|
|
        
|
Фантастиката от 60-те години на 20 век е останала в историята като литература на престъпване на границите. Между стиловете, между идеите, между хората. Тогава се случва и преминаването от детска в юношеска възраст на жанра. Съществото фантастика, под влиянието на външни и вътрешни фактори, започва да се развива, да си задава въпроси (Откъде идвам? Къде съм? Накъде отивам?), да си търси идентичност, да експериментира. Всичко от онова време е бурно, объркано, пълно с грешки, смели постъпки, глупави постъпки. Резултатите и от смелостта, и от глупостта са видими и днес, някои даже все още в печат. Целия този процес на изграждане на идентичност в пространството между наивното и сериозното, между интелекта и фантазията и между литературата и халтурата, най-често се свежда до едно кратко описание: рушене на табута. И най-често това описание се използва за ранните творчески опити на групата писатели от т.нар. Нова вълна (никой от тях не се самоопределя като автор от Новата вълна, между другото), продължила колкото един пубертет. Това е време на промени и всякакви пробвания. Изведнъж, фантастичната литература може да се похвали с всичко. Анти-роман от френската Нова вълна? Да. Романи с детайлно описание на разни сексуални практики? Няколко. Психологическа проза? Колкото душа иска. Мелези от “връзки” с други жанрове? Да. Произведения, писани под влиянието на психотропни вещества? Почти толкова, колкото са световете в Мултивселената... Един от първите експериментатори, и един от стигналите най-далече пионери, е британският автор Брайън Олдис. У нас той е познат с “безобидните” си романи “Краят на мрака” и “Дългият следобед на Земята”, както и с трилогията си за планетата Хеликония. Все произведения, в които се усеща бунтарски дух и алтернативно мислене, но нищо повече. С трудните и неудобни книги на Олдис българският читател още не се е сблъсквал. А в тях си личи, направо грее, търсенето на промяна и различни от конвенционалните похвати. Да се каже, че сред тези “други” произведения има централно, ще е равносилно на отричане на идеята, която стои зад тях: да се разбие центристкото мислене и стремежът на изключване на всичко извън единия център на нормалност в обществото (и литературата). Затова по-конкретно е да се каже, че няколко романа (сили) атакуват от няколко страни. Може би най-впечатляващият от тях е Report on Probability A, но най-въздействащият определено е The Dark Light Years. Той е кратка сатира, която с разнообразие от стилове и много истории първо шокира, след това забавлява и най-накрая натъжава читателя. Без трудно смилаеми елементи и нечетими философски размишления, а със стегнати описания и малко оценки, Олдис пише за първия контакт на хората с разумна раса, превърнал се във фиаско. Когато човеците стъпват на планетата, която по-късно ще кръстят Клементина, те не очакват да открият нищо по-развито от земноводно. Затова и с лекота вземат решението да избият няколко от група странни тюленоподобни същества, които се въргалят в голяма кална локва. Две от тях прибират живи за изследвания, разбира се, както и огромният артефакт от дърво, който прилича на космически кораб. И който е пълен с лайна.
За разлика от екипажа на човешкия кораб и учените на Земята, читателят от самото начало знае, че извънземните, наречени утоди, са разумни. Не само разумни, ами доста напреднали в морално отношение. Но това е факт, който почти всички герои отказват да приемат. Защото утодите се въргалят в изпражненията си, мажат ги по телата си, даряват се един друг с продуктите на организма си. Те смърдят и звуците, които издават от множеството си телесни отвори, приличат на пърдене. Не може да става и дума за разум, камо ли за цивилизованост. Всеки знае, че цивилизоваността се измерва в разстоянието, което едно общество е поставило между себе си и екскрементите си. От чистотата и честотата на тоалетните, в които е затворило последните, и на механизмите, с които потиска мислите за тях. Учените чистят утодите всеки ден и се мъчат да разберат сложния им език. Ако това е език изобщо. Само на един му хрумва, че може би цялата мръсотия има смисъл, но една правилна мисъл и една смела постъпка – да се изака пред тях – пролет не правят. И така, постепенно границата между хора и утоди, изградена от пръскащи чиста вода маркучи и глухи за “пърдящия” език уши, става все по-плътна. Човеците правят само едно откритие: извънземните не чувстват болка. Читателят знае, че и това не е вярно, но няма думата. Идват очарованите от идеята военни и към световете на утодите тръгва втора мисия. Тя ще остави доброволец на една от планетите, който за година да разбере езика на свинете. Този доброволец е младеж, направил нещо много “мръсно” на Земята и иска да се махне от и без това отхвърлилото го общество. The Dark Light Years става по-мрачен с всяка следваща страница. Романът е като изложба на глупостта и страховете на хората. Бъдещето на Земята е описано така, че читателят да добие ясна представа за културната и политическата обстановка. Същото е направено и с обществото на утодите. Но не светостроенето, колкото и силно да е то, въпреки краткостта на описанията, е важно в книгата. Основната тема е нежеланието за комуникация, отказът от общуване. Между началници и подчинени, бащи и синове, хора и извънземни. Както и слабата защита, която човек е издигнал срещу животинската си природа.
|
|||||||||||||||
И въображаемите страхове, че нещо незначително като мръсотията ще я разбие. В книгата е пълно с хора, които не ядат месо и имат добри хигиенни навици, и само един, който успява да установи контакт с чуждата раса. Неговият глас, естествено, остава нечут.