|
|
         
|
Почувствах се длъжен да напиша няколко реда за поредната книга, описваща живота на симпатичния канибал доктор Ханибал Лектър, най-малкото защото не успях да се прежаля да изгледам филма. Не се и опитах, за да бъда честен, просто с екранизацията на “Ханибал” Холивуд уби почти всичко детско в мен. Може би някой ден ще попълня този пропуск и може би дори ще призная, че не съм бил прав, но май много се отплеснах. Та новата книга на Томас Харис заслужава внимание. Все пак човекът постави летвата на прилична височина, що се отнася до съвременните трилъри. Не знам дали ако не беше успехът на “Мълчанието на агнетата” като филм, щеше изобщо да се стигне до продължението в книжен вариант, но пък поредицата пожъна световна известност и суперлативи, след което навлезе в малко кишавата атмосфера на полу-любовната афера между Старлинг и Лектър. Е, трябва да има и малко романтизъм дори в романи, описващи най-ужасяващите чудовища. Притесняваха ме само две неща, когато зачетох прясната доза ужас. Докъде би стигнал Харис в нагнетяването на романтизъм и дали се е справил с описването на една история, която в голяма степен е известна на читателите. Войната, Миша, канибализмът, всичко това сме го срещали под една или друга форма в предходните романи и не знаех дали картинката няма да се разбие на пух и прах, вместо да се изясни. Естествено, човек може да си зададе и екзистенциалния въпрос “за чий” му трябваше на Харис да пише още една книга, освен за още кинти естествено. В крайна сметка Ханибал Лектър има достатъчно добре изграден, будещ едновременно ужас и възхищение образ, че да трябва да се запознаваме и с ранните му години на сополанко. Тъй като прекалих с очакванията, ще се опитам да ви позанимая малко и с конкретните впечатления от книгата. На първо място, глътнах я за има няма пет-шест часа. Реших, че се дължи на четенето по диагонал, или пък на увлекателността. Нищо такова. Книгата е кратка, обидно кратка. Направо прилича на план-схема на роман, тук там с пространно нахвърляни идеи. Естествено, за да е гениално нещо, не му трябва да е дълго, но това тук изобщо не е гениално. Изглежда все едно Харис са го притиснали жестоко със срокове и е бързал да нахвърли нещо. Всъщност това горното се дължи на един елементарен факт – “Ханибал. Зараждането на злото.” не е роман, а биографични записки, които да наместят белите петна в съзнанието на по-непридирчивите читатели и да оправдаят окончателно странния нрав на доктора в очите на средностатистическата, страдаща от липса на романтика домакиня. Стилът, макар и доста схематичен, е на прилично ниво, особено в тази жанрова група. Прави впечатление обаче излишния натурализъм, дребните пориви на жестокост, които трудно могат да се оправдаят с инстинкт за оцеляване или желание за отмъщение, а по-скоро седят като самоцел на автора, за да украси допълнително книгата с насилие и кръв и така да събуди интерес у аудиторията. Разбира се, отново се забелязва финес в действията особено на Лектър, но идва малко в повече. Не ми хареса и намесването на японците в изграждането на Ханибал като естет. Не съм забелязал и намек за източно културно влияние в досегашните му появи и затова японската му мащеха ми седеше твърде изкуствено, докато му вменяваше хармония и чест. Стигаме и до последното намирисващо място в романа. Виж, това вече е нещо, за което не можем да се сърдим на Томас Харис, понеже във всичките досегашни книги Ханибал Лектър не е бил по-малък супермен, безгрешен и изящен, отколкото е тук. Дори се забелязва известно развитие, от първоначално недодялан вундеркинд (само за какво му трябваше да го направи и защитник на по-слабите) до порасналата машина за убиване. Може би твърде много ни се налага желанието да го съжаляваме и харесваме, докато в началото на поредицата той си беше просто безскрупулен и хладнокръвен убиец.  Та в заключение, Харис можеше да се постарае малко повече, претендирайки, че е написал роман, но като за “бележки под линия” книгата е идеална. Съжалявам само, че парите почнаха да влияят в такива размери дори на единиците свеж полъх в изкуството, но пък да се надяваме, че авторът ще се ограничи дотук. Всеки следващ опит да се продължи историята ще доведе до окончателно омазване с боза на иначе един от най-магнетичните образи в съвременната литература.
|
||||||||||||
