм любовен роман!!!”. Учудих се, обърнах да погледна анотацията, и ето ти още една изненада – такава липсва. На гърба е съдържанието на сборника:


„Тиха нощ в ада” – изоставен старец насаме с мислите си.
„Пациентът” – хора се превръщат в пеперуди.
„Последна нощ” – семеен скандал, насилие и пълнолуние.
„Любовта на Зина” – любов, Евровизия и малко реинкарнация.
„Да оцелееш в глада” – наркомани и пари.
„Подсъзнателен импулс” – убиец телепат със странна шизофрения.
„Депресия” – дете, депресирано от смъртта на братчето си.
„Изоставен” – старец в инвалидна количка, на когото за малко му излиза късмета.
„В небесата” – побългарена версия на „Малката кибритопродавачка”.
„Детска мечта” – изследовател в Африка и странен скитащ замък.
„Жената от езерото” – русалки и секс.
„Цветарката” – мъртвите търсят прошка за греховете си.
„Неумираща любов” – любовта е вечна.
„Молба към живите” – мъртвите искат топлина от живите.
„Щастие” – изоставено дете изважда късмет.
„Морската русалка и горският дух” – опит за приказка.

Е, оказа се, че „Неумираща любов” не е сборник с любовни разкази. Оказаха се разказчета, които варират от социална драма до фентъзи с доста засилени елементи на хорър, както и чист хорър.

Лошото у произведенията е тяхната абсолютна предсказуемост. Докато ги четях, винаги бях няколко крачки пред разказвача. Понякога от самото начало знаех – не си мислете, че бъркам, глаголът не е „досещах се” – как ще свърши даден разказ. В други случай предвиждах действията на героите няколко епизода напред, а логично-подчинените на клишета финали не бяха кой знае колко като вероятности и винаги съвпадаха с едно от предположенията ми.

Спасимир има стил на писане, това е безспорно. Изказът му е гладък, чете се леко, няма тромави изречения, дразнещи или паразитни думички. Добре успява да изложи мислите на героите, да поизгради прилично образите им и да опише обстановката.

Но всичко това по никакъв начин не може да компенсира  абсолютната липса на оригиналност в разказите – както като идеи, така и като повествование. Написаните от него истории вече сме ги чували по поне няколко дузини пъти – къде прочетени в стари сборници, къде из вестници като „Лична драма” и „Психо”.

„Тиха нощ в ада”, „В небесата”, „Щастие” и „Да оцелееш в глада” са социална драма в най-чистия й и идеализиран вид – и достопочтено скучни. Подобни истории ни заливат всеки ден и от печата, и от телевизията, и са ни меко казано втръснали. Не че случките сами по себе си не са драми, но представени в този им вид (като писмо на читател на жълт вестник) нямат шанс да ме грабнат. Просто трябва да се разкажат по различен начин и може и да станат добри, дори трогателни, докато сега са само поредната лоша новина във вечерната емисия.

 „Изоставен” и „Депресия” са социална драма с изявен елемент на хорър, които имат абсолютно същите недостатъци като предишните разкази.

Останалите разкази също не се отличават с нищо. Те са фентъзи с елементи на хорър, и могат да бъдат описани по един от следните два начина:

 а) Приличат на оня тип истории, които обичахме да съчиняваме като тийнейджъри – а и все още го правим, в тъмните вечери – когато заедно с мрака се събуждаше и фантазията; с които се мъчехме да се впечатлим един другиго; които бяха до болка клиширани, преразказвани и интерпретирани до изтъркване; за които осъзнавахме веднага след разказването им, или най-късно на другият ден, че са плоски и привидното им очарование и оригиналност ще се изпарят със зората.

 Или, още по-лошо, б) някои от тях сякаш са вдъхновени или направо взети и съвсем леко преработени, от любопитните статии, подвизаващи се по страниците на родните паранормални и парапсихологични седмичници.

Като цяло сборникът е много посредствен, и единственото, което го вади от тинята на „слаб”, е добрия стил на автора и не лошите илюстрации. За съжаление, добрите страни му са само тези.

По-долу е даден и линкът към сайта на автора, където можете да се запознаете по-отблизо с него и с мненията на читатели за творбите му.

 

http://www.friends.bg/index.php?navPage=search&subPage=view&p_id=38764
http://zoom.bg/nightsun/audio



Коментирай...

 

l

Още в рубриката:

Дмитрий Глуховски: Метро 2033

През май издателство „Сиела” публикуваха първата руска книга в новата си фантастична поредица – „Метро 2033” от Дмитрий Глуховски. Изборът на автора е доста рискован предвид факта, че името Глуховски е непознато в България, а и самия роман е дебютен в жанра. „Метро 2033” се появява за пръв път в блога на Глуховски през юни 2005-та година, и за година и половина се превръща в най-обсъжданата книга в руската мрежа. Успехът на едноименната компютърна игра на украинското студио „4А Games” гарантира още по-голяма успех и на романа...

Джон Скалзи: Призрачни бригади

Понякога ми се случва да подходя към книга с по-големи очаквания, отколкото би трябвало, и това ми разваля впечатлението от една иначе добра книга.
Това се случи и с втора книга от поредицата на Джон Скалзи, започната с “Войната на старците”. Предполагам се дължи на начина, по който Скалзи бе успял да изрази почитта си към Робърт Хайнлайн – като успее да пресъздаде стила на класика в романа си.
Не ме разбирайте погрешно, “Призрачни бригади” е много добра военна фантастика и може да съперничи на книгите на Лоис Макмастър Бюджолд, Тимъти Зан или Гордън Диксън...

Мрачните светлинни години

Фантастиката от 60-те години на 20 век е останала в историята като литература на престъпване на границите. Между стиловете, между идеите, между хората. Тогава се случва и преминаването от детска в юношеска възраст на жанра. Съществото фантастика, под влиянието на външни и вътрешни фактори, започва да се развива, да си задава въпроси (Откъде идвам? Къде съм? Накъде отивам?), да си търси идентичност, да експериментира. Всичко от онова време е бурно, объркано, пълно с грешки, смели постъпки, глупави постъпки. Резултатите и от смелостта, и от глупостта са видими и днес, някои даже все още в печат. Целия този процес на изграждане на идентичност в пространството между наивното и сериозното, между интелекта и фантазията и между литературата и халтурата, най-често се свежда до едно кратко описание: рушене на табута...

 


l


 
Home Home Forum